Докога ще бъдем недоволни мълчаливи граждани?

Статия откроява един проблем, който и до сега не е решен във Велико Търново. Става въпрос за безразборно паркираните коли по тротоарите в Старата столица. Целта на написването на този текста бе да заостря вниманието към тази наболяла тема както на жителите, така и управниците на този град. Статията излезе във в. „Борба” на 9 юни 2008 година.

Опасно е човек да се разхожда по търновските улици. Особено когато от едната страна тротоарът е задръстен от паркираните коли, от другата - тротоара е затрупан със строителни материали или битови отпадъци. Тогава остава само едно - да слаломираме по платното с движещите се коли. Да не говорим за майки които разхождат детските колички. Всяка такава разходка се превръща в неописуем уличен сървайвър. Майки не само са принудени маневрират между задръстените тротоари движещите по улиците коли, но и да имат достатъчно сила, за да могат да вдигат и свалят количките от малкото свободни тротоари. И това е повсеместно явление. В постоянни тротоарни паркинги са превърнали улиците „Проф. Асен Златаров”, „Зеленка”, „Бузлуджа”, „Рафаил Попов”, „Велла Пискова” и др. И още нещо. Сега в старопрестолния град се ремонтират по нова технология тротоарните пешеходни пътеки, но почти по всичките по всички нови тротоари няма наклонени рампи, позволяващи на детски или на инвалидни колички безпрепятствено да се качат и да слизат по тротоарите.
Всеки, който се сблъскал с това неудобства, е оставал недоволен. Тогава защо толкова време продължаваме да приемаме тези проблеми като закономерност? До кога ще бъдем едни мълчаливи недоволни граждани? И кога ще разберем, че с нашето мълчание вредим само на себе си?

Размисли за здравната реформа и здравните осигуровки

Статията излезе във вестник "Борба" на 15 април 2008 г.

Навярно, по-възрастното поколение още дълго ще изпитва носталгия за времето на бай Тошо. Колкото и да оплюват годините на “светлото бъдeще” на комунизма, никой няма да отрече, че тогава здравеопазването и образованието бяха на високо ниво, и най-вече безплатно. А какво е днес положението на родната ни медицина? Съвсем не е розово!!!” – ще отговори с болка всеки българин, на който поне веднъж му се наложело да потърси помощ в нашите здравни заведения.
Да, не дава Господ днес да се разболееш. Особено, когато заплатата ти е близка до минималната. А още по-зле, ако си без работа.И тогава си мислиш за какво ще ти стигне паричката, която си я взел от трудовата борсата – за да си платиш сметките за тока, парното, водата и телефона или да си нахраниш гладното сисемейство? А може би, първо да си платиш здравните осигуровки? Само че как едва свързваш двата края?
Да, абсурдно и нелогично, но само в нашата държавица безработните и социално слабите трябва задължително да плащат здравните си осигуровки. В целия свят няма да намерим такъв абсурд. Обаче, какво да се прави, това е реалността в днешна България! Но това е положението у нас - и да плачеш и да виеш от болки, няма кой да те чуе. Нашите политици нямат време да се занимават с такава дребна работа, като здравето на собствения си народ. По-важно бе да осигурим военен контингент за безопасността и спокойствието на толкова близки и братски иракски и афганистански народи ида влезем в НАТО! Иначе те дай си Боже, нашата бедна, нагло ограбена от държавните мъже и за безценица разпродадена Татковина ще бъде отвсякъде нападната...
И какво излиза, че ако ти болен или на легло, но нямаш пари, то съгласно условията на българската здравна реформа, ти съвсем не си болен и нямаш право медицинска помощ. Значи, ако не си платил осигуровките, поради липса на пари, ти се вече ни си човек и нямаш право на живот. Това ли заслужаваме? За такава ли демокрация си мечтахме? А даже и здравно осигурен, нямаш гаранция, че ще получиш качествена лекарска помощ. Защото наблюдавайки в каква пропаст върви българското
Сигурно всеки редовен данъкоплатец се замисли, какъв е смисъла да се плаща здравните осигуровки, когато пак отново почти всичко трябва да си плащаш – прегледа при личния си лекар, част от болничния престой, почти всичките лекарства и дори някои от животоспасяващи медикаменти, лабораторните изследвания и т. н. Да не говорим за болничните. Там е направо е кошмар. Въпреки, че сегашното правителство нареди до две седмици да се изплаща болничните, на практика това все още рядко се случа, налага ти се по няколко месеца да чакаш и след това, ако не отидеш при съответната инстанция и да не попиташ защо не е изплатен болничния, то сигурно още толкова ще чакаш да се сетят служителите от регионалния отдел на НОИ да си свършат работата. А когато си получиш парите от тъй дългоочаквания си болничен, то пак ще ти прилошее, защото и тази точка в родното здравеопазване е уредена по-нашенски - работодателят приспада болничния от брутната ти заплата, а НОИ ти изплаща болничния върху сумата, осигурявана от работодателя, която е почти навсякъде у нас е малко над минималната заплата. И кой при тази здравна математика остава ощетен?.
Но кой ти мисли това, важно е че докато българите от различна възраст боледуват, всеки път хранят надежда, че ще получат достъпна и качествена лекарска помощ, у нас активно продължава да тече здравната реформа.

Великотърновската газификация = дупкофикация

Тази статия представя една тъжна действителност - „модерно” и „европейско” газифициране. Сатиричния тон в статията още повече заостря вниманието към текста. Тази статия е публикувана във вестник “Кукуригу”, бр. 2, 2006 г.


Доживяхме до момента, когато някои от болярите могат да газифицират жилищата си. Бравос! Похвално е, че в нашия град започна такова грандиозно предприятие – първо, достолепна стара столица, второ, вече сме в 21 век, и трето, в него живеят ”бели хора”.
А знаят, у нас всяко едно начинание започва със балкански размах. Така е и в града на болярите - разкопават да неузнаваемост и чак след една седмица работниците от газифициращата компания се сещат да започнат монтажни работи. Дотогава болярите газят в калта и прескачат множеството дупки и траншеи, ама то е така, щото се е случило през зимата.
Но мащаба не може да се отрече – газифицира се целия град, ей!, и старата част му даже. И като е разкопан, Търновград представлява мрачна картина – надупчен, сякаш от бомбардировка или търновците се готвят да бранят родния си град от вражеско нападение и си изкопали вече множествено траншеи.
Болярите бързо свикнаха – все пак невиждано благоденствие ги чака, пък чуждестранните туристи като отворили едни очи – сякаш не се виждали никога дупки. Ами, “забележителности” бе - траншеи, ями, изкопи и много разхвърлени около тях газови тръби със различна дължина. Запасете се със спокойствие и тренирайте бягане с препятствия. Калява духа и тялото!
Иначе има опасност да останете без нерви или да паднете в някоя от поредните ями и там да си останете за вечни времена.
Тази опасност се увеличава на лунно осветление, някои от търновските улици тънат в непрогледен мрак. Разбира се, повечето от уличните ями и траншеи няма заградителни съоръжения, предупредителни знаци, ама внимавайте, де! И никак не си мислите, че сте в гробище, където току-що са били погребани надве-натри изгубили надежда боляри – все пак ямите и траншеите са запълнени, монтажът е завършил успешно, ура!
Така си е, има какво да видите в стария престолен Търновград, никъде в Европа няма да го видите! Да правят изкопи по улиците без да се извършват монтажни работи по цяла седмица, а дупките да се пълнят с вода и да са самозасипват. Хич не им идва на ум на тамошните газифициращи компании, че е възможно да се оставят ямите и траншеите без предупредителни знаци, заграждения и осветление! Освен това никой от европейските общински чиновници няма да нехаят относно такива “забележителности” и не позволят на гостите от чужбина да се разхождат по разкопани улици, и защо? Щели да ги загубят завинаги, нищо подобно! Атракции, господа! Силни усещания!
Поучете се от нас, вземете ноу-хау, дето се казва,че иначе вие какви европейци сте!?

Защо всяка зима има грипна епидемия у нас?

Това е един сатиричен поглед относно зачестилите у нас грипни епидемии. Статия е публикувана във вестник “Кукуригу”, бр. 1, 2006 г.

Идва есента, а след нея зимата. А заедно със зимата и поредния заразен вирус. Тази зима ще донесе още една грипна епидемия. Но този грип не е обикновен човешки грип, а нещо по-опасно и страшно – птичи грип.
Нека да си зададем въпроси.
Интересно е, защо всяка зима бедната ни държавица посещават различни видове грип? Нима той толкова много обича нашата мила Татковина? И защо преди, да кажем 20-25 години грипът с множеството си разновидности не смеел да стъпи на българската земя?
Явно, не можал да премине нито една българска граница. Граничарите веднага хващали този болестотворен нарушител, веднага когато стъпвал на нашата малка държава. – ще се пошегува някой. Да, може това е така, но сега грипа не само не се притеснява от нашите “доблестни” граничари, но и си намери и партньори.
Защо не, щом НАТО си има партньори, Европа си има партньори, и САЩ си има свои партньори, значи и грипа може да си има свой партньор.
И като всеки може да се досети “партньорите” на грипа станаха птиците. Тези наивни крилати пернати станаха “партньори”, а след това и жертви в ръцете ” на този монстър на зимния сезон. Да, жал е за птичките. Те толкова приличат на политиците на изстрадалата ни за последните петнадесет години майчица България. Също така са малки, също така са толкова доверчиви и наивни и готови да направят всичко на богатите господари на САЩ и Европа само за няколко трохи хляб.
Но нека да оставим на мира птичките. Те само са пионки в ничии ръце. Да оставим на спокойствие и грипа, той е само едно човешко творение. Творение в лабораториите на западните фармацевтичните гиганти, а кой знае може би дори и някои български производители на лекарства.
Схемата е проста: има ли някаква епидемия (в случая грипна епидемия), то има и болни хора, които ще търсят лек. Никой не иска да боледува, нали? Затова, болните отиват при личните си лекари, които ще ги препратят при колегите - аптекари. И така болните отиват в аптеките и си купуват скъпи лекарства и по този начин облагодетелстват се и производителите на лекарства.... Ето защо всяка зима в България има грипна епидемия.
А тази година човешката алчност на горепосочените люде не пожалела и пернатите обители на фауната. - -

-Апч-и-и!
- Наздраве! И поздрави на чичо доктор и леля аптекарка!

Чалгата или въведение в българската поп-фолк генерация

В тази статия аз и колежката Венцислава Дикова изразихме мнението си спрямо поп-фолк музиката, „високо интелектуалните” й текстове и въздействието на чалгата спрямо средно статистическия българин. Статия бе отпечатана във вестник “Артфорум”, бр. 50, декември 2002 г. – януари 2003 г.


Сантименталните клишета, които сподавяха задрямалата тишина и доставяха радост на бабите ни, издъхнаха с появата но модерния поп и рок музика. Ала същия тоя рок, “ала Георги Минчев” отпрати “бялата тишина” и загърмя с електрическите бас-китари, които се превърнаха в апотеоз на бюрократическа ненавист. Като че ли по-кабинетна се оказа чалгата, която дамаскира кръпките и тури мазилка на протеклия таван. Понеже стопли сърцата ни, даже направо ги стопи, та “две очи разплакани” “леда” да разтопят щом могат.
Пасторален скиптър на едно грандиозно съвременно дередже. Еякулация на цветущи фрази, стимулиращи активна мисловна дейност се почна, когато колабиращата ни държавица бе смазана от падащи камъни със сръбски оттенък. Отпочинахме си, преди да започнат да ни газят с “валяци”, придържайки се към “наш’та система 4-4-2” - четири родини безработен, четири години с минимална работна заплата и две години в неплатен отпуск..
“Положението никак не е розово”, пише един наш сънародник визирайки, окрупняващата се сегрегация, по пътя към Европейската интеграция, а от семейството тръгва всичко – първо би било добре да се интегрираме с тъщата или свекървите, пък тогава и с ония големите. Ала и на златните ни български мъже им омръзна от тази не наложителна, а по скоро налагателна интеграция, и с огромна но прикрита радост очакват поредната фолк-фиеста, в която само ще се насладят на пищни заоблености, ще се наквасят с ракиен елексир, преди жената да ги е погнала с тигана (тук не включвам добре известната Ивана, която съвсем не прибягва към тия възпитателни мерки от тоталитарно време, а с дързостта на модерна жена се цели право в десятката: горко му на сгафилия мъж – “сто патрона” ще му вкара, “ако в крачка” тя го хване).
Освен възпитателния ефект, чалгата се оказа със седативно действие – панацея за изстрадали души. И ако преди време някой я нарече “музика за душата”, може и да е бил прав – с наранено сърце и пиянски взор натискаме play и любовната ни мъка сякаш отшумява или се прелива с редуцирания глас – “Липсваш ми, обич моя”, “да те забравя искам, но не мога.” И т. н.
“Стоя на колене пред твоята врата и твоята обич аз прося” - запява Кондьо с мелодично-атрактивния си глас, а Лия бърза да го “фиксира” с “иди си, недей ме докосва”. Очевидно, че християнското смирение и продължителното “коленичене” не трогват дългокраката поп-фолк изпълнителка, но кулминацията настъпва достатъчно бързо и след малко тя запява кресчендо “Аз вярвам, защо да живеем в самота”, за радост на объркания, с разбито сърце човечец. И след малко той с все сила отговаря: “И като Феникс в пепелта, зарових в мене любовта”, и като с трясък влиза в коридора на панелката. Вбесява хазяйката си с “Аз съм волна пеперуда” и отвръща на пиперливите й думи с едно звучно оригване: “Ти си овца, тъпа овца, овца със рогца”, с която причинява акумулиране на психическата и неустойчивост. Точно в този момент съседката открехва вратата и лукаво подвиква: “Мъж ли е не го жали, на врата му ти стъпи”...
Подобен апокалипсис е съвсем реален и е достатъчно показателен, за да ни имплантира идеята за все поглъщащата – гастролираща еманципация, поривист мъчизъм, фиксирана гръдна обиколка - повторението е твърде задължителен елемент. Честотния фиксатор задължава едрогърдата “волна пеперуда” Кати да повтори факта, че си има гадже точно пет пъти, афиширайки душевен елей. И понеже любовта идва винаги “магнетично”, “горе на черешата” (отново повторено) е естествен завършек на романтичната чалгарска свалка, запалената цигара, която обаче не остава незабелязана от “законния мъж”. Така “забрави за правилата, ще променяме играта” прозвучава като апотеоз на традиционната изстрадана общочовешка в частност българска изневяра, а “ела, ела, не си жена, която може да е сама” е достатъчно да издърпа българската домакиня от семейното огнище, балиращо не друго, а бележки за ток, парно и вода...
А гръцкото сиртаки, подгрято от български аранжимент шашка с категоричното “милиони нощи само тебе чаках”, имайки предвид, че ответната реакция на “щом почука на вратата” е “ти показа си бедрата”. Точно и ясно, с леко загатване на върховния момент – “ще те метна на дивана”, този път без излишни лирични отклонения от рода “ела, ела”, поканата е излишен елемент, който единствено би натоварил завършената музикална композиция.
Освен категорична, българската чалга би могла да се определи и като лутащ се липид, определящ себе си ту като “рай”, ту като “ад”, ту като “начало”, ту като “край”, хем “господар”, хем “роб”. Визирайки хипотетичната същност на съвременния поп-фолк, който, като че ли сам не може да се определи в жанрово отношение, лесно можем да предположим, че зад маската на хедонистичен прелъстител се крие далеч по-проблематичен феномен – неориентирана “хищна хиена”, която се претворява ту в “хитра палава лисичка” ту в “нежна птица с бели криле”. Леката сексуална еманципираност (“сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам”) и жертвоготовната обреченост (“твоя ще бъда цял живот”) моделира сантименталната извратеност на българския поп-фолк.
Като всеки вид музика, чалгата също може да трогне сърцето на слушателя, събуждайки в него романтичното, както и да натъжи човек със своите сантиментални любовни напеви, и като му даде възможност да преживее заедно с изпълнителя жестоката изневяра, да го хвърли в бурното море на измамата и предателството, за да раздели с Цветелина изповедта пред майката, а за дует Спасови да сподели радостта от родения син – “Сине, сине, ти си ангел мой, сине, сине, Бог ли те изпрати”, Християнското съзнание обаче не търпи очовечаване на Бога и въстава срещу фактическото убеждение, на “хъшовския” изпълнител, че той е “ад и рай”, “господар и роб”, “начало и край”. Ако, обаче съпоставка с библейските слова на Иисус Христос и думите на “хъша”, то неумишлено достигаме до извода, че последният, дръзва да се сравнява с Божия Син, без да познава църковните канони. Християнската обремененост тук е също двояка и някак си хипотетична, понеже поп-фолкът борави с догадки и подмятания, скрити, фиктивни реликви на едни банализирани реалии, които не успяват да превземат душите, или поне карат телата да кършат снаги под примамващите ритми.
Общочовешкото рамкира обикновените на пръв поглед доводи “Горещи страсти са най-опасни”, поделейки ги “има и за теб, има и за мене”, с което акцентира върху необходимостта от братското споделяне на всичко житейско - изпълнителката е готова да прескочи летвата даже с цената на цепнатата полата. Тук отново се наслагва идеята за самоинициативност, която е в противовес на сластната закана “само да те гепна, дънките ш’ти цепна” закана с елементи на безнравственост, даже насилие. Аморалния ефект се постига и с бурния фалцет: “Най ми добре с няколко мъже”. И се прелива с напевния словесен марш “дръжката, дръжката, на теслата дръжката, как влезе мъжката на теслата дръжката”. Глаголът “влезе” тук изпълнява същата слагателна функция, както глаголите “искам” (го), “стискам” (го), в рефрена “искам го, мъжо, “стискам го”, без да натоварва излишно конструкцията с допълнителни пояснения. Ефектът на кривото огледало обаче е неизбежен и индивидът рискува да забегне в аморална крайност. Така поп-фолкът се превръща в пародийна перверзия, малтретираща нравствената ни същност.
След всичко казано до тук бихме могли да твърдим, че съществува българска поп-фолк генерация, или по нашенски казано – чалга-поколение. Чалгата налага свой собствен модел на поведение, с елементи на чужди култури – балканската парадигма, изповядва сантименталната мутиранаст в един нов спорадичен балкански синдром. Интегрирането ни като нация обаче предполага запазване на националната ни идентичност, ето защо втъкаването на елементи от българския фолклор в поп-фолка би означавало не само съхраняване на народностния дух и култура, но и би предало ново, интересно звучене на новоизлюпилия се жанр. Иначе остават нескопосни текстове елементарна музика, разголени женски тела, невъздържана тартюфщина – порочен кръг от едно хоро, по Страшимировски страшно и по Есенински аморално...


Автори: Виталий Д. Чеботар
и Венцислава Дикова.