В тази статия аз и колежката Венцислава Дикова изразихме мнението си спрямо поп-фолк музиката, „високо интелектуалните” й текстове и въздействието на чалгата спрямо средно статистическия българин. Статия бе отпечатана във вестник “Артфорум”, бр. 50, декември 2002 г. – януари 2003 г.
Сантименталните клишета, които сподавяха задрямалата тишина и доставяха радост на бабите ни, издъхнаха с появата но модерния поп и рок музика. Ала същия тоя рок, “ала Георги Минчев” отпрати “бялата тишина” и загърмя с електрическите бас-китари, които се превърнаха в апотеоз на бюрократическа ненавист. Като че ли по-кабинетна се оказа чалгата, която дамаскира кръпките и тури мазилка на протеклия таван. Понеже стопли сърцата ни, даже направо ги стопи, та “две очи разплакани” “леда” да разтопят щом могат.
Пасторален скиптър на едно грандиозно съвременно дередже. Еякулация на цветущи фрази, стимулиращи активна мисловна дейност се почна, когато колабиращата ни държавица бе смазана от падащи камъни със сръбски оттенък. Отпочинахме си, преди да започнат да ни газят с “валяци”, придържайки се към “наш’та система 4-4-2” - четири родини безработен, четири години с минимална работна заплата и две години в неплатен отпуск..
“Положението никак не е розово”, пише един наш сънародник визирайки, окрупняващата се сегрегация, по пътя към Европейската интеграция, а от семейството тръгва всичко – първо би било добре да се интегрираме с тъщата или свекървите, пък тогава и с ония големите. Ала и на златните ни български мъже им омръзна от тази не наложителна, а по скоро налагателна интеграция, и с огромна но прикрита радост очакват поредната фолк-фиеста, в която само ще се насладят на пищни заоблености, ще се наквасят с ракиен елексир, преди жената да ги е погнала с тигана (тук не включвам добре известната Ивана, която съвсем не прибягва към тия възпитателни мерки от тоталитарно време, а с дързостта на модерна жена се цели право в десятката: горко му на сгафилия мъж – “сто патрона” ще му вкара, “ако в крачка” тя го хване).
Освен възпитателния ефект, чалгата се оказа със седативно действие – панацея за изстрадали души. И ако преди време някой я нарече “музика за душата”, може и да е бил прав – с наранено сърце и пиянски взор натискаме play и любовната ни мъка сякаш отшумява или се прелива с редуцирания глас – “Липсваш ми, обич моя”, “да те забравя искам, но не мога.” И т. н.
“Стоя на колене пред твоята врата и твоята обич аз прося” - запява Кондьо с мелодично-атрактивния си глас, а Лия бърза да го “фиксира” с “иди си, недей ме докосва”. Очевидно, че християнското смирение и продължителното “коленичене” не трогват дългокраката поп-фолк изпълнителка, но кулминацията настъпва достатъчно бързо и след малко тя запява кресчендо “Аз вярвам, защо да живеем в самота”, за радост на объркания, с разбито сърце човечец. И след малко той с все сила отговаря: “И като Феникс в пепелта, зарових в мене любовта”, и като с трясък влиза в коридора на панелката. Вбесява хазяйката си с “Аз съм волна пеперуда” и отвръща на пиперливите й думи с едно звучно оригване: “Ти си овца, тъпа овца, овца със рогца”, с която причинява акумулиране на психическата и неустойчивост. Точно в този момент съседката открехва вратата и лукаво подвиква: “Мъж ли е не го жали, на врата му ти стъпи”...
Подобен апокалипсис е съвсем реален и е достатъчно показателен, за да ни имплантира идеята за все поглъщащата – гастролираща еманципация, поривист мъчизъм, фиксирана гръдна обиколка - повторението е твърде задължителен елемент. Честотния фиксатор задължава едрогърдата “волна пеперуда” Кати да повтори факта, че си има гадже точно пет пъти, афиширайки душевен елей. И понеже любовта идва винаги “магнетично”, “горе на черешата” (отново повторено) е естествен завършек на романтичната чалгарска свалка, запалената цигара, която обаче не остава незабелязана от “законния мъж”. Така “забрави за правилата, ще променяме играта” прозвучава като апотеоз на традиционната изстрадана общочовешка в частност българска изневяра, а “ела, ела, не си жена, която може да е сама” е достатъчно да издърпа българската домакиня от семейното огнище, балиращо не друго, а бележки за ток, парно и вода...
А гръцкото сиртаки, подгрято от български аранжимент шашка с категоричното “милиони нощи само тебе чаках”, имайки предвид, че ответната реакция на “щом почука на вратата” е “ти показа си бедрата”. Точно и ясно, с леко загатване на върховния момент – “ще те метна на дивана”, този път без излишни лирични отклонения от рода “ела, ела”, поканата е излишен елемент, който единствено би натоварил завършената музикална композиция.
Освен категорична, българската чалга би могла да се определи и като лутащ се липид, определящ себе си ту като “рай”, ту като “ад”, ту като “начало”, ту като “край”, хем “господар”, хем “роб”. Визирайки хипотетичната същност на съвременния поп-фолк, който, като че ли сам не може да се определи в жанрово отношение, лесно можем да предположим, че зад маската на хедонистичен прелъстител се крие далеч по-проблематичен феномен – неориентирана “хищна хиена”, която се претворява ту в “хитра палава лисичка” ту в “нежна птица с бели криле”. Леката сексуална еманципираност (“сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам”) и жертвоготовната обреченост (“твоя ще бъда цял живот”) моделира сантименталната извратеност на българския поп-фолк.
Като всеки вид музика, чалгата също може да трогне сърцето на слушателя, събуждайки в него романтичното, както и да натъжи човек със своите сантиментални любовни напеви, и като му даде възможност да преживее заедно с изпълнителя жестоката изневяра, да го хвърли в бурното море на измамата и предателството, за да раздели с Цветелина изповедта пред майката, а за дует Спасови да сподели радостта от родения син – “Сине, сине, ти си ангел мой, сине, сине, Бог ли те изпрати”, Християнското съзнание обаче не търпи очовечаване на Бога и въстава срещу фактическото убеждение, на “хъшовския” изпълнител, че той е “ад и рай”, “господар и роб”, “начало и край”. Ако, обаче съпоставка с библейските слова на Иисус Христос и думите на “хъша”, то неумишлено достигаме до извода, че последният, дръзва да се сравнява с Божия Син, без да познава църковните канони. Християнската обремененост тук е също двояка и някак си хипотетична, понеже поп-фолкът борави с догадки и подмятания, скрити, фиктивни реликви на едни банализирани реалии, които не успяват да превземат душите, или поне карат телата да кършат снаги под примамващите ритми.
Общочовешкото рамкира обикновените на пръв поглед доводи “Горещи страсти са най-опасни”, поделейки ги “има и за теб, има и за мене”, с което акцентира върху необходимостта от братското споделяне на всичко житейско - изпълнителката е готова да прескочи летвата даже с цената на цепнатата полата. Тук отново се наслагва идеята за самоинициативност, която е в противовес на сластната закана “само да те гепна, дънките ш’ти цепна” закана с елементи на безнравственост, даже насилие. Аморалния ефект се постига и с бурния фалцет: “Най ми добре с няколко мъже”. И се прелива с напевния словесен марш “дръжката, дръжката, на теслата дръжката, как влезе мъжката на теслата дръжката”. Глаголът “влезе” тук изпълнява същата слагателна функция, както глаголите “искам” (го), “стискам” (го), в рефрена “искам го, мъжо, “стискам го”, без да натоварва излишно конструкцията с допълнителни пояснения. Ефектът на кривото огледало обаче е неизбежен и индивидът рискува да забегне в аморална крайност. Така поп-фолкът се превръща в пародийна перверзия, малтретираща нравствената ни същност.
След всичко казано до тук бихме могли да твърдим, че съществува българска поп-фолк генерация, или по нашенски казано – чалга-поколение. Чалгата налага свой собствен модел на поведение, с елементи на чужди култури – балканската парадигма, изповядва сантименталната мутиранаст в един нов спорадичен балкански синдром. Интегрирането ни като нация обаче предполага запазване на националната ни идентичност, ето защо втъкаването на елементи от българския фолклор в поп-фолка би означавало не само съхраняване на народностния дух и култура, но и би предало ново, интересно звучене на новоизлюпилия се жанр. Иначе остават нескопосни текстове елементарна музика, разголени женски тела, невъздържана тартюфщина – порочен кръг от едно хоро, по Страшимировски страшно и по Есенински аморално...
Автори: Виталий Д. Чеботар
и Венцислава Дикова.
неделя, 5 януари 2003 г.
неделя, 29 септември 2002 г.
Отговори на православен свещеник на запитвания от енорияши
Статия излезе в сп. “Търновски епархийски вести” бр. 9. 2002 година.
Въпрос: Притеснявам се да коля добитъка. Мисля си не е ли грях да убивам животните?
Отговор на о. Алексий: Според Божието устройване растителният и животинският свят служат на човека. Затова някои животни се отглеждат от човека, след това да бъдат ги използвани за храна. Поради това не е грях да се коли добитъка. Обаче, ако човекът бие и измъчва животните по своя воля, заради собствената си жестокост, тогава това задължително ще му се вмени за грях. Също така православните трябва да се въздържат от клане на добитък по време на заговяването, т. е. в постни дни и в дните за подготовка за приемане на Св. Причастие, когато човек е длъжен да бъде особено мирно настроен. На свещениците и монасите също така се забранява да проливат каквато и да е кръв.
Въпрос: Казват, че не трябва да се държи у дома куче, може да живее единствено отвън в колибка. Какво казва по този повод Църквата?
Отговор на о. Алексий: Тук отново се доближаваме до въпроса за предназначението на животните и отношението на човека към тях. Кучето е предназначено от Твореца да пази дома и стопанството. Затова трябва да се стараем да държим кучето извън дома. Когато го поставят вкъщи, то се превръща в забавление, играчка, с това го лишават от неговото предназначение, за което е създадено от Господа. Понякога кучето заема в дома място, пристойно само на член от семейството. Познавам някои семейства, които вместо деца придобиват кучета, и цялото си внимание и грижа отправят към тях. Някои дори разсъждават, че кучето е по-добро от човека, понеже е по-предано на стопанина си, по-честно, по-благодарно, за разлика от много хора. С това те се опитват да скрият нежеланието и неумението да живеят в съгласие с хората, да изслушват техните забележки и упреци. Така прекомерното ласкателство към животните може да се превърни за душата на човека в истинско нещастие.
Според старозаветните представи кучето се явява нечисто животно. Ние не можем напълно да се съгласим с това мнение, битуващо сред еврейския народ, понеже Господ е заповядал в Новия Завет нищо да не се счита за нечисто. И все пак, при решаването на въпроса дали трябва, или не трябва да се отглежда куче, е нужно да имаме предвид, че в него като, в никое друго животно, е концентрирана похотливата страст. Не напразно човекът, обхванат от блудно влечение, е наричан “пес”. Тази особена полова похот е послужила като едно от основанията древните евреи да считат кучето за нечисто животно. Това особено трябва да имат предвид хората, живеещите в града, заедно с кучета в тясната обстановка на градския апартамент. Присъствието в дома на толкова похотлива страст може например за се отрази отрицателно на възпитанието на децата. Затова православните свещеници, макар и да не прибягват към категорична забрана, в повечето случаи се стараят да сдържат вярващите от подобна крачка.
Въпрос: Как да се отличи къде е истинската личба, и къде суеверие?
Отговор на о. Алексий: Заедно с църковните Тайнства и обреди, за съжаление, съществуват и различни обичаи и поверия, от една страна глупави и наивни, а от друга страна изключително опасни, тъй като носят в себе си печата на магиите.
И както вече бе казано, в магьосническите заклинания много често използват откъси от православни молитви, а също така и имената на Господа и Пречистата Му Майка. В много от магьосническите действия магьосниците мамят маловерните, като използват осветената в църква светена вода, угарки от свещи и други подобни предмети. Изобщо не угарката от свещта и не върбата играе основна роля в тези ритуали, а заклинанията и магиите, но присъствието на такива предмети придава очевидност на “законността” и “църковността” на извършваното.
За да се различи благочестивия обичай от суеверие и магия ще помогне следното правило: там където надеждата за помощ се възлага на Бога и човекът прибягва към църковните светини със смирение и готовност да приеме всичко, което ще бъде угодно на Бога, имаме работа действително с благочестив обичай; ако започнем да се покланяме на самата вещ, като забравяме за Твореца и с помощта на привидната му магьосническа сила се стремят да постигнат резултат, знайте, че тук имате работа със суеверие или дори магьосничество.
Например, ако сме донесли у дома осветена върба, ние имаме право да се надяваме, че тя ще придаде на домашната обстановка частица от предадената й благодат. Има напълно определено молитвено чинопоследование за осветяване на върба в църквата, което е записано в богослужебните книги. Това е каноническо, прието от Църквата действие.
Но когато стръкчето на същата върба стане предмет на различни странни манипулации (метене на пода у дома, удряне на добитъка) християнинът би трябвало да се откаже от подобни действия и да се опита да разубеди другите от участие в подобни ритуали.
Категорично не трябва да се учат християнството и правилата на църковен живот от “бабичките”.
Много от тези “учители” сами измислят правила и с тях учат другите. Обаче това няма никакво отношение към християнството. В своето служение на село, на свещениците се налага да се сблъскват с горчивите плодове на такова “обучение”. Често се случва, че е по-лесно да въведем в християнството човек, който изобщо не е чувал за вярата и Църквата, отколкото човек, на когото главата е препълнена с разни “псевдоцърковни глупости”. Затова, във връзка с възникващите у вас въпроси, винаги е по-добре да дойдете в храма и да се посъветвате със свещеника, отколкото да търсите отговор у бабите-съседки, колкото и благочестиви да изглеждат.
Из в-к “Исцелись верой”, от … 20… г.
Конец! И слава Богу.
СЪВРЕМЕННИ АНТИТРИНИТАРНИ СЕКТИ (ЕРЕСИ)
Това е статия накратко разкрива заблудите на някои древни ереси и съвременни секти относно учението им за Св. Троица. Статията бе публикувана на страниците на списанието “Търновски епархийски вести” в бр. 9. 2002 година.
Оформянето на християнската религия като господстваща се извършва едновременно с нейното преследване. През I-II в. се провеждат основните борби между юдеите и езичниците. През III в. и следващите векове главният мотив за разногласие е личността на Иисус Христос и свързаното с Него тълкуване на догмата за Света Троица, съгласно който Бог е един по същност и троичен по лица – Отец, Син и Дух Свети. Тези и други спорове довеждат до необходимостта от провеждането на седемте вселенски събора, които оформят основните догми на християнското учение. Така например на Първия (в Никея през 325 г.) и Втория (в Цариград през 381 г.) събор са осъдени арианската ерес и македонианство (духоборците). Според арианите Иисус не е единсъщен с Отца, а е Негово най-превъзходно творение, създадено “от нищото” и, следователно, не може да бъде Изкупител на човечеството. Духоборците приемат, че Христос е подобоен на Бог Отец, но за тях Св. Дух е творение на Бога, т.е. няма Божествен характер. На тези два събора са приети дванайсетте члена на Символа на вярата.(1)
В днешно време също можем да срещнем антитринитарни секти, подобни на арианството и македонианство, например: Мормоните и Йеховистите.
Появата на тези антитринитарни секти в съвременния свят епископ Атанасий Йевтич обяснява по следния начин в статията си “Тринитарните ереси днес”:
“Чудно е, струва ми се несъмнено, че почти всички нови тринитарни ереси повтарят, по един или друг начин, някои теми и заблуди на ранните тринитарни ереси и техните заблуди идват най-често от желанието да се предостави на “съвременния човек по един приемлив начин” божествената тайна на Светата Троица, която отвека е била своеобразен кръст за откъснатия от Бога човек и неговите ограничени рационални категории. С други думи, човешкият разум винаги се е препъвал, когато е искал да се представи и изтълкува по един чисто философски начин тази богооткровена тайна, тази благодатна истина за Троичния Бог или, както казва Св. Григорий Богослов за древните еретици, които искат да обяснят тази основна тайна на християнската вяра, “аристотелевски, а не рибарски” (тоест апостолски)”.(2)
Бих искал да разгледам конкретно някои нови секти, които засягат догмата за Света Троица. Така например, в някои общини на Евангелистката църква не вярват в Света Троица и дори отричат Божествената природа на Христос.(3)
Едната от постановките на мормонското учение е, че съществува Бог Отец, Иисус Христос и Св. Дух, но това не е Света Троица. Това са три отделни бога. Бог Отец и Христос имат тела от плът и кости, а Св. Дух има духовно тяло. Бог е нашия баща, Христос е нашия Спасител, а Св. Дух – Божия пратеник, който трябва да ни разкрива истините относно плановете на Бог Отец. Бог е съвършен, безсмъртен и всемогъщ. Той е управител на Небето и Земята, които са сътворени от Него.(4)
Йеховистите отхвърлят догмата за Света Троица. За тях Христос не е Бог. Той е творение на Бога, Негов духовен син, съвършен човек, който е изпратен на Земята, за да изкупи греховете на първия човек Адам. Той не е възкръснал в плът, а като духовно същество. Когато се явил на своите учениците след Възкресението Си, Той не бил в същото тяло, а материализиран в плът и кръв, за да бъде видян и за да се повярва в Него. След Възнесението си живее като духовна личност и след като изчистил небето от cатаната и неговите ангели, царува на небето.(5) Те също така отхвърлят божествеността на Св. Дух. За тях Той е невидима “действаща Божия мощ”, която може да бъде оприличена на радарен лъч.
В тези сектантски безумици, които бяха споменати по-горе, ние не можем да повярваме, защото като православни християни, вярваме, че Бог бидейки един по същество (същност), се явява троичен по Своите Лица – Отец, Син и Св. Дух. Tова е един триипостасен Бог. С други думи, както Отец е истинен, вечен и всемогъщ Бог, така и Неговия Син е истинен, вечен и всемогъщ Бог, което важи и за Св. Дух. И в същото време това не са трима богове, а един Бог – единосъщна и неразделна Троица. Такава вяра сме приели от св. апостоли.
“Свидетелите на Йехова” отричат това учение и го наричат “сатанинско” и “езическа измислица”. Те се надсмиват над християнските догми и казват, че ние вярваме в “трима богове” или “триглаво чудовище”.
Като не зачитат Троицата, отричат и Божествената природа на Господ Иисус Христос, считайки Го, че е тварен, подобно на Ангелите и необосновано Го отъждествяват с Архангел Михаил. С това те повтарят старото заблуждение на арианите, чието учение било подробно разгледано от Църквата на Първия Вселенски събор през 325 г. в гр. Никея. Йеховистите твърдят, че след като се въплътил, Иисус Христос свалил от Себе Си духовното битие и станал обикновен човек. Когато се кръстил в река Йордан, Бог Йехова Го направил Христос – пророк, първосвещеник и помазаник. Изпълнявайки поверената задача Иисус загива и бива прикован за стълб (традиционната форма на кръста изключват като отвратителен езически символ). За този подвиг Бог Го награждава с безсмъртие. Той възкресява Иисус, като разпръсва Неговото тяло на съставните Му елементи и Го възсъздава във вид на “славен дух”, за да може Той да възглави всемирната цивилизация на Йехова.
Тази ерес се обосновава от техния грешен превод на първия стих на Евангелието от Св. ев. Йоан.
“В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Словото беше само от Бога” (тоест създание) – тук е правилно да се чете: и Бог беше Словото.(6)
И накрая нека да завърша с това, “че нашето време може да бъде охарактеризирано като епоха на буден разцвет на всевъзможни секти и култове. Въпреки че изопачаването на християнската вяра (от ереси) започнало още от апостолски времена и тогава представлявало проблем за Църквата. Някои от съвременните лъжеучения са особено опасни със своята агресивност и с огромните материални ресурси, които изразходват за своето разпространение. Те са особено опасни, тъй като са крайно антихристиянски; широко използват християнските идеи и терминология, позовават се на авторитета на Иисус Христос и цитират Библията, с която прелъстяват доверчивите хора.
Към такива войнствощи антихристиянски лъжеучения трябва да бъдат отенесени “Свидетели на Йехова”, Мормоните и др”.(7)
Те отричат или съществено изопачават основните истини на християнството – Божеството на Иисус Христос, след това Св. Троица и други истини на вярата. Но тъй като използват християнската терминология, хората, неизкушени от богословието, трудно разбират какво точно са покварили в християнското учение.
Затова ние, православните християни, трябва да се пазим от тези нови антитринитарни секти и да се уповаваме на думите на Св. ев. Матей:
“Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат до вас в овча кожа, а отвътре са вълци и грабители... по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7: 15-16).
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Асенов, Б., “Религии и секттите в България”, София, 1998, с. 28.
2. Еп. Йевтич, А., статия “Тринитарните ереси днес”, Белград, 1991.
3. Асенов, Б., “Религии и секттите в България”, София, 1998, с. 147.
4. Пак там, с. 273.
5. Пак там, с. 282.
6. Милиант, А., архим., “Лъжеучението на “Свидетели на Йехова”, изд. “Тавор”, с. 16-17.
7. Пак там, с. 1.
Литература
1. Йевтич, А., еп., “Тринитарните ереси днес”, Белград 1991.
2. Асенов, Б., “Сектите и религиите в България”, София, 1998,
3. Милент, Ал., архим., “Лъжеучението на “Свидетели на Йехова”.
Оформянето на християнската религия като господстваща се извършва едновременно с нейното преследване. През I-II в. се провеждат основните борби между юдеите и езичниците. През III в. и следващите векове главният мотив за разногласие е личността на Иисус Христос и свързаното с Него тълкуване на догмата за Света Троица, съгласно който Бог е един по същност и троичен по лица – Отец, Син и Дух Свети. Тези и други спорове довеждат до необходимостта от провеждането на седемте вселенски събора, които оформят основните догми на християнското учение. Така например на Първия (в Никея през 325 г.) и Втория (в Цариград през 381 г.) събор са осъдени арианската ерес и македонианство (духоборците). Според арианите Иисус не е единсъщен с Отца, а е Негово най-превъзходно творение, създадено “от нищото” и, следователно, не може да бъде Изкупител на човечеството. Духоборците приемат, че Христос е подобоен на Бог Отец, но за тях Св. Дух е творение на Бога, т.е. няма Божествен характер. На тези два събора са приети дванайсетте члена на Символа на вярата.(1)
В днешно време също можем да срещнем антитринитарни секти, подобни на арианството и македонианство, например: Мормоните и Йеховистите.
Появата на тези антитринитарни секти в съвременния свят епископ Атанасий Йевтич обяснява по следния начин в статията си “Тринитарните ереси днес”:
“Чудно е, струва ми се несъмнено, че почти всички нови тринитарни ереси повтарят, по един или друг начин, някои теми и заблуди на ранните тринитарни ереси и техните заблуди идват най-често от желанието да се предостави на “съвременния човек по един приемлив начин” божествената тайна на Светата Троица, която отвека е била своеобразен кръст за откъснатия от Бога човек и неговите ограничени рационални категории. С други думи, човешкият разум винаги се е препъвал, когато е искал да се представи и изтълкува по един чисто философски начин тази богооткровена тайна, тази благодатна истина за Троичния Бог или, както казва Св. Григорий Богослов за древните еретици, които искат да обяснят тази основна тайна на християнската вяра, “аристотелевски, а не рибарски” (тоест апостолски)”.(2)
Бих искал да разгледам конкретно някои нови секти, които засягат догмата за Света Троица. Така например, в някои общини на Евангелистката църква не вярват в Света Троица и дори отричат Божествената природа на Христос.(3)
Едната от постановките на мормонското учение е, че съществува Бог Отец, Иисус Христос и Св. Дух, но това не е Света Троица. Това са три отделни бога. Бог Отец и Христос имат тела от плът и кости, а Св. Дух има духовно тяло. Бог е нашия баща, Христос е нашия Спасител, а Св. Дух – Божия пратеник, който трябва да ни разкрива истините относно плановете на Бог Отец. Бог е съвършен, безсмъртен и всемогъщ. Той е управител на Небето и Земята, които са сътворени от Него.(4)
Йеховистите отхвърлят догмата за Света Троица. За тях Христос не е Бог. Той е творение на Бога, Негов духовен син, съвършен човек, който е изпратен на Земята, за да изкупи греховете на първия човек Адам. Той не е възкръснал в плът, а като духовно същество. Когато се явил на своите учениците след Възкресението Си, Той не бил в същото тяло, а материализиран в плът и кръв, за да бъде видян и за да се повярва в Него. След Възнесението си живее като духовна личност и след като изчистил небето от cатаната и неговите ангели, царува на небето.(5) Те също така отхвърлят божествеността на Св. Дух. За тях Той е невидима “действаща Божия мощ”, която може да бъде оприличена на радарен лъч.
В тези сектантски безумици, които бяха споменати по-горе, ние не можем да повярваме, защото като православни християни, вярваме, че Бог бидейки един по същество (същност), се явява троичен по Своите Лица – Отец, Син и Св. Дух. Tова е един триипостасен Бог. С други думи, както Отец е истинен, вечен и всемогъщ Бог, така и Неговия Син е истинен, вечен и всемогъщ Бог, което важи и за Св. Дух. И в същото време това не са трима богове, а един Бог – единосъщна и неразделна Троица. Такава вяра сме приели от св. апостоли.
“Свидетелите на Йехова” отричат това учение и го наричат “сатанинско” и “езическа измислица”. Те се надсмиват над християнските догми и казват, че ние вярваме в “трима богове” или “триглаво чудовище”.
Като не зачитат Троицата, отричат и Божествената природа на Господ Иисус Христос, считайки Го, че е тварен, подобно на Ангелите и необосновано Го отъждествяват с Архангел Михаил. С това те повтарят старото заблуждение на арианите, чието учение било подробно разгледано от Църквата на Първия Вселенски събор през 325 г. в гр. Никея. Йеховистите твърдят, че след като се въплътил, Иисус Христос свалил от Себе Си духовното битие и станал обикновен човек. Когато се кръстил в река Йордан, Бог Йехова Го направил Христос – пророк, първосвещеник и помазаник. Изпълнявайки поверената задача Иисус загива и бива прикован за стълб (традиционната форма на кръста изключват като отвратителен езически символ). За този подвиг Бог Го награждава с безсмъртие. Той възкресява Иисус, като разпръсва Неговото тяло на съставните Му елементи и Го възсъздава във вид на “славен дух”, за да може Той да възглави всемирната цивилизация на Йехова.
Тази ерес се обосновава от техния грешен превод на първия стих на Евангелието от Св. ев. Йоан.
“В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Словото беше само от Бога” (тоест създание) – тук е правилно да се чете: и Бог беше Словото.(6)
И накрая нека да завърша с това, “че нашето време може да бъде охарактеризирано като епоха на буден разцвет на всевъзможни секти и култове. Въпреки че изопачаването на християнската вяра (от ереси) започнало още от апостолски времена и тогава представлявало проблем за Църквата. Някои от съвременните лъжеучения са особено опасни със своята агресивност и с огромните материални ресурси, които изразходват за своето разпространение. Те са особено опасни, тъй като са крайно антихристиянски; широко използват християнските идеи и терминология, позовават се на авторитета на Иисус Христос и цитират Библията, с която прелъстяват доверчивите хора.
Към такива войнствощи антихристиянски лъжеучения трябва да бъдат отенесени “Свидетели на Йехова”, Мормоните и др”.(7)
Те отричат или съществено изопачават основните истини на християнството – Божеството на Иисус Христос, след това Св. Троица и други истини на вярата. Но тъй като използват християнската терминология, хората, неизкушени от богословието, трудно разбират какво точно са покварили в християнското учение.
Затова ние, православните християни, трябва да се пазим от тези нови антитринитарни секти и да се уповаваме на думите на Св. ев. Матей:
“Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат до вас в овча кожа, а отвътре са вълци и грабители... по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7: 15-16).
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Асенов, Б., “Религии и секттите в България”, София, 1998, с. 28.
2. Еп. Йевтич, А., статия “Тринитарните ереси днес”, Белград, 1991.
3. Асенов, Б., “Религии и секттите в България”, София, 1998, с. 147.
4. Пак там, с. 273.
5. Пак там, с. 282.
6. Милиант, А., архим., “Лъжеучението на “Свидетели на Йехова”, изд. “Тавор”, с. 16-17.
7. Пак там, с. 1.
Литература
1. Йевтич, А., еп., “Тринитарните ереси днес”, Белград 1991.
2. Асенов, Б., “Сектите и религиите в България”, София, 1998,
3. Милент, Ал., архим., “Лъжеучението на “Свидетели на Йехова”.
събота, 24 август 2002 г.
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ПЪРВОСВЕЩЕНИЧЕСКОТО, ПРОРОЧЕСКОТО И ЦАРСКОТО СЛУЖЕНИЕ НА ЧОВЕКА В ИИСУС ХРИСТОС
Тази статия бе написана през 2001 година. На следващата година тя бе публикувана в сп. “Търновски епархийски вести” бр. 8. 2002 година. Настоящата статия е един от първите опити са напиша малък богословски труд с догматическа съдържание.
За по-пълно изясняване на цялото дело на спасението, извършено от Господ Иисус Христос, то трябва да се разгледа от три страни, а именно:
а) първосвещеническо служение на Господ;
б) пророческо;
в) царско.
Тези три страни се наричат тройно служение на Сина Божи.
Общата черта на тези три служения на Иисус Христос е в това, че в Стария Завет призваните на всички тези служения се помазвали с елей и лицата, достойно провеждащи тези служения, са били укрепвани със силата на Светия Дух.(1)
Според схемата на тройното служение на Иисус Христос Той е Изкупител по троен начин - като Пророк, възвестил на всички люде истината и им посочил правилната вяра и дейност, като Първосвещеник, принесъл Себе Си в жертва за примиряване на всички хора с Бога и като Цар, проявил необходимото за нашето спасение могъщество.
Тази схема се основава в Свещ. Писание. Самото име Месия или Христос, което значи Помазаник, говори за тройното служение на Иисус Христос - в Стария Завет помазаници се наричали пророците, първосвещениците и царете; тяхното служение е било предобраз на новозаветното служение на Иисус Христос за изкуплението на човешкия род. В Новия Завет Иисус Христос се именува Пророк (Лук. 24:19), Пъровсвещеник (Евр. 3:1, 4; 14:16; 5:56) и Цар (Йоан 28:36-37).
Тройното служение на Спасителя, като Пророк или Проповедник и Учител на Истината, като Първосвещеник или Жертвоприносител и Изкупител от греха и като мощен в борбата Цар в царството на правдата, удовлетворява тези три изисквания. Пророческото служение на Иисус Христос стои в неразривна връзка с първосвещеническото и царското.(2)
1. Иисус Христос е първосвещеник
Господ Иисус Христос е не само Агнец Божи, който се е принесъл в жертва за живота на света. Той е всичко - и Принасящ се, и Извършител на жертва, и Първосвещеник.
Христос принася и Принасящ се, приемащ и раздаващ се – молитва на “Херувимската “ песен на литургията, тоест Той Сам се пренася в жертва, Сам Той е и (донася) жертва., Сам я приема и Сам я раздава.(3)
Първосвещеническото служение на Христос има няколко момента: изкупление на людете от греха и смъртта, примиряване на хората с Бога и нравствено възраждане на хората. Тези три момента, разбира се, не бива да се смятат за отделени, те се неразделими.
Първосвещеническото служение на Иисус Христос обхваща целия Негов земен живот, но преди всичко то е извършено чрез страданията Му и кръстната Му смърт.
Същността на Първосвещеническото служение на Христос е внедрена в двете наименования на Христос – Първосвещеник и жертва. В посланието на Св. Ап. Павел към евреите се прави паралел между Първосвещеника Иисус Христос и старозаветния първосвещеник.(4)
2. Пророческо служение на Иисус Христос
Благовестническо (учителско, пророческо) служение на Иисус Христос се изразява в това, че Той възвестява на хората в достъпна за тях пълнота и яснота волята на Небесния Отец за спасението на света и им предaва нов, съвършен закон на вярата и благочестието, който служи за спасението на целия човешки род. Това служение е извършено непосредствено от Самия Господ и чрез Неговите ученици, които по Неговата заповед възвестяват благовестието на всички народи и го предават на Църквата за всички времена.(5)
Пророческото служение на Иисус Христос се състои в това, че Той, подобно на старозаветните пророци (Аг. 1:13), възвестява на всички люде волята Божия за тяхното спасение и им дава Евангелието, благовестието за царството Божие.
В Стария Завет обещаният Месия се сравнява с пророка – законодател Моисей.
Св. архидякон Стефан, преди да бъде убит, отнася тези думи към Иисус Христос: “Това е онзи Моисей, който бе казал на синовете Израилеви: “Господ, Бог наш, ще въздигне вам измежду братята ви Пророк като мене. Него ще слушате” (Деян 7:37). Сам Иисус Христос, в Назаретската синагога отнася думите на пр. Исая (LXI:1-2) към себе си и прибавя: “никой пророк не е приет в отечеството” (Лук. 4:18, 24). Двамата ученици, които отиват в Емаус, изповядват Иисус Христос като пророк, силен “на дело и слово пред Бога и целия народ” (Лук. 24:19). Сам Спасителят смята за съществено Свое служение пророческото служение.
Иисус Христос нарича Себе Си Учител и Наставник, тоест единствено Той е в пълен и собствен смисъл Учител на хората (Мат. 23:8,10). Дори за пророка Йоан Кръстител е казано в пролога на Евангелието на св. Йоан Богослов: ”Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелства за светлината” (1:8). Докато пророците светят с дадена им от Бога светлина, Христос е само светеща светлина.(6)
3. Царско служение Христово
Синът Божий, Творец и Владика на небето и земята, Цар вечен по Божество, е Цар и по Богочовечество, както в Своето земно служение и до кръстната смърт, така и в Своето прославено състояние след Възкресението.
За Него, като Цар, предсказват пророците.
Царското служение на Господ преди Възкресението Му се изразява в :
а) чудесата Му, във властта Му над природата;
б) във властта Му над силите на ада, за които свидетелстват многобройните изгонвания на бесове и думите на Господа: “видях сатаната, как падна от небето като светкавица” (Лука 10:18).
в) във властта над смъртта, проявена във възкресението на сина на наинската вдовицата, дъщерята на Иаир, починалия преди четири дни Лазар.
Господ Иисус Христос Сам говори за Себе Си като за Цар още преди Възкресението Си, на съда при Пилат: “царството Ми не е от този свят”(Йоан 18:36-38).
Господ се явява в Своята слава на учениците Си след Възкресението Си, като им казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18).
След Възкресението Си Богочовекът Христос е на небето, на земята и в преизподнята.
По цялата Си сила царствеността на Господ Иисус Христос е се яви при слизането Му в ада и победата Му над смъртта. Възкресението Му за всички вярващи в Него е врата за Царството Небесно.
Конец! И слава Богу!
-----------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Помазанский, М, “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 151-152.
2. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936 г, с. 168-170.
3. Помазанский, М., “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 152.
4. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936, с .174.
5. Помазанский, М., “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 153.
6. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936, с. 170.
Използвана литература
1.Помазанский, М., “Догматическое богословие” 1992, Аляска
2. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936.
3. Дюлгеров, Д. В., “Исус Христос – Новозаветен Първосвещеник и Изкупител”, София, 1926 г.
За по-пълно изясняване на цялото дело на спасението, извършено от Господ Иисус Христос, то трябва да се разгледа от три страни, а именно:
а) първосвещеническо служение на Господ;
б) пророческо;
в) царско.
Тези три страни се наричат тройно служение на Сина Божи.
Общата черта на тези три служения на Иисус Христос е в това, че в Стария Завет призваните на всички тези служения се помазвали с елей и лицата, достойно провеждащи тези служения, са били укрепвани със силата на Светия Дух.(1)
Според схемата на тройното служение на Иисус Христос Той е Изкупител по троен начин - като Пророк, възвестил на всички люде истината и им посочил правилната вяра и дейност, като Първосвещеник, принесъл Себе Си в жертва за примиряване на всички хора с Бога и като Цар, проявил необходимото за нашето спасение могъщество.
Тази схема се основава в Свещ. Писание. Самото име Месия или Христос, което значи Помазаник, говори за тройното служение на Иисус Христос - в Стария Завет помазаници се наричали пророците, първосвещениците и царете; тяхното служение е било предобраз на новозаветното служение на Иисус Христос за изкуплението на човешкия род. В Новия Завет Иисус Христос се именува Пророк (Лук. 24:19), Пъровсвещеник (Евр. 3:1, 4; 14:16; 5:56) и Цар (Йоан 28:36-37).
Тройното служение на Спасителя, като Пророк или Проповедник и Учител на Истината, като Първосвещеник или Жертвоприносител и Изкупител от греха и като мощен в борбата Цар в царството на правдата, удовлетворява тези три изисквания. Пророческото служение на Иисус Христос стои в неразривна връзка с първосвещеническото и царското.(2)
1. Иисус Христос е първосвещеник
Господ Иисус Христос е не само Агнец Божи, който се е принесъл в жертва за живота на света. Той е всичко - и Принасящ се, и Извършител на жертва, и Първосвещеник.
Христос принася и Принасящ се, приемащ и раздаващ се – молитва на “Херувимската “ песен на литургията, тоест Той Сам се пренася в жертва, Сам Той е и (донася) жертва., Сам я приема и Сам я раздава.(3)
Първосвещеническото служение на Христос има няколко момента: изкупление на людете от греха и смъртта, примиряване на хората с Бога и нравствено възраждане на хората. Тези три момента, разбира се, не бива да се смятат за отделени, те се неразделими.
Първосвещеническото служение на Иисус Христос обхваща целия Негов земен живот, но преди всичко то е извършено чрез страданията Му и кръстната Му смърт.
Същността на Първосвещеническото служение на Христос е внедрена в двете наименования на Христос – Първосвещеник и жертва. В посланието на Св. Ап. Павел към евреите се прави паралел между Първосвещеника Иисус Христос и старозаветния първосвещеник.(4)
2. Пророческо служение на Иисус Христос
Благовестническо (учителско, пророческо) служение на Иисус Христос се изразява в това, че Той възвестява на хората в достъпна за тях пълнота и яснота волята на Небесния Отец за спасението на света и им предaва нов, съвършен закон на вярата и благочестието, който служи за спасението на целия човешки род. Това служение е извършено непосредствено от Самия Господ и чрез Неговите ученици, които по Неговата заповед възвестяват благовестието на всички народи и го предават на Църквата за всички времена.(5)
Пророческото служение на Иисус Христос се състои в това, че Той, подобно на старозаветните пророци (Аг. 1:13), възвестява на всички люде волята Божия за тяхното спасение и им дава Евангелието, благовестието за царството Божие.
В Стария Завет обещаният Месия се сравнява с пророка – законодател Моисей.
Св. архидякон Стефан, преди да бъде убит, отнася тези думи към Иисус Христос: “Това е онзи Моисей, който бе казал на синовете Израилеви: “Господ, Бог наш, ще въздигне вам измежду братята ви Пророк като мене. Него ще слушате” (Деян 7:37). Сам Иисус Христос, в Назаретската синагога отнася думите на пр. Исая (LXI:1-2) към себе си и прибавя: “никой пророк не е приет в отечеството” (Лук. 4:18, 24). Двамата ученици, които отиват в Емаус, изповядват Иисус Христос като пророк, силен “на дело и слово пред Бога и целия народ” (Лук. 24:19). Сам Спасителят смята за съществено Свое служение пророческото служение.
Иисус Христос нарича Себе Си Учител и Наставник, тоест единствено Той е в пълен и собствен смисъл Учител на хората (Мат. 23:8,10). Дори за пророка Йоан Кръстител е казано в пролога на Евангелието на св. Йоан Богослов: ”Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелства за светлината” (1:8). Докато пророците светят с дадена им от Бога светлина, Христос е само светеща светлина.(6)
3. Царско служение Христово
Синът Божий, Творец и Владика на небето и земята, Цар вечен по Божество, е Цар и по Богочовечество, както в Своето земно служение и до кръстната смърт, така и в Своето прославено състояние след Възкресението.
За Него, като Цар, предсказват пророците.
Царското служение на Господ преди Възкресението Му се изразява в :
а) чудесата Му, във властта Му над природата;
б) във властта Му над силите на ада, за които свидетелстват многобройните изгонвания на бесове и думите на Господа: “видях сатаната, как падна от небето като светкавица” (Лука 10:18).
в) във властта над смъртта, проявена във възкресението на сина на наинската вдовицата, дъщерята на Иаир, починалия преди четири дни Лазар.
Господ Иисус Христос Сам говори за Себе Си като за Цар още преди Възкресението Си, на съда при Пилат: “царството Ми не е от този свят”(Йоан 18:36-38).
Господ се явява в Своята слава на учениците Си след Възкресението Си, като им казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18).
След Възкресението Си Богочовекът Христос е на небето, на земята и в преизподнята.
По цялата Си сила царствеността на Господ Иисус Христос е се яви при слизането Му в ада и победата Му над смъртта. Възкресението Му за всички вярващи в Него е врата за Царството Небесно.
Конец! И слава Богу!
-----------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Помазанский, М, “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 151-152.
2. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936 г, с. 168-170.
3. Помазанский, М., “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 152.
4. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936, с .174.
5. Помазанский, М., “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 153.
6. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936, с. 170.
Използвана литература
1.Помазанский, М., “Догматическое богословие” 1992, Аляска
2. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936.
3. Дюлгеров, Д. В., “Исус Христос – Новозаветен Първосвещеник и Изкупител”, София, 1926 г.
неделя, 14 юли 2002 г.
КРАТКА ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
Тази статия бе отпечатана в сп. “Търновски епархийски вести” бр. 7. 2002 година.
У в о д
Началото на християнството в Русия отнасят към апостолските времена. Според сказанията на руския летопис, Св. Ап. Андрей Първозвани, проповядвайки Евангелието, достигна до днепровските възвишения, където сега е разположен град Киев, благословя ги и предсказа, че над тях ще възсияе Божията благодат, че на това място ще се построи голям град и че Господ ще въздигне в него много църкви.
За разпространението на християнството в южните предели на Русия, където се намирали древни колонии и където можели да разпространят християнството разни лица: търговци, държавни чиновници, мисионери. Известно е, че в устието на р. Дунав в III в. се е намирала Скитската епархия. В Крим имало християни още от времето на Св. Климент Римски, който е изпратен от Рим, там на заточение през 94 г. От IV век се споменават Херсонска и Босфорска епархия. Между Дон и Днестър съществувала Готска епархия и нейния епископ участвувал на I Вселенски събор.
През 864 г. киевските князе Асколд и Дир нападнали Цариград. След това те приемат християнството от пребиваващия в Киев гръцки епископ. На гроба на Асколд била построена църква “Св. Николай”.
През 944 г. при княз Игор Русия вече се разделя на покръстена и непокръстена. При сключването на договора с гърците, князът се заклева в Киевската съборна църква “Св. Илия”.
Вдовицата на княз Игор, княгиня Олга през 957 г. приема Св. Кръщение, което било извършено от патриарх Полиевк. Възприемник при нейното кръщение е бил император Константин Багрянородни.
Нейният син, обаче, бидейки груб войник, отказва да се покръсти, “за да не му се смее дружината” и след смъртта на майка си започнал гонение против християните.
1. П о к р ъ с т в а н е н а К и е в с к а Р у с и я.
След смъртта на по-старите си братя Ярополк и Олег, Владимир, се възкачва на бащинския престол. Първоначално той ревностно защитава езичеството и води разгулен живот, а след това става един от най-ревностните християни и просветители на руския народ. Обрат във възгледите на Владимир довежда проповедта на гръцки мисионер за изкуплението и бъдещия живот и по-специално показаната му картина на Страшния Съд. След това по съветите на своята дружина и на градските старейшини, изпраща десет мъдри мъже да изучават на място в различни страни юдейската, мохамеданската, католическата и източно-православната вяра. Пратениците разказват, че присъствайки се на богослужение в цариградската църква “Св. София”, те не знаели къде се намират – на земята или на небето. А болярите веднага му казали, че: “Ако източно-православната вяра не е най-добрата, то баба ти, княгиня Олга, най-мъдра от всички хора не би приела тази вяра”.
През следващата 988 г. Отправяйки се на поход срещу гърците, княз Владимир обсажда с войската си град Корсун, при което дава обет, че ако превземе града, ще се покръсти. Когато превзема града, той иска от гръцките императори Василий и Константин ръката на тяхната сестра Анна. Те му отговорят, че могат да дадат своята сестра само на християнин.Тогава той се съгласява да приеме кръщението. По същото време той се разболява тежко с очите. Царицата, която приближава Корсун, го убеждава по-бързо да се покръсти. И наистина, щом корсунския епископ го кръщава, той, подобно на Св. Ап. Павел възвръща зрението си. Вземайки след това със себе си корсунските и пристигналите от Гърция свещеници, свещени съседи, християнски икони и книги, княз. Владимир бърза да замине за Киев.
Там той най-напред унищожава идолите. Най-главният от тях – Перун е завързан за опашката на един кон и с поругание хвърлен в река Днепър. След това князът покръства своите синове и част от болярите, като започна да подготвя целия народ за кръщение. Самият той, също като духовниците проповядва в града. Накрая е определен ден за покръстване на киевските граждани в река Днепър. На следващия ден се състои общо кръщение.
Заедно с разпространението на християнската вяра в Русия се разпространява и просвещението. Също така княз Владимир започна да отваря в Киев и в други градове училища и да принуждава жителите да изпращат на учение своите деца.
Първите ръководители на тези училища са епископи и учители-свещеници. Синът на княз Владимир Ярослав (1016-1054) открива към киевската църквата “Св. София” библиотека, като получава книги от България и Гърция. Въобще, както в този, така и в следващите периоди цялата руска писменост има религиозен характер. А книгите – богослужебни, от вероучителен и нравствен характер, са изпращани предимно от България.
Колко бързо се разпространявало християнството в Русия може да се види от това, че в средата на XIII в., освен Киевска са създадени още 15 епархии.
Тъй като Русия приема християнството от гърците, то естествено Русия остава в зависима от цариградския патриарх, което продължава до XV в.
Трябва обаче да се каже, че тази зависимост е повече формална, отколкото реална. Руската Църква е смятана за една от митрополиите на цариградския патриарх, при което са й предадени права на екзархат. Патриархът назначава руските митрополити, но в руските църковни дела, с редки изключения, не се намесва. Митрополитът е начело на Руската Църква. Той свиква събори, ръкополага епископи, осъжда епископи със събор и издава общи разпореждания, отнасящи се до цялата църква. Отначало митрополитската катедра е в Киев, а след това през 1299 г. е пренесена в гр. Владимир, а оттам при митрополит Петър в началото на XIV в., в Москва.
2. М о н г о л с к и п е р и о д
Около 1237-1240 г. монголците нахлуват на руска земя и превземат южните и централните области на Русия.(1) През 1299 г. центърът на митрополията се премества на север, в град Владимир. А в началото на XIV в., когато започва да се строи Москва, московският княз Иван Калита убеждава митрополит Петър да се премести от град Владимир в Москва, която от 1325 г. се превръща в църковен, а по-късно и политически център на Русия.(2)
3. С л е д м о н г о л с к и п е р и о д
През 1480 г. монголското владичество е премахнато от великия Московски княз Йоан III. Цялата източна Русия се намира под властта на полско-литовското княжество.
Московската митрополия успешно разширява своите предели и развива голяма просветна дейност. В края на XVI в. тя се издигал до степен на самостоятелен патриархат.
Западно-руската Киевска митрополия подложена през цялото време на най-силен натиск от страна католицизма, не намира защита в подчиненото на Рим полско-литовско правителство и търпи всевъзможни притеснения и насилия, бе потискана, експлоатирана от правителството и от пановете (владетелите), понякога заемащи епископските катедри. Особено пострадала от йезуитите, които успяват, насаждайки унията, да откъснат една значителна част от нейната област.
През 1654 г. Малорусия (така онова време се наричала Украйна) се присъединила към Русия, а заедно с това и Киевската митрополия влязла в състава на Московския патриархат.
Страданията на останалите под полска власт, православните привлекли вниманието на руската императрица Екатерина II. Нейното застъпничество довело до три последователни деления на Полша през 1773, 1793 и 1795 г. Всеруските области, освен Галиция, преминали към Русия. Днес това е обраст в Украйна) Започнало обратно движение от унията към Православието – към прародителската вяра. Към края на царуването й към Православието се присъединили около 2 млн. души.
През периода 1883-1889 г., с усилията на архиепископ Йосиф Семашко и неговите сподвижнци – епископи Василий Лужински и Антоний Зубко, били присъединени от Литовска и Белоруска епархия към Руската Православна Църква повече от 1,5 млн. души униати. А през 1875 г., около 50 хил. души се присъединили към Православната Църква от Холмската епархия. След това в руската земя не останали униати.
4. М о с к о в с к о п а т р и а р ш е с т в о
(1584-1700 г.)
След премахване на монголското владичество, московското княжество в края на XVI в. станало могъща държава. С издигането на руската държава се вдигнал, естествено, и престижът на първойерарха на Руската Църква. Липсвало му само званието патриарх. При царуването на цар Теодор Иванович през 1589 г., със съгласието на източните патриарси, тази титла била дадена и на руския патриаршески престол бил избран московският митрополит Йов. Новото звание не довело до съществени промени в правата на първосветителя на Руската Църква, но възвисило неговото положение. Той бил приравнен с източните патриарси и със своето звание стоял по-горе от другите йерарси на Руската църква, като получил и особени външни отличия – особена калимавка и мантия, право да причестява архиереите и др. Вместо отделни доверени лица, които му помагали да води църковните дела, сега се образували цели учреждения. С една дума, авторитетът на Московския патриарх след всичко това се издигнал в очите и на царя, и на народа, и на целия православен свят. Но московските патриарси, както и техните предшественици – московските митрополити, не се възползвали от своето високо положение за постигане на някакви властолюбиви цели, а изключително за благото на Църквата и поверения им за духовно попечение народ.
Началото на патриаршеството съвпаднало със създаване на смут сред обществото, когато големи сътресения заплашвали руската държава, а Православната Църква била застрашена от йезуити и поляци, които се възползвали от смута, за да насаждат католицизма в Русия. Руските патриарси се явили в ролята на строги пазители на православната вяра, самоотвержени борци за народни права и порядък.
Освен патриарх Йов, могат да се отбележат следните руски патриарси в периода московската патриаршия през 1584-1700 г.: патриарх Хермоген (+1612 г.), патриарх Филарет (+1633 г.), патриарх Никон (1609-1681).
През патриаршеския период пределите на Руската Църква продължили да се разширяват. Християнството успешно се разпространявало в Сибир, където през 1620 г. била открита Тоболската епархия; били построени много манастири – в Кавказ, в Казанския край, между мордовците и татарите в Рязанския и Томбовския край.
Духовното просвещение по време на патриаршеския период отишло много напред. През 1649 г. боляринът Тодор Ртищев, с разрешението на царя и патриарха, през 1649 г. открил недалеко от Москва Андреевския манастир, поканил около 30 южноруски монаси и съставил от тях учено братство, (тоест, братство от високообразовани монаси). По-късно към него се присъединил повиканите от Киев учени, между които особено известни били Епифаний Словеницкий и Семион Полоцки. Учените се занимавали с преводи, писали нови книги, участвували в изправянето на богослужебните книги, настойчиво внушавали необходимостта от училищно дело. Тяхното влияние върху развитието на образованието в Московска Русия било голямо. През 1685 г. с царски указ била открита при Заиконоскаския манастир Московска Духовна Академия. Първи ръководители на Академията били учените-братя Йоаникий и Софроний Лихуди, които дошли от Гърция.
5. С и н о д а л е н п е р и о д
(1700-1917 г.)
След смъртта на 100-годишния патриарх Андриян (1700 г.), император Петър I назначил на неговото място Рязанския митрополит Стефан Яворски, който останал местоблюстител на патриаршеския престол до 1721 г. През тази година бил свикан събор на руски епископи, на който била призната необходимостта да се замени едноличната патриаршеска форма на управление със синодална, т. е. съборна. Според реформа съборната власт трябвало да бъде по-авторитетна и по-независима от външни влияния, отколкото едноличната. А в действителност съборът изпълнил желанието на Петър I, който се боял да не срещне противник на своите реформи в лицето на патриарха. Източните патриарси одобрили решението на събора и признали Синода за свой брат, който има равна власт и еднаква йерархическа степен с тях.
Руската държава през този период достигнала големи размери, заемайки 1/7 част от цялото земно кълбо; едновременно с това се разширявала и Руската Църква, разпръсвайки светлината на Христовото учение сред народите, които влизат в състава на империята.
В това време православната руска мисия успешно работела между друговерците в Поволжския край и в Сибир. На изток дейността на православната мисия дори прескочила пределите на руските владения – в Китай, Корея, Япония и Америка. Също така през този период се воювало за присъединяването на повече от три и половина милиона западно-руски униати към Православната Църква. За новопокръстените общности се строили храмове и училища, превеждали се на техен език богослужебни и свещени книги.
От най-бележитите мисионери през това време се отнасят: Иркутския епископ Инокентий (1727-1731 г.), който бил канонизиран, архимандрит Макарий Глухарев (1830-1844 г.), архиепископ Николай, също канонизиран, който от 1860 до 1902 г. е бил православен мисионер в Япония.
През 1898 г. била присъединена към Православието част от Урмирйските несториани - асиро-халдейци в Персия, начело с епископ Иоан.
Много било направено през синодалния период и за духовното просвещение.
През XIX в. се открили две нови духовни академии – Петербургската (през 1809 г.) и Казанската (през 1842 г.), към които впоследствие били присъединени мисионерски курсове.
Към края на XIX в. в Русия имало 4 духовни академии (с 1000 учащи се), 58 духовни семинарии (с 200 000 учащи се), 185 духовни училища (с 32 000 учащи се), 69 женски духовни училища (с 6 000 учащи се) и едно синодално училище в Москва. През 1884 г. на духовенството било предоставено да открива църковно-енорийски училища. В края на разглеждания период почти във всяка енория имало такива училища, а в някои енории и по няколко духовни училища. При това се появили и църковно-педагогически училища.
Руската Църква през този период имала наистина достойни светители – Ростовски митрополит Димитрий, който е състовил книгата Чети Минея през 1709 година; протоиерей Йоан Кронщадски (Сергиев), Тамбовски еп. Теофан и др; подвижници и учени-богослови, от които някои получили световна известност, например А. В. Горски – ректор на Московската духовна академия (+1875), професорите В. В. Болотов (+1900) – историк, еп. Силвестър – догматик и ректор на Киевската духовна академия, еп. М. Голубински – историк, Н. Н. Глубоковски и много други.
Също така и монашеството дало много истински подвижници, както и редица старци от Оптинската пустиня, която се намирало в Калужката губерния (област) и Саровската обител, начело с преп. Серафим (+1833).
Към края на революционната епоха РПЦ наброявала повече от 110 милиона вярващи. Тя имала 65 епархии (в това число една в САЩ) със 40 викарства и 2 ведомства: протопрезвитери – придворни и военно-морски. В Русия имало 52 хил. катедрални църкви; повече от 20 хил. параклиса и молитвени домове; повече от 58 хил. протойереи и свещеници; 58 хил. дякона и псалти; 522 мъжки манастира (с около 10 хил. монаси и 8 хил. послушници), 401 женски манастира (с около 13 хил. монахини и повече от 40 хил. послушници.
6. В ъ з с т а н о в я в а н е н а п а т р и а р ш е с т в о т о
През март 1917 г. в Русия се започва революцията. А на 28.VIII същата година в Москва със съгласието на правителството, се открива всеруският поместен събор, който продължава до 21.IX.1918 г. Като най-важно дело на този събор се счита възстановяването на патриаршеството и избирането на патриарх. През откомври 1917 г. за патриарх е избран Московския митрополит Тихон (в обикновения живот – Василий Балавин, завършил Санкт Петерберската духована академия) и е организирано патриаршеско управление. На 7.XI.1917 г. се осъществява болшевишкия преврат. Поставяйки си за цел да се борят против религията и Църквата, болшевиките подлагат Православната Църква и нейните служители на нечувани репресии. Църковните капитали и имущества са отнети. Много храмове са затворени или обърнати в киносалони, клубове или музеи. Такава участ постига и трите знаменити лаври: “Св. Александър Невски” в Санкт Петербург, Троицко-Сергиевата и Киево-Печерската лаври, много катедрали, като Исаевската в Санкт Петербург. Величественият храм на Христос Спасител, както Иверския параклис, и Симоновия манастир са разрушени; Соловецкия манастир е првърнат в тъмничен затвор и т. н.
По време на революцията мъченически са убити 30 архиереи и хиляди свещеници. Много архиереи и свещеници били изпратени да вършат тежка работа. Самият патриарх на няколко пъти бил затварян в тъмница и изтощен издъхва в деня на Благовещение – 7. IV. 1925 г. От това време Църквата се управлявала от местоблюстители на патриаршеския престол,(3) а по-точно Руската Църква е управлявана от Крутицкия митрополит Петър, който отказа да декларира вярност към държавната власт и затова е отстранен. Неговият заместник митропилит Сергий полага усилия да подобри отношенията между Църквата и държавата. Изхождайки от християнския възглед, че “няма власт, която не е от Бога” (Римл. 13:1), той признава съветската власт за законна с послание от 29.VII. 1927 г. и образува Синод постепенно води Църквата към сближение с държавата.
През 1936 г. в СССР е издадена нова конституция, която потвърждава дадената по-рано свобода на религиозния култ и на противорелигиозна пропаганда. “Демократизирайки” избирателната система (с “всеобщо, равно и пряко избирателно право, проявено с тайно гласуване”), тази конституция “закрепва” равноправието на съветските граждани и “установява” по-голяма веротърпимост от страна на атеистичните среди.(4)
7. Ц ъ р к в а т а о т 1 9 4 1 г. д о н а ш е в р е м е
Най-страшният катаклизъм на ХХ в. – Втората световна война, спасява Руската Църква от пълно ликвидиране. Тя е единствената общонародна институция, която реагира веднага на нападението срещу СССР и подкрепя всячески борбата срещу фашистките нашественици. След войната положението се подобрява не поради разкаяние на бившия семинарист Сталин, а поради пригодността й за целите на съветската външна политика. През 1943 г. е избран нов патриарх за първи път след кончината на патриарх Тихон през 1925 г. Участието на почти всички епископи и в по-малка степен свещеници в пропагандните кампании на властите е необходим откуп за безпрепятственото развитие на Църквата.
Хрушчов, който започна съветската космическа програма и мечтае да изгради комунизъм в СССР за срок от 20 години след идването си на власт подновява атаките срещу Църквата главно чрез закриване на храмове. По негово време много свещеници се отказват от сан и стават автори на атеистични брошури. Скоро след падението на Хрушчов през 1964 г., съветските професионални атеисти започват внимателна преоценка на петте години преследвания. Общото мнение е, че терорът не предизвиква желания резултат, а довежда до отслабване на гражданската и политическата лоялност на голяма част от вярващите. Освен това, нападките срещу Църквата привличат симпатиите и на хора, останали извън религиозната сфера. Затова при управлението на Брежнев явните преследвания се прекратени.
По времето на Андропов, репресиите спрямо другомислещите временно набират скорост, но отношението към официалната Църква се подобрява. По-рязък към Църквата е краткосрочният режим на Черненко, продължен през 1985 г. от Горбачов. Границата между 1986-1987 г. се смята повратна в отношението към Църквата и вярващите. Новият климат на “преустройство” принуждава властите да гласуват през 1990 г. “Закон за свободата и съвестта”. Съборът за избор на новия патр. Алексий II се състоя от 7 до 12.XII.1990 г., и е първият действително свободен събор след 1917-1918 г.
След рухването на Съветския съюз през 1991 г., Църквата постепенно заема централно място в руското общество, а през септември 1997 г. бившият руски президент Борис Елцин подписва закон, според който Руската Православна църква придобива статус на традиционна религия, заедно с исляма, юдаизма и будизма. От 1 януари 2000 г., когато президентът на Русия става Владимир Владивирович Путин, Руската Православна Църква продължава да развива обширна духовна дейност. През 2006 г. бе въведено вероучението във всичките руските училища, като задължителен учебен предмет.
Църквата трябва да се заеме и с вътрешните си проблеми, като засили изборното начало, съборното устройство, децентрализацията и се освободи от вродения си клерикализъм и протекционизъм. Трябва да се направи всичко възможно за преодоляване на съществуващите разколи и намиране на баланс между плурализма и авторитаризма. РПЦ има възможността да стане действително демократична и да се превърне в могъща сила, която обединява нацията в нейния порив напред.(5)
-----------------------------------------------------------------------------------------------
БЕЛЕЖКИ
1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 90-95.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990, с. 193.
3. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 97-114.
4. Снегаров, И., проф., “Кратка история на съвременните православни църкви”, 2 том, София, 1996, с. 252.
5. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997, с. 140-147.
-------------------------------------------------------------------------------------
ЛИТЕРАТУРА
1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990.
3. Снегаров, И., проф. “Кратка история на съвременните православни църкви”, II том, София, 1996.
4. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997.
Конец! И слава Богу.
У в о д
Началото на християнството в Русия отнасят към апостолските времена. Според сказанията на руския летопис, Св. Ап. Андрей Първозвани, проповядвайки Евангелието, достигна до днепровските възвишения, където сега е разположен град Киев, благословя ги и предсказа, че над тях ще възсияе Божията благодат, че на това място ще се построи голям град и че Господ ще въздигне в него много църкви.
За разпространението на християнството в южните предели на Русия, където се намирали древни колонии и където можели да разпространят християнството разни лица: търговци, държавни чиновници, мисионери. Известно е, че в устието на р. Дунав в III в. се е намирала Скитската епархия. В Крим имало християни още от времето на Св. Климент Римски, който е изпратен от Рим, там на заточение през 94 г. От IV век се споменават Херсонска и Босфорска епархия. Между Дон и Днестър съществувала Готска епархия и нейния епископ участвувал на I Вселенски събор.
През 864 г. киевските князе Асколд и Дир нападнали Цариград. След това те приемат християнството от пребиваващия в Киев гръцки епископ. На гроба на Асколд била построена църква “Св. Николай”.
През 944 г. при княз Игор Русия вече се разделя на покръстена и непокръстена. При сключването на договора с гърците, князът се заклева в Киевската съборна църква “Св. Илия”.
Вдовицата на княз Игор, княгиня Олга през 957 г. приема Св. Кръщение, което било извършено от патриарх Полиевк. Възприемник при нейното кръщение е бил император Константин Багрянородни.
Нейният син, обаче, бидейки груб войник, отказва да се покръсти, “за да не му се смее дружината” и след смъртта на майка си започнал гонение против християните.
1. П о к р ъ с т в а н е н а К и е в с к а Р у с и я.
След смъртта на по-старите си братя Ярополк и Олег, Владимир, се възкачва на бащинския престол. Първоначално той ревностно защитава езичеството и води разгулен живот, а след това става един от най-ревностните християни и просветители на руския народ. Обрат във възгледите на Владимир довежда проповедта на гръцки мисионер за изкуплението и бъдещия живот и по-специално показаната му картина на Страшния Съд. След това по съветите на своята дружина и на градските старейшини, изпраща десет мъдри мъже да изучават на място в различни страни юдейската, мохамеданската, католическата и източно-православната вяра. Пратениците разказват, че присъствайки се на богослужение в цариградската църква “Св. София”, те не знаели къде се намират – на земята или на небето. А болярите веднага му казали, че: “Ако източно-православната вяра не е най-добрата, то баба ти, княгиня Олга, най-мъдра от всички хора не би приела тази вяра”.
През следващата 988 г. Отправяйки се на поход срещу гърците, княз Владимир обсажда с войската си град Корсун, при което дава обет, че ако превземе града, ще се покръсти. Когато превзема града, той иска от гръцките императори Василий и Константин ръката на тяхната сестра Анна. Те му отговорят, че могат да дадат своята сестра само на християнин.Тогава той се съгласява да приеме кръщението. По същото време той се разболява тежко с очите. Царицата, която приближава Корсун, го убеждава по-бързо да се покръсти. И наистина, щом корсунския епископ го кръщава, той, подобно на Св. Ап. Павел възвръща зрението си. Вземайки след това със себе си корсунските и пристигналите от Гърция свещеници, свещени съседи, християнски икони и книги, княз. Владимир бърза да замине за Киев.
Там той най-напред унищожава идолите. Най-главният от тях – Перун е завързан за опашката на един кон и с поругание хвърлен в река Днепър. След това князът покръства своите синове и част от болярите, като започна да подготвя целия народ за кръщение. Самият той, също като духовниците проповядва в града. Накрая е определен ден за покръстване на киевските граждани в река Днепър. На следващия ден се състои общо кръщение.
Заедно с разпространението на християнската вяра в Русия се разпространява и просвещението. Също така княз Владимир започна да отваря в Киев и в други градове училища и да принуждава жителите да изпращат на учение своите деца.
Първите ръководители на тези училища са епископи и учители-свещеници. Синът на княз Владимир Ярослав (1016-1054) открива към киевската църквата “Св. София” библиотека, като получава книги от България и Гърция. Въобще, както в този, така и в следващите периоди цялата руска писменост има религиозен характер. А книгите – богослужебни, от вероучителен и нравствен характер, са изпращани предимно от България.
Колко бързо се разпространявало християнството в Русия може да се види от това, че в средата на XIII в., освен Киевска са създадени още 15 епархии.
Тъй като Русия приема християнството от гърците, то естествено Русия остава в зависима от цариградския патриарх, което продължава до XV в.
Трябва обаче да се каже, че тази зависимост е повече формална, отколкото реална. Руската Църква е смятана за една от митрополиите на цариградския патриарх, при което са й предадени права на екзархат. Патриархът назначава руските митрополити, но в руските църковни дела, с редки изключения, не се намесва. Митрополитът е начело на Руската Църква. Той свиква събори, ръкополага епископи, осъжда епископи със събор и издава общи разпореждания, отнасящи се до цялата църква. Отначало митрополитската катедра е в Киев, а след това през 1299 г. е пренесена в гр. Владимир, а оттам при митрополит Петър в началото на XIV в., в Москва.
2. М о н г о л с к и п е р и о д
Около 1237-1240 г. монголците нахлуват на руска земя и превземат южните и централните области на Русия.(1) През 1299 г. центърът на митрополията се премества на север, в град Владимир. А в началото на XIV в., когато започва да се строи Москва, московският княз Иван Калита убеждава митрополит Петър да се премести от град Владимир в Москва, която от 1325 г. се превръща в църковен, а по-късно и политически център на Русия.(2)
3. С л е д м о н г о л с к и п е р и о д
През 1480 г. монголското владичество е премахнато от великия Московски княз Йоан III. Цялата източна Русия се намира под властта на полско-литовското княжество.
Московската митрополия успешно разширява своите предели и развива голяма просветна дейност. В края на XVI в. тя се издигал до степен на самостоятелен патриархат.
Западно-руската Киевска митрополия подложена през цялото време на най-силен натиск от страна католицизма, не намира защита в подчиненото на Рим полско-литовско правителство и търпи всевъзможни притеснения и насилия, бе потискана, експлоатирана от правителството и от пановете (владетелите), понякога заемащи епископските катедри. Особено пострадала от йезуитите, които успяват, насаждайки унията, да откъснат една значителна част от нейната област.
През 1654 г. Малорусия (така онова време се наричала Украйна) се присъединила към Русия, а заедно с това и Киевската митрополия влязла в състава на Московския патриархат.
Страданията на останалите под полска власт, православните привлекли вниманието на руската императрица Екатерина II. Нейното застъпничество довело до три последователни деления на Полша през 1773, 1793 и 1795 г. Всеруските области, освен Галиция, преминали към Русия. Днес това е обраст в Украйна) Започнало обратно движение от унията към Православието – към прародителската вяра. Към края на царуването й към Православието се присъединили около 2 млн. души.
През периода 1883-1889 г., с усилията на архиепископ Йосиф Семашко и неговите сподвижнци – епископи Василий Лужински и Антоний Зубко, били присъединени от Литовска и Белоруска епархия към Руската Православна Църква повече от 1,5 млн. души униати. А през 1875 г., около 50 хил. души се присъединили към Православната Църква от Холмската епархия. След това в руската земя не останали униати.
4. М о с к о в с к о п а т р и а р ш е с т в о
(1584-1700 г.)
След премахване на монголското владичество, московското княжество в края на XVI в. станало могъща държава. С издигането на руската държава се вдигнал, естествено, и престижът на първойерарха на Руската Църква. Липсвало му само званието патриарх. При царуването на цар Теодор Иванович през 1589 г., със съгласието на източните патриарси, тази титла била дадена и на руския патриаршески престол бил избран московският митрополит Йов. Новото звание не довело до съществени промени в правата на първосветителя на Руската Църква, но възвисило неговото положение. Той бил приравнен с източните патриарси и със своето звание стоял по-горе от другите йерарси на Руската църква, като получил и особени външни отличия – особена калимавка и мантия, право да причестява архиереите и др. Вместо отделни доверени лица, които му помагали да води църковните дела, сега се образували цели учреждения. С една дума, авторитетът на Московския патриарх след всичко това се издигнал в очите и на царя, и на народа, и на целия православен свят. Но московските патриарси, както и техните предшественици – московските митрополити, не се възползвали от своето високо положение за постигане на някакви властолюбиви цели, а изключително за благото на Църквата и поверения им за духовно попечение народ.
Началото на патриаршеството съвпаднало със създаване на смут сред обществото, когато големи сътресения заплашвали руската държава, а Православната Църква била застрашена от йезуити и поляци, които се възползвали от смута, за да насаждат католицизма в Русия. Руските патриарси се явили в ролята на строги пазители на православната вяра, самоотвержени борци за народни права и порядък.
Освен патриарх Йов, могат да се отбележат следните руски патриарси в периода московската патриаршия през 1584-1700 г.: патриарх Хермоген (+1612 г.), патриарх Филарет (+1633 г.), патриарх Никон (1609-1681).
През патриаршеския период пределите на Руската Църква продължили да се разширяват. Християнството успешно се разпространявало в Сибир, където през 1620 г. била открита Тоболската епархия; били построени много манастири – в Кавказ, в Казанския край, между мордовците и татарите в Рязанския и Томбовския край.
Духовното просвещение по време на патриаршеския период отишло много напред. През 1649 г. боляринът Тодор Ртищев, с разрешението на царя и патриарха, през 1649 г. открил недалеко от Москва Андреевския манастир, поканил около 30 южноруски монаси и съставил от тях учено братство, (тоест, братство от високообразовани монаси). По-късно към него се присъединил повиканите от Киев учени, между които особено известни били Епифаний Словеницкий и Семион Полоцки. Учените се занимавали с преводи, писали нови книги, участвували в изправянето на богослужебните книги, настойчиво внушавали необходимостта от училищно дело. Тяхното влияние върху развитието на образованието в Московска Русия било голямо. През 1685 г. с царски указ била открита при Заиконоскаския манастир Московска Духовна Академия. Първи ръководители на Академията били учените-братя Йоаникий и Софроний Лихуди, които дошли от Гърция.
5. С и н о д а л е н п е р и о д
(1700-1917 г.)
След смъртта на 100-годишния патриарх Андриян (1700 г.), император Петър I назначил на неговото място Рязанския митрополит Стефан Яворски, който останал местоблюстител на патриаршеския престол до 1721 г. През тази година бил свикан събор на руски епископи, на който била призната необходимостта да се замени едноличната патриаршеска форма на управление със синодална, т. е. съборна. Според реформа съборната власт трябвало да бъде по-авторитетна и по-независима от външни влияния, отколкото едноличната. А в действителност съборът изпълнил желанието на Петър I, който се боял да не срещне противник на своите реформи в лицето на патриарха. Източните патриарси одобрили решението на събора и признали Синода за свой брат, който има равна власт и еднаква йерархическа степен с тях.
Руската държава през този период достигнала големи размери, заемайки 1/7 част от цялото земно кълбо; едновременно с това се разширявала и Руската Църква, разпръсвайки светлината на Христовото учение сред народите, които влизат в състава на империята.
В това време православната руска мисия успешно работела между друговерците в Поволжския край и в Сибир. На изток дейността на православната мисия дори прескочила пределите на руските владения – в Китай, Корея, Япония и Америка. Също така през този период се воювало за присъединяването на повече от три и половина милиона западно-руски униати към Православната Църква. За новопокръстените общности се строили храмове и училища, превеждали се на техен език богослужебни и свещени книги.
От най-бележитите мисионери през това време се отнасят: Иркутския епископ Инокентий (1727-1731 г.), който бил канонизиран, архимандрит Макарий Глухарев (1830-1844 г.), архиепископ Николай, също канонизиран, който от 1860 до 1902 г. е бил православен мисионер в Япония.
През 1898 г. била присъединена към Православието част от Урмирйските несториани - асиро-халдейци в Персия, начело с епископ Иоан.
Много било направено през синодалния период и за духовното просвещение.
През XIX в. се открили две нови духовни академии – Петербургската (през 1809 г.) и Казанската (през 1842 г.), към които впоследствие били присъединени мисионерски курсове.
Към края на XIX в. в Русия имало 4 духовни академии (с 1000 учащи се), 58 духовни семинарии (с 200 000 учащи се), 185 духовни училища (с 32 000 учащи се), 69 женски духовни училища (с 6 000 учащи се) и едно синодално училище в Москва. През 1884 г. на духовенството било предоставено да открива църковно-енорийски училища. В края на разглеждания период почти във всяка енория имало такива училища, а в някои енории и по няколко духовни училища. При това се появили и църковно-педагогически училища.
Руската Църква през този период имала наистина достойни светители – Ростовски митрополит Димитрий, който е състовил книгата Чети Минея през 1709 година; протоиерей Йоан Кронщадски (Сергиев), Тамбовски еп. Теофан и др; подвижници и учени-богослови, от които някои получили световна известност, например А. В. Горски – ректор на Московската духовна академия (+1875), професорите В. В. Болотов (+1900) – историк, еп. Силвестър – догматик и ректор на Киевската духовна академия, еп. М. Голубински – историк, Н. Н. Глубоковски и много други.
Също така и монашеството дало много истински подвижници, както и редица старци от Оптинската пустиня, която се намирало в Калужката губерния (област) и Саровската обител, начело с преп. Серафим (+1833).
Към края на революционната епоха РПЦ наброявала повече от 110 милиона вярващи. Тя имала 65 епархии (в това число една в САЩ) със 40 викарства и 2 ведомства: протопрезвитери – придворни и военно-морски. В Русия имало 52 хил. катедрални църкви; повече от 20 хил. параклиса и молитвени домове; повече от 58 хил. протойереи и свещеници; 58 хил. дякона и псалти; 522 мъжки манастира (с около 10 хил. монаси и 8 хил. послушници), 401 женски манастира (с около 13 хил. монахини и повече от 40 хил. послушници.
6. В ъ з с т а н о в я в а н е н а п а т р и а р ш е с т в о т о
През март 1917 г. в Русия се започва революцията. А на 28.VIII същата година в Москва със съгласието на правителството, се открива всеруският поместен събор, който продължава до 21.IX.1918 г. Като най-важно дело на този събор се счита възстановяването на патриаршеството и избирането на патриарх. През откомври 1917 г. за патриарх е избран Московския митрополит Тихон (в обикновения живот – Василий Балавин, завършил Санкт Петерберската духована академия) и е организирано патриаршеско управление. На 7.XI.1917 г. се осъществява болшевишкия преврат. Поставяйки си за цел да се борят против религията и Църквата, болшевиките подлагат Православната Църква и нейните служители на нечувани репресии. Църковните капитали и имущества са отнети. Много храмове са затворени или обърнати в киносалони, клубове или музеи. Такава участ постига и трите знаменити лаври: “Св. Александър Невски” в Санкт Петербург, Троицко-Сергиевата и Киево-Печерската лаври, много катедрали, като Исаевската в Санкт Петербург. Величественият храм на Христос Спасител, както Иверския параклис, и Симоновия манастир са разрушени; Соловецкия манастир е првърнат в тъмничен затвор и т. н.
По време на революцията мъченически са убити 30 архиереи и хиляди свещеници. Много архиереи и свещеници били изпратени да вършат тежка работа. Самият патриарх на няколко пъти бил затварян в тъмница и изтощен издъхва в деня на Благовещение – 7. IV. 1925 г. От това време Църквата се управлявала от местоблюстители на патриаршеския престол,(3) а по-точно Руската Църква е управлявана от Крутицкия митрополит Петър, който отказа да декларира вярност към държавната власт и затова е отстранен. Неговият заместник митропилит Сергий полага усилия да подобри отношенията между Църквата и държавата. Изхождайки от християнския възглед, че “няма власт, която не е от Бога” (Римл. 13:1), той признава съветската власт за законна с послание от 29.VII. 1927 г. и образува Синод постепенно води Църквата към сближение с държавата.
През 1936 г. в СССР е издадена нова конституция, която потвърждава дадената по-рано свобода на религиозния култ и на противорелигиозна пропаганда. “Демократизирайки” избирателната система (с “всеобщо, равно и пряко избирателно право, проявено с тайно гласуване”), тази конституция “закрепва” равноправието на съветските граждани и “установява” по-голяма веротърпимост от страна на атеистичните среди.(4)
7. Ц ъ р к в а т а о т 1 9 4 1 г. д о н а ш е в р е м е
Най-страшният катаклизъм на ХХ в. – Втората световна война, спасява Руската Църква от пълно ликвидиране. Тя е единствената общонародна институция, която реагира веднага на нападението срещу СССР и подкрепя всячески борбата срещу фашистките нашественици. След войната положението се подобрява не поради разкаяние на бившия семинарист Сталин, а поради пригодността й за целите на съветската външна политика. През 1943 г. е избран нов патриарх за първи път след кончината на патриарх Тихон през 1925 г. Участието на почти всички епископи и в по-малка степен свещеници в пропагандните кампании на властите е необходим откуп за безпрепятственото развитие на Църквата.
Хрушчов, който започна съветската космическа програма и мечтае да изгради комунизъм в СССР за срок от 20 години след идването си на власт подновява атаките срещу Църквата главно чрез закриване на храмове. По негово време много свещеници се отказват от сан и стават автори на атеистични брошури. Скоро след падението на Хрушчов през 1964 г., съветските професионални атеисти започват внимателна преоценка на петте години преследвания. Общото мнение е, че терорът не предизвиква желания резултат, а довежда до отслабване на гражданската и политическата лоялност на голяма част от вярващите. Освен това, нападките срещу Църквата привличат симпатиите и на хора, останали извън религиозната сфера. Затова при управлението на Брежнев явните преследвания се прекратени.
По времето на Андропов, репресиите спрямо другомислещите временно набират скорост, но отношението към официалната Църква се подобрява. По-рязък към Църквата е краткосрочният режим на Черненко, продължен през 1985 г. от Горбачов. Границата между 1986-1987 г. се смята повратна в отношението към Църквата и вярващите. Новият климат на “преустройство” принуждава властите да гласуват през 1990 г. “Закон за свободата и съвестта”. Съборът за избор на новия патр. Алексий II се състоя от 7 до 12.XII.1990 г., и е първият действително свободен събор след 1917-1918 г.
След рухването на Съветския съюз през 1991 г., Църквата постепенно заема централно място в руското общество, а през септември 1997 г. бившият руски президент Борис Елцин подписва закон, според който Руската Православна църква придобива статус на традиционна религия, заедно с исляма, юдаизма и будизма. От 1 януари 2000 г., когато президентът на Русия става Владимир Владивирович Путин, Руската Православна Църква продължава да развива обширна духовна дейност. През 2006 г. бе въведено вероучението във всичките руските училища, като задължителен учебен предмет.
Църквата трябва да се заеме и с вътрешните си проблеми, като засили изборното начало, съборното устройство, децентрализацията и се освободи от вродения си клерикализъм и протекционизъм. Трябва да се направи всичко възможно за преодоляване на съществуващите разколи и намиране на баланс между плурализма и авторитаризма. РПЦ има възможността да стане действително демократична и да се превърне в могъща сила, която обединява нацията в нейния порив напред.(5)
-----------------------------------------------------------------------------------------------
БЕЛЕЖКИ
1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 90-95.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990, с. 193.
3. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 97-114.
4. Снегаров, И., проф., “Кратка история на съвременните православни църкви”, 2 том, София, 1996, с. 252.
5. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997, с. 140-147.
-------------------------------------------------------------------------------------
ЛИТЕРАТУРА
1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990.
3. Снегаров, И., проф. “Кратка история на съвременните православни църкви”, II том, София, 1996.
4. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997.
Конец! И слава Богу.
Абонамент за:
Публикации (Atom)