четвъртък, 12 август 2004 г.
ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ: ”ДУХОВНОСТТА НА СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ”
Тази статия бе отпечатана във вестник “Долина”, бр. 32 (113) от 12 август 2004 г.
В този брой ви представяме статията на един млад автор, любезно предоставена от самия него специално за читателите на в. ”Долина“. Виталий Чеботарь е роден в град Болград, Одеска област, Украйна на 20.02.1977 г. Има още двама братя Славчо и Иван. В България е благодарение на архимандрит Павел, от Казанлък. С него се запознава по щастлива случайност в родния си град през 1996 г. “Винаги ще съм признателен на отеца” - казва Виталий. С негово съдействие записва и завършва паралелния семинарски курс през 1996-98 г. В същата година е приет във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност теология. Дипломира се през 2003 г. В момента подготвя магистратура на тема “Свидетелите на Йехова и учението им за кръвопреливането”. От миналата година е женен за българка - Анета Танева, от Габрово. Ани, както галено я нарича, е дипломант на катедра “Скулптура”, към факултет по изобразително изкуство при ВТУ. Свободното си време отделя за писане на статии, стихове, разкази за духовна просвета и култура, прави и преводи от руски. Част от творчеството му е вече отпечатано в сп. “Търновски епархийски вести”. На казанлъшките читатели представяме статията със съкращения.
В какво време живеем днес! Много малко обръщаме вниманието си към духовните и нравствените неща, а и къде ли да ги намерим?! Ако вземем, например продукцията на западното кино индустрия, която ни залива така щедро от малкия и големия екран, какво полезно можем да извлечем? На никого вече, дори на малките деца, не правят впечатление потоците кръв, разкъсаните тела, ожесточените престрелки, смачканите коли, или пък пикантните любовни сцени… По-безчувствени ли сме станали? А иначе, основният движещ мотив, който ни се натрапва е “справедливостта”, но човешката и земната. Ако някой ни обиди, задължително трябва да отмъстим, защото “доброто” винаги възтържествува над злото. Тук начините и средствата са без значение. Положителният герой раздава правосъдие, побеждава, убива лошия… На пръв поглед няма нищо нередно. Ако сме попрочели нещо от Стария Завет ще кажем: Дори там е написано “око за око, зъб за зъб”, тоест каквото ви направят, с това отвръщайте. Но, ако се ръководим още от тези старозаветни правила, защо тогава се роди Христос, защо умря на Кръста и възкръсна в третия ден? Не затова ли, да примири човека с Бога и да изкупи греховете му? Не Той ли каза, ако някой ни удари по едната страна да обърнем и другата, и още, ако искаме да бъдем първи, нека бъдем слуги на ближните, и още, да имаме Него за Идеал, защото е благ и смирен по сърце, и още, и още… Та нали самият Богочовек уми краката на учениците си на Тайната вечеря, в знак на безкрайно смирение? Не Този ли трябва да ни бъде примерът за справедливост, “който и пречупена тръстика не прекърши и никого не обиди? Защо нашата справедливост е толкова далеч от Божията? Защото се отклоняваме от верния път, защото загърбваме Бога, защото мислим, че можем сами… А какво можем и колко можем се вижда от действителността, която е най-доброто ни огледало: войни, насилие, престъпност, наркомания, проституция… Да продължавам няма смисъл, списъкът и без това е дълъг, а и всеки сам може да го допълни.
Живеем като богове, забравяйки, че сме пръст и в пръстта ще се върнем. Независимо от това, какви богатства и власт имаме, не можем да се застраховаме срещу смъртта! Златният телец е заел мястото на Бога в много сърца, но животът може да бъде толкова хубав и без многото пари. Защото смисълът на човешкия живот не е в трупането на богатства тук, на земята, където крадец подкопава и молец прояжда, а горе, на небесата.
Много популярна днес и не само сред младежите е тъй наречената американска мечта - един мираж, за охолен живот и лесни пари… В действителност, обаче, нещата изобщо не са толкова розови. А и какво ли не копираме от американците - изрази, маниери, диети, свобода… нищо, че на наша, родна почва всички тези неща се превръщат в пародии. Музикалните ни клипове дори стават все по-вулгарни и агресивни. За да бъдат по-харесвани музиканти и артисти са готови на всичко. Примери за това - колкото искаш, едни от други по-фрапиращи. Но, когато духовните сетива са закърнели, естествено е желанието за зрелища да става все по-ненаситно. И все по-малко ни впечатлява красотата на изгрева, прелестта на цветето, омайната птича песен… Дали някой забелязва как цялата природа, всякое дихание хвали Господа, от работливата мравка и неуморната пчеличка, до огромните китове и слонове? Всички те се подчиняват на законите, които Бог е установил в природата. Само ние, човеците, все повече и повече забравяме за Него, нашият Създател.
Жалко е, че младите хора растат в такава среда на безбожие, че вместо на Божиите закони се подчиняват на законите на модата, която все повече ги разголва, татуира, обезобразява. Съвременната козметична хирургия прави чудеса, но каква полза, след като душата умира, затрупана под тонове грим, силикон и пороци? Барчетата, дискотеките, компютърните зали, алкохола и наркотиците довършват и малкото останало здраво и цяло в умовете и телата на младите. В резултат – депресии, самоубийства, аборти, клиники за душевно болни, наркомани и алкохолици. А църквите стоят празни!
Черна статистика? Улица без изход? И двете! Но, изход все пак има - БОГ! Бог, Който е толкова човеколюбив, милостив и дълготърпелив, че прощава всичко, дори непростимото. Трябва само да се събудим и отърсим от стария си начин на живот, да се разкаем искрено, да поискаме прошка, да вярваме, че ще я получим. И тогава, точно когато сме на дъното, та дори сме затънали до гуша, става чудото. Бог ни подава ръка и бавно и полека, но сигурно ни изтегля от собственото ни блато. А колкото до хората, винаги има кой да помогне. Стига само в самотата и отчаянието си да не залитнем към така щедро предлагащите се секти и други религии. Нищо и никой не е по-силен от Бога, затова, нека изберем Него за наш Съюзник и не Го заменяме с нищо друго!
Конец! И Богу слава.
неделя, 5 януари 2003 г.
Чалгата или въведение в българската поп-фолк генерация
В тази статия аз и колежката Венцислава Дикова изразихме мнението си спрямо поп-фолк музиката, „високо интелектуалните” й текстове и въздействието на чалгата спрямо средно статистическия българин. Статия бе отпечатана във вестник “Артфорум”, бр. 50, декември 2002 г. – януари 2003 г.
Сантименталните клишета, които сподавяха задрямалата тишина и доставяха радост на бабите ни, издъхнаха с появата но модерния поп и рок музика. Ала същия тоя рок, “ала Георги Минчев” отпрати “бялата тишина” и загърмя с електрическите бас-китари, които се превърнаха в апотеоз на бюрократическа ненавист. Като че ли по-кабинетна се оказа чалгата, която дамаскира кръпките и тури мазилка на протеклия таван. Понеже стопли сърцата ни, даже направо ги стопи, та “две очи разплакани” “леда” да разтопят щом могат.
Пасторален скиптър на едно грандиозно съвременно дередже. Еякулация на цветущи фрази, стимулиращи активна мисловна дейност се почна, когато колабиращата ни държавица бе смазана от падащи камъни със сръбски оттенък. Отпочинахме си, преди да започнат да ни газят с “валяци”, придържайки се към “наш’та система 4-4-2” - четири родини безработен, четири години с минимална работна заплата и две години в неплатен отпуск..
“Положението никак не е розово”, пише един наш сънародник визирайки, окрупняващата се сегрегация, по пътя към Европейската интеграция, а от семейството тръгва всичко – първо би било добре да се интегрираме с тъщата или свекървите, пък тогава и с ония големите. Ала и на златните ни български мъже им омръзна от тази не наложителна, а по скоро налагателна интеграция, и с огромна но прикрита радост очакват поредната фолк-фиеста, в която само ще се насладят на пищни заоблености, ще се наквасят с ракиен елексир, преди жената да ги е погнала с тигана (тук не включвам добре известната Ивана, която съвсем не прибягва към тия възпитателни мерки от тоталитарно време, а с дързостта на модерна жена се цели право в десятката: горко му на сгафилия мъж – “сто патрона” ще му вкара, “ако в крачка” тя го хване).
Освен възпитателния ефект, чалгата се оказа със седативно действие – панацея за изстрадали души. И ако преди време някой я нарече “музика за душата”, може и да е бил прав – с наранено сърце и пиянски взор натискаме play и любовната ни мъка сякаш отшумява или се прелива с редуцирания глас – “Липсваш ми, обич моя”, “да те забравя искам, но не мога.” И т. н.
“Стоя на колене пред твоята врата и твоята обич аз прося” - запява Кондьо с мелодично-атрактивния си глас, а Лия бърза да го “фиксира” с “иди си, недей ме докосва”. Очевидно, че християнското смирение и продължителното “коленичене” не трогват дългокраката поп-фолк изпълнителка, но кулминацията настъпва достатъчно бързо и след малко тя запява кресчендо “Аз вярвам, защо да живеем в самота”, за радост на объркания, с разбито сърце човечец. И след малко той с все сила отговаря: “И като Феникс в пепелта, зарових в мене любовта”, и като с трясък влиза в коридора на панелката. Вбесява хазяйката си с “Аз съм волна пеперуда” и отвръща на пиперливите й думи с едно звучно оригване: “Ти си овца, тъпа овца, овца със рогца”, с която причинява акумулиране на психическата и неустойчивост. Точно в този момент съседката открехва вратата и лукаво подвиква: “Мъж ли е не го жали, на врата му ти стъпи”...
Подобен апокалипсис е съвсем реален и е достатъчно показателен, за да ни имплантира идеята за все поглъщащата – гастролираща еманципация, поривист мъчизъм, фиксирана гръдна обиколка - повторението е твърде задължителен елемент. Честотния фиксатор задължава едрогърдата “волна пеперуда” Кати да повтори факта, че си има гадже точно пет пъти, афиширайки душевен елей. И понеже любовта идва винаги “магнетично”, “горе на черешата” (отново повторено) е естествен завършек на романтичната чалгарска свалка, запалената цигара, която обаче не остава незабелязана от “законния мъж”. Така “забрави за правилата, ще променяме играта” прозвучава като апотеоз на традиционната изстрадана общочовешка в частност българска изневяра, а “ела, ела, не си жена, която може да е сама” е достатъчно да издърпа българската домакиня от семейното огнище, балиращо не друго, а бележки за ток, парно и вода...
А гръцкото сиртаки, подгрято от български аранжимент шашка с категоричното “милиони нощи само тебе чаках”, имайки предвид, че ответната реакция на “щом почука на вратата” е “ти показа си бедрата”. Точно и ясно, с леко загатване на върховния момент – “ще те метна на дивана”, този път без излишни лирични отклонения от рода “ела, ела”, поканата е излишен елемент, който единствено би натоварил завършената музикална композиция.
Освен категорична, българската чалга би могла да се определи и като лутащ се липид, определящ себе си ту като “рай”, ту като “ад”, ту като “начало”, ту като “край”, хем “господар”, хем “роб”. Визирайки хипотетичната същност на съвременния поп-фолк, който, като че ли сам не може да се определи в жанрово отношение, лесно можем да предположим, че зад маската на хедонистичен прелъстител се крие далеч по-проблематичен феномен – неориентирана “хищна хиена”, която се претворява ту в “хитра палава лисичка” ту в “нежна птица с бели криле”. Леката сексуална еманципираност (“сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам”) и жертвоготовната обреченост (“твоя ще бъда цял живот”) моделира сантименталната извратеност на българския поп-фолк.
Като всеки вид музика, чалгата също може да трогне сърцето на слушателя, събуждайки в него романтичното, както и да натъжи човек със своите сантиментални любовни напеви, и като му даде възможност да преживее заедно с изпълнителя жестоката изневяра, да го хвърли в бурното море на измамата и предателството, за да раздели с Цветелина изповедта пред майката, а за дует Спасови да сподели радостта от родения син – “Сине, сине, ти си ангел мой, сине, сине, Бог ли те изпрати”, Християнското съзнание обаче не търпи очовечаване на Бога и въстава срещу фактическото убеждение, на “хъшовския” изпълнител, че той е “ад и рай”, “господар и роб”, “начало и край”. Ако, обаче съпоставка с библейските слова на Иисус Христос и думите на “хъша”, то неумишлено достигаме до извода, че последният, дръзва да се сравнява с Божия Син, без да познава църковните канони. Християнската обремененост тук е също двояка и някак си хипотетична, понеже поп-фолкът борави с догадки и подмятания, скрити, фиктивни реликви на едни банализирани реалии, които не успяват да превземат душите, или поне карат телата да кършат снаги под примамващите ритми.
Общочовешкото рамкира обикновените на пръв поглед доводи “Горещи страсти са най-опасни”, поделейки ги “има и за теб, има и за мене”, с което акцентира върху необходимостта от братското споделяне на всичко житейско - изпълнителката е готова да прескочи летвата даже с цената на цепнатата полата. Тук отново се наслагва идеята за самоинициативност, която е в противовес на сластната закана “само да те гепна, дънките ш’ти цепна” закана с елементи на безнравственост, даже насилие. Аморалния ефект се постига и с бурния фалцет: “Най ми добре с няколко мъже”. И се прелива с напевния словесен марш “дръжката, дръжката, на теслата дръжката, как влезе мъжката на теслата дръжката”. Глаголът “влезе” тук изпълнява същата слагателна функция, както глаголите “искам” (го), “стискам” (го), в рефрена “искам го, мъжо, “стискам го”, без да натоварва излишно конструкцията с допълнителни пояснения. Ефектът на кривото огледало обаче е неизбежен и индивидът рискува да забегне в аморална крайност. Така поп-фолкът се превръща в пародийна перверзия, малтретираща нравствената ни същност.
След всичко казано до тук бихме могли да твърдим, че съществува българска поп-фолк генерация, или по нашенски казано – чалга-поколение. Чалгата налага свой собствен модел на поведение, с елементи на чужди култури – балканската парадигма, изповядва сантименталната мутиранаст в един нов спорадичен балкански синдром. Интегрирането ни като нация обаче предполага запазване на националната ни идентичност, ето защо втъкаването на елементи от българския фолклор в поп-фолка би означавало не само съхраняване на народностния дух и култура, но и би предало ново, интересно звучене на новоизлюпилия се жанр. Иначе остават нескопосни текстове елементарна музика, разголени женски тела, невъздържана тартюфщина – порочен кръг от едно хоро, по Страшимировски страшно и по Есенински аморално...
Автори: Виталий Д. Чеботар
и Венцислава Дикова.
Сантименталните клишета, които сподавяха задрямалата тишина и доставяха радост на бабите ни, издъхнаха с появата но модерния поп и рок музика. Ала същия тоя рок, “ала Георги Минчев” отпрати “бялата тишина” и загърмя с електрическите бас-китари, които се превърнаха в апотеоз на бюрократическа ненавист. Като че ли по-кабинетна се оказа чалгата, която дамаскира кръпките и тури мазилка на протеклия таван. Понеже стопли сърцата ни, даже направо ги стопи, та “две очи разплакани” “леда” да разтопят щом могат.
Пасторален скиптър на едно грандиозно съвременно дередже. Еякулация на цветущи фрази, стимулиращи активна мисловна дейност се почна, когато колабиращата ни държавица бе смазана от падащи камъни със сръбски оттенък. Отпочинахме си, преди да започнат да ни газят с “валяци”, придържайки се към “наш’та система 4-4-2” - четири родини безработен, четири години с минимална работна заплата и две години в неплатен отпуск..
“Положението никак не е розово”, пише един наш сънародник визирайки, окрупняващата се сегрегация, по пътя към Европейската интеграция, а от семейството тръгва всичко – първо би било добре да се интегрираме с тъщата или свекървите, пък тогава и с ония големите. Ала и на златните ни български мъже им омръзна от тази не наложителна, а по скоро налагателна интеграция, и с огромна но прикрита радост очакват поредната фолк-фиеста, в която само ще се насладят на пищни заоблености, ще се наквасят с ракиен елексир, преди жената да ги е погнала с тигана (тук не включвам добре известната Ивана, която съвсем не прибягва към тия възпитателни мерки от тоталитарно време, а с дързостта на модерна жена се цели право в десятката: горко му на сгафилия мъж – “сто патрона” ще му вкара, “ако в крачка” тя го хване).
Освен възпитателния ефект, чалгата се оказа със седативно действие – панацея за изстрадали души. И ако преди време някой я нарече “музика за душата”, може и да е бил прав – с наранено сърце и пиянски взор натискаме play и любовната ни мъка сякаш отшумява или се прелива с редуцирания глас – “Липсваш ми, обич моя”, “да те забравя искам, но не мога.” И т. н.
“Стоя на колене пред твоята врата и твоята обич аз прося” - запява Кондьо с мелодично-атрактивния си глас, а Лия бърза да го “фиксира” с “иди си, недей ме докосва”. Очевидно, че християнското смирение и продължителното “коленичене” не трогват дългокраката поп-фолк изпълнителка, но кулминацията настъпва достатъчно бързо и след малко тя запява кресчендо “Аз вярвам, защо да живеем в самота”, за радост на объркания, с разбито сърце човечец. И след малко той с все сила отговаря: “И като Феникс в пепелта, зарових в мене любовта”, и като с трясък влиза в коридора на панелката. Вбесява хазяйката си с “Аз съм волна пеперуда” и отвръща на пиперливите й думи с едно звучно оригване: “Ти си овца, тъпа овца, овца със рогца”, с която причинява акумулиране на психическата и неустойчивост. Точно в този момент съседката открехва вратата и лукаво подвиква: “Мъж ли е не го жали, на врата му ти стъпи”...
Подобен апокалипсис е съвсем реален и е достатъчно показателен, за да ни имплантира идеята за все поглъщащата – гастролираща еманципация, поривист мъчизъм, фиксирана гръдна обиколка - повторението е твърде задължителен елемент. Честотния фиксатор задължава едрогърдата “волна пеперуда” Кати да повтори факта, че си има гадже точно пет пъти, афиширайки душевен елей. И понеже любовта идва винаги “магнетично”, “горе на черешата” (отново повторено) е естествен завършек на романтичната чалгарска свалка, запалената цигара, която обаче не остава незабелязана от “законния мъж”. Така “забрави за правилата, ще променяме играта” прозвучава като апотеоз на традиционната изстрадана общочовешка в частност българска изневяра, а “ела, ела, не си жена, която може да е сама” е достатъчно да издърпа българската домакиня от семейното огнище, балиращо не друго, а бележки за ток, парно и вода...
А гръцкото сиртаки, подгрято от български аранжимент шашка с категоричното “милиони нощи само тебе чаках”, имайки предвид, че ответната реакция на “щом почука на вратата” е “ти показа си бедрата”. Точно и ясно, с леко загатване на върховния момент – “ще те метна на дивана”, този път без излишни лирични отклонения от рода “ела, ела”, поканата е излишен елемент, който единствено би натоварил завършената музикална композиция.
Освен категорична, българската чалга би могла да се определи и като лутащ се липид, определящ себе си ту като “рай”, ту като “ад”, ту като “начало”, ту като “край”, хем “господар”, хем “роб”. Визирайки хипотетичната същност на съвременния поп-фолк, който, като че ли сам не може да се определи в жанрово отношение, лесно можем да предположим, че зад маската на хедонистичен прелъстител се крие далеч по-проблематичен феномен – неориентирана “хищна хиена”, която се претворява ту в “хитра палава лисичка” ту в “нежна птица с бели криле”. Леката сексуална еманципираност (“сто патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам”) и жертвоготовната обреченост (“твоя ще бъда цял живот”) моделира сантименталната извратеност на българския поп-фолк.
Като всеки вид музика, чалгата също може да трогне сърцето на слушателя, събуждайки в него романтичното, както и да натъжи човек със своите сантиментални любовни напеви, и като му даде възможност да преживее заедно с изпълнителя жестоката изневяра, да го хвърли в бурното море на измамата и предателството, за да раздели с Цветелина изповедта пред майката, а за дует Спасови да сподели радостта от родения син – “Сине, сине, ти си ангел мой, сине, сине, Бог ли те изпрати”, Християнското съзнание обаче не търпи очовечаване на Бога и въстава срещу фактическото убеждение, на “хъшовския” изпълнител, че той е “ад и рай”, “господар и роб”, “начало и край”. Ако, обаче съпоставка с библейските слова на Иисус Христос и думите на “хъша”, то неумишлено достигаме до извода, че последният, дръзва да се сравнява с Божия Син, без да познава църковните канони. Християнската обремененост тук е също двояка и някак си хипотетична, понеже поп-фолкът борави с догадки и подмятания, скрити, фиктивни реликви на едни банализирани реалии, които не успяват да превземат душите, или поне карат телата да кършат снаги под примамващите ритми.
Общочовешкото рамкира обикновените на пръв поглед доводи “Горещи страсти са най-опасни”, поделейки ги “има и за теб, има и за мене”, с което акцентира върху необходимостта от братското споделяне на всичко житейско - изпълнителката е готова да прескочи летвата даже с цената на цепнатата полата. Тук отново се наслагва идеята за самоинициативност, която е в противовес на сластната закана “само да те гепна, дънките ш’ти цепна” закана с елементи на безнравственост, даже насилие. Аморалния ефект се постига и с бурния фалцет: “Най ми добре с няколко мъже”. И се прелива с напевния словесен марш “дръжката, дръжката, на теслата дръжката, как влезе мъжката на теслата дръжката”. Глаголът “влезе” тук изпълнява същата слагателна функция, както глаголите “искам” (го), “стискам” (го), в рефрена “искам го, мъжо, “стискам го”, без да натоварва излишно конструкцията с допълнителни пояснения. Ефектът на кривото огледало обаче е неизбежен и индивидът рискува да забегне в аморална крайност. Така поп-фолкът се превръща в пародийна перверзия, малтретираща нравствената ни същност.
След всичко казано до тук бихме могли да твърдим, че съществува българска поп-фолк генерация, или по нашенски казано – чалга-поколение. Чалгата налага свой собствен модел на поведение, с елементи на чужди култури – балканската парадигма, изповядва сантименталната мутиранаст в един нов спорадичен балкански синдром. Интегрирането ни като нация обаче предполага запазване на националната ни идентичност, ето защо втъкаването на елементи от българския фолклор в поп-фолка би означавало не само съхраняване на народностния дух и култура, но и би предало ново, интересно звучене на новоизлюпилия се жанр. Иначе остават нескопосни текстове елементарна музика, разголени женски тела, невъздържана тартюфщина – порочен кръг от едно хоро, по Страшимировски страшно и по Есенински аморално...
Автори: Виталий Д. Чеботар
и Венцислава Дикова.
неделя, 29 септември 2002 г.
Отговори на православен свещеник на запитвания от енорияши
Статия излезе в сп. “Търновски епархийски вести” бр. 9. 2002 година.
Въпрос: Притеснявам се да коля добитъка. Мисля си не е ли грях да убивам животните?
Отговор на о. Алексий: Според Божието устройване растителният и животинският свят служат на човека. Затова някои животни се отглеждат от човека, след това да бъдат ги използвани за храна. Поради това не е грях да се коли добитъка. Обаче, ако човекът бие и измъчва животните по своя воля, заради собствената си жестокост, тогава това задължително ще му се вмени за грях. Също така православните трябва да се въздържат от клане на добитък по време на заговяването, т. е. в постни дни и в дните за подготовка за приемане на Св. Причастие, когато човек е длъжен да бъде особено мирно настроен. На свещениците и монасите също така се забранява да проливат каквато и да е кръв.
Въпрос: Казват, че не трябва да се държи у дома куче, може да живее единствено отвън в колибка. Какво казва по този повод Църквата?
Отговор на о. Алексий: Тук отново се доближаваме до въпроса за предназначението на животните и отношението на човека към тях. Кучето е предназначено от Твореца да пази дома и стопанството. Затова трябва да се стараем да държим кучето извън дома. Когато го поставят вкъщи, то се превръща в забавление, играчка, с това го лишават от неговото предназначение, за което е създадено от Господа. Понякога кучето заема в дома място, пристойно само на член от семейството. Познавам някои семейства, които вместо деца придобиват кучета, и цялото си внимание и грижа отправят към тях. Някои дори разсъждават, че кучето е по-добро от човека, понеже е по-предано на стопанина си, по-честно, по-благодарно, за разлика от много хора. С това те се опитват да скрият нежеланието и неумението да живеят в съгласие с хората, да изслушват техните забележки и упреци. Така прекомерното ласкателство към животните може да се превърни за душата на човека в истинско нещастие.
Според старозаветните представи кучето се явява нечисто животно. Ние не можем напълно да се съгласим с това мнение, битуващо сред еврейския народ, понеже Господ е заповядал в Новия Завет нищо да не се счита за нечисто. И все пак, при решаването на въпроса дали трябва, или не трябва да се отглежда куче, е нужно да имаме предвид, че в него като, в никое друго животно, е концентрирана похотливата страст. Не напразно човекът, обхванат от блудно влечение, е наричан “пес”. Тази особена полова похот е послужила като едно от основанията древните евреи да считат кучето за нечисто животно. Това особено трябва да имат предвид хората, живеещите в града, заедно с кучета в тясната обстановка на градския апартамент. Присъствието в дома на толкова похотлива страст може например за се отрази отрицателно на възпитанието на децата. Затова православните свещеници, макар и да не прибягват към категорична забрана, в повечето случаи се стараят да сдържат вярващите от подобна крачка.
Въпрос: Как да се отличи къде е истинската личба, и къде суеверие?
Отговор на о. Алексий: Заедно с църковните Тайнства и обреди, за съжаление, съществуват и различни обичаи и поверия, от една страна глупави и наивни, а от друга страна изключително опасни, тъй като носят в себе си печата на магиите.
И както вече бе казано, в магьосническите заклинания много често използват откъси от православни молитви, а също така и имената на Господа и Пречистата Му Майка. В много от магьосническите действия магьосниците мамят маловерните, като използват осветената в църква светена вода, угарки от свещи и други подобни предмети. Изобщо не угарката от свещта и не върбата играе основна роля в тези ритуали, а заклинанията и магиите, но присъствието на такива предмети придава очевидност на “законността” и “църковността” на извършваното.
За да се различи благочестивия обичай от суеверие и магия ще помогне следното правило: там където надеждата за помощ се възлага на Бога и човекът прибягва към църковните светини със смирение и готовност да приеме всичко, което ще бъде угодно на Бога, имаме работа действително с благочестив обичай; ако започнем да се покланяме на самата вещ, като забравяме за Твореца и с помощта на привидната му магьосническа сила се стремят да постигнат резултат, знайте, че тук имате работа със суеверие или дори магьосничество.
Например, ако сме донесли у дома осветена върба, ние имаме право да се надяваме, че тя ще придаде на домашната обстановка частица от предадената й благодат. Има напълно определено молитвено чинопоследование за осветяване на върба в църквата, което е записано в богослужебните книги. Това е каноническо, прието от Църквата действие.
Но когато стръкчето на същата върба стане предмет на различни странни манипулации (метене на пода у дома, удряне на добитъка) християнинът би трябвало да се откаже от подобни действия и да се опита да разубеди другите от участие в подобни ритуали.
Категорично не трябва да се учат християнството и правилата на църковен живот от “бабичките”.
Много от тези “учители” сами измислят правила и с тях учат другите. Обаче това няма никакво отношение към християнството. В своето служение на село, на свещениците се налага да се сблъскват с горчивите плодове на такова “обучение”. Често се случва, че е по-лесно да въведем в християнството човек, който изобщо не е чувал за вярата и Църквата, отколкото човек, на когото главата е препълнена с разни “псевдоцърковни глупости”. Затова, във връзка с възникващите у вас въпроси, винаги е по-добре да дойдете в храма и да се посъветвате със свещеника, отколкото да търсите отговор у бабите-съседки, колкото и благочестиви да изглеждат.
Из в-к “Исцелись верой”, от … 20… г.
Конец! И слава Богу.
СЪВРЕМЕННИ АНТИТРИНИТАРНИ СЕКТИ (ЕРЕСИ)
Това е статия накратко разкрива заблудите на някои древни ереси и съвременни секти относно учението им за Св. Троица. Статията бе публикувана на страниците на списанието “Търновски епархийски вести” в бр. 9. 2002 година.
Оформянето на християнската религия като господстваща се извършва едновременно с нейното преследване. През I-II в. се провеждат основните борби между юдеите и езичниците. През III в. и следващите векове главният мотив за разногласие е личността на Иисус Христос и свързаното с Него тълкуване на догмата за Света Троица, съгласно който Бог е един по същност и троичен по лица – Отец, Син и Дух Свети. Тези и други спорове довеждат до необходимостта от провеждането на седемте вселенски събора, които оформят основните догми на християнското учение. Така например на Първия (в Никея през 325 г.) и Втория (в Цариград през 381 г.) събор са осъдени арианската ерес и македонианство (духоборците). Според арианите Иисус не е единсъщен с Отца, а е Негово най-превъзходно творение, създадено “от нищото” и, следователно, не може да бъде Изкупител на човечеството. Духоборците приемат, че Христос е подобоен на Бог Отец, но за тях Св. Дух е творение на Бога, т.е. няма Божествен характер. На тези два събора са приети дванайсетте члена на Символа на вярата.(1)
В днешно време също можем да срещнем антитринитарни секти, подобни на арианството и македонианство, например: Мормоните и Йеховистите.
Появата на тези антитринитарни секти в съвременния свят епископ Атанасий Йевтич обяснява по следния начин в статията си “Тринитарните ереси днес”:
“Чудно е, струва ми се несъмнено, че почти всички нови тринитарни ереси повтарят, по един или друг начин, някои теми и заблуди на ранните тринитарни ереси и техните заблуди идват най-често от желанието да се предостави на “съвременния човек по един приемлив начин” божествената тайна на Светата Троица, която отвека е била своеобразен кръст за откъснатия от Бога човек и неговите ограничени рационални категории. С други думи, човешкият разум винаги се е препъвал, когато е искал да се представи и изтълкува по един чисто философски начин тази богооткровена тайна, тази благодатна истина за Троичния Бог или, както казва Св. Григорий Богослов за древните еретици, които искат да обяснят тази основна тайна на християнската вяра, “аристотелевски, а не рибарски” (тоест апостолски)”.(2)
Бих искал да разгледам конкретно някои нови секти, които засягат догмата за Света Троица. Така например, в някои общини на Евангелистката църква не вярват в Света Троица и дори отричат Божествената природа на Христос.(3)
Едната от постановките на мормонското учение е, че съществува Бог Отец, Иисус Христос и Св. Дух, но това не е Света Троица. Това са три отделни бога. Бог Отец и Христос имат тела от плът и кости, а Св. Дух има духовно тяло. Бог е нашия баща, Христос е нашия Спасител, а Св. Дух – Божия пратеник, който трябва да ни разкрива истините относно плановете на Бог Отец. Бог е съвършен, безсмъртен и всемогъщ. Той е управител на Небето и Земята, които са сътворени от Него.(4)
Йеховистите отхвърлят догмата за Света Троица. За тях Христос не е Бог. Той е творение на Бога, Негов духовен син, съвършен човек, който е изпратен на Земята, за да изкупи греховете на първия човек Адам. Той не е възкръснал в плът, а като духовно същество. Когато се явил на своите учениците след Възкресението Си, Той не бил в същото тяло, а материализиран в плът и кръв, за да бъде видян и за да се повярва в Него. След Възнесението си живее като духовна личност и след като изчистил небето от cатаната и неговите ангели, царува на небето.(5) Те също така отхвърлят божествеността на Св. Дух. За тях Той е невидима “действаща Божия мощ”, която може да бъде оприличена на радарен лъч.
В тези сектантски безумици, които бяха споменати по-горе, ние не можем да повярваме, защото като православни християни, вярваме, че Бог бидейки един по същество (същност), се явява троичен по Своите Лица – Отец, Син и Св. Дух. Tова е един триипостасен Бог. С други думи, както Отец е истинен, вечен и всемогъщ Бог, така и Неговия Син е истинен, вечен и всемогъщ Бог, което важи и за Св. Дух. И в същото време това не са трима богове, а един Бог – единосъщна и неразделна Троица. Такава вяра сме приели от св. апостоли.
“Свидетелите на Йехова” отричат това учение и го наричат “сатанинско” и “езическа измислица”. Те се надсмиват над християнските догми и казват, че ние вярваме в “трима богове” или “триглаво чудовище”.
Като не зачитат Троицата, отричат и Божествената природа на Господ Иисус Христос, считайки Го, че е тварен, подобно на Ангелите и необосновано Го отъждествяват с Архангел Михаил. С това те повтарят старото заблуждение на арианите, чието учение било подробно разгледано от Църквата на Първия Вселенски събор през 325 г. в гр. Никея. Йеховистите твърдят, че след като се въплътил, Иисус Христос свалил от Себе Си духовното битие и станал обикновен човек. Когато се кръстил в река Йордан, Бог Йехова Го направил Христос – пророк, първосвещеник и помазаник. Изпълнявайки поверената задача Иисус загива и бива прикован за стълб (традиционната форма на кръста изключват като отвратителен езически символ). За този подвиг Бог Го награждава с безсмъртие. Той възкресява Иисус, като разпръсва Неговото тяло на съставните Му елементи и Го възсъздава във вид на “славен дух”, за да може Той да възглави всемирната цивилизация на Йехова.
Тази ерес се обосновава от техния грешен превод на първия стих на Евангелието от Св. ев. Йоан.
“В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Словото беше само от Бога” (тоест създание) – тук е правилно да се чете: и Бог беше Словото.(6)
И накрая нека да завърша с това, “че нашето време може да бъде охарактеризирано като епоха на буден разцвет на всевъзможни секти и култове. Въпреки че изопачаването на християнската вяра (от ереси) започнало още от апостолски времена и тогава представлявало проблем за Църквата. Някои от съвременните лъжеучения са особено опасни със своята агресивност и с огромните материални ресурси, които изразходват за своето разпространение. Те са особено опасни, тъй като са крайно антихристиянски; широко използват християнските идеи и терминология, позовават се на авторитета на Иисус Христос и цитират Библията, с която прелъстяват доверчивите хора.
Към такива войнствощи антихристиянски лъжеучения трябва да бъдат отенесени “Свидетели на Йехова”, Мормоните и др”.(7)
Те отричат или съществено изопачават основните истини на християнството – Божеството на Иисус Христос, след това Св. Троица и други истини на вярата. Но тъй като използват християнската терминология, хората, неизкушени от богословието, трудно разбират какво точно са покварили в християнското учение.
Затова ние, православните християни, трябва да се пазим от тези нови антитринитарни секти и да се уповаваме на думите на Св. ев. Матей:
“Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат до вас в овча кожа, а отвътре са вълци и грабители... по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7: 15-16).
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Асенов, Б., “Религии и секттите в България”, София, 1998, с. 28.
2. Еп. Йевтич, А., статия “Тринитарните ереси днес”, Белград, 1991.
3. Асенов, Б., “Религии и секттите в България”, София, 1998, с. 147.
4. Пак там, с. 273.
5. Пак там, с. 282.
6. Милиант, А., архим., “Лъжеучението на “Свидетели на Йехова”, изд. “Тавор”, с. 16-17.
7. Пак там, с. 1.
Литература
1. Йевтич, А., еп., “Тринитарните ереси днес”, Белград 1991.
2. Асенов, Б., “Сектите и религиите в България”, София, 1998,
3. Милент, Ал., архим., “Лъжеучението на “Свидетели на Йехова”.
Оформянето на християнската религия като господстваща се извършва едновременно с нейното преследване. През I-II в. се провеждат основните борби между юдеите и езичниците. През III в. и следващите векове главният мотив за разногласие е личността на Иисус Христос и свързаното с Него тълкуване на догмата за Света Троица, съгласно който Бог е един по същност и троичен по лица – Отец, Син и Дух Свети. Тези и други спорове довеждат до необходимостта от провеждането на седемте вселенски събора, които оформят основните догми на християнското учение. Така например на Първия (в Никея през 325 г.) и Втория (в Цариград през 381 г.) събор са осъдени арианската ерес и македонианство (духоборците). Според арианите Иисус не е единсъщен с Отца, а е Негово най-превъзходно творение, създадено “от нищото” и, следователно, не може да бъде Изкупител на човечеството. Духоборците приемат, че Христос е подобоен на Бог Отец, но за тях Св. Дух е творение на Бога, т.е. няма Божествен характер. На тези два събора са приети дванайсетте члена на Символа на вярата.(1)
В днешно време също можем да срещнем антитринитарни секти, подобни на арианството и македонианство, например: Мормоните и Йеховистите.
Появата на тези антитринитарни секти в съвременния свят епископ Атанасий Йевтич обяснява по следния начин в статията си “Тринитарните ереси днес”:
“Чудно е, струва ми се несъмнено, че почти всички нови тринитарни ереси повтарят, по един или друг начин, някои теми и заблуди на ранните тринитарни ереси и техните заблуди идват най-често от желанието да се предостави на “съвременния човек по един приемлив начин” божествената тайна на Светата Троица, която отвека е била своеобразен кръст за откъснатия от Бога човек и неговите ограничени рационални категории. С други думи, човешкият разум винаги се е препъвал, когато е искал да се представи и изтълкува по един чисто философски начин тази богооткровена тайна, тази благодатна истина за Троичния Бог или, както казва Св. Григорий Богослов за древните еретици, които искат да обяснят тази основна тайна на християнската вяра, “аристотелевски, а не рибарски” (тоест апостолски)”.(2)
Бих искал да разгледам конкретно някои нови секти, които засягат догмата за Света Троица. Така например, в някои общини на Евангелистката църква не вярват в Света Троица и дори отричат Божествената природа на Христос.(3)
Едната от постановките на мормонското учение е, че съществува Бог Отец, Иисус Христос и Св. Дух, но това не е Света Троица. Това са три отделни бога. Бог Отец и Христос имат тела от плът и кости, а Св. Дух има духовно тяло. Бог е нашия баща, Христос е нашия Спасител, а Св. Дух – Божия пратеник, който трябва да ни разкрива истините относно плановете на Бог Отец. Бог е съвършен, безсмъртен и всемогъщ. Той е управител на Небето и Земята, които са сътворени от Него.(4)
Йеховистите отхвърлят догмата за Света Троица. За тях Христос не е Бог. Той е творение на Бога, Негов духовен син, съвършен човек, който е изпратен на Земята, за да изкупи греховете на първия човек Адам. Той не е възкръснал в плът, а като духовно същество. Когато се явил на своите учениците след Възкресението Си, Той не бил в същото тяло, а материализиран в плът и кръв, за да бъде видян и за да се повярва в Него. След Възнесението си живее като духовна личност и след като изчистил небето от cатаната и неговите ангели, царува на небето.(5) Те също така отхвърлят божествеността на Св. Дух. За тях Той е невидима “действаща Божия мощ”, която може да бъде оприличена на радарен лъч.
В тези сектантски безумици, които бяха споменати по-горе, ние не можем да повярваме, защото като православни християни, вярваме, че Бог бидейки един по същество (същност), се явява троичен по Своите Лица – Отец, Син и Св. Дух. Tова е един триипостасен Бог. С други думи, както Отец е истинен, вечен и всемогъщ Бог, така и Неговия Син е истинен, вечен и всемогъщ Бог, което важи и за Св. Дух. И в същото време това не са трима богове, а един Бог – единосъщна и неразделна Троица. Такава вяра сме приели от св. апостоли.
“Свидетелите на Йехова” отричат това учение и го наричат “сатанинско” и “езическа измислица”. Те се надсмиват над християнските догми и казват, че ние вярваме в “трима богове” или “триглаво чудовище”.
Като не зачитат Троицата, отричат и Божествената природа на Господ Иисус Христос, считайки Го, че е тварен, подобно на Ангелите и необосновано Го отъждествяват с Архангел Михаил. С това те повтарят старото заблуждение на арианите, чието учение било подробно разгледано от Църквата на Първия Вселенски събор през 325 г. в гр. Никея. Йеховистите твърдят, че след като се въплътил, Иисус Христос свалил от Себе Си духовното битие и станал обикновен човек. Когато се кръстил в река Йордан, Бог Йехова Го направил Христос – пророк, първосвещеник и помазаник. Изпълнявайки поверената задача Иисус загива и бива прикован за стълб (традиционната форма на кръста изключват като отвратителен езически символ). За този подвиг Бог Го награждава с безсмъртие. Той възкресява Иисус, като разпръсва Неговото тяло на съставните Му елементи и Го възсъздава във вид на “славен дух”, за да може Той да възглави всемирната цивилизация на Йехова.
Тази ерес се обосновава от техния грешен превод на първия стих на Евангелието от Св. ев. Йоан.
“В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Словото беше само от Бога” (тоест създание) – тук е правилно да се чете: и Бог беше Словото.(6)
И накрая нека да завърша с това, “че нашето време може да бъде охарактеризирано като епоха на буден разцвет на всевъзможни секти и култове. Въпреки че изопачаването на християнската вяра (от ереси) започнало още от апостолски времена и тогава представлявало проблем за Църквата. Някои от съвременните лъжеучения са особено опасни със своята агресивност и с огромните материални ресурси, които изразходват за своето разпространение. Те са особено опасни, тъй като са крайно антихристиянски; широко използват християнските идеи и терминология, позовават се на авторитета на Иисус Христос и цитират Библията, с която прелъстяват доверчивите хора.
Към такива войнствощи антихристиянски лъжеучения трябва да бъдат отенесени “Свидетели на Йехова”, Мормоните и др”.(7)
Те отричат или съществено изопачават основните истини на християнството – Божеството на Иисус Христос, след това Св. Троица и други истини на вярата. Но тъй като използват християнската терминология, хората, неизкушени от богословието, трудно разбират какво точно са покварили в християнското учение.
Затова ние, православните християни, трябва да се пазим от тези нови антитринитарни секти и да се уповаваме на думите на Св. ев. Матей:
“Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат до вас в овча кожа, а отвътре са вълци и грабители... по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7: 15-16).
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Асенов, Б., “Религии и секттите в България”, София, 1998, с. 28.
2. Еп. Йевтич, А., статия “Тринитарните ереси днес”, Белград, 1991.
3. Асенов, Б., “Религии и секттите в България”, София, 1998, с. 147.
4. Пак там, с. 273.
5. Пак там, с. 282.
6. Милиант, А., архим., “Лъжеучението на “Свидетели на Йехова”, изд. “Тавор”, с. 16-17.
7. Пак там, с. 1.
Литература
1. Йевтич, А., еп., “Тринитарните ереси днес”, Белград 1991.
2. Асенов, Б., “Сектите и религиите в България”, София, 1998,
3. Милент, Ал., архим., “Лъжеучението на “Свидетели на Йехова”.
събота, 24 август 2002 г.
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ПЪРВОСВЕЩЕНИЧЕСКОТО, ПРОРОЧЕСКОТО И ЦАРСКОТО СЛУЖЕНИЕ НА ЧОВЕКА В ИИСУС ХРИСТОС
Тази статия бе написана през 2001 година. На следващата година тя бе публикувана в сп. “Търновски епархийски вести” бр. 8. 2002 година. Настоящата статия е един от първите опити са напиша малък богословски труд с догматическа съдържание.
За по-пълно изясняване на цялото дело на спасението, извършено от Господ Иисус Христос, то трябва да се разгледа от три страни, а именно:
а) първосвещеническо служение на Господ;
б) пророческо;
в) царско.
Тези три страни се наричат тройно служение на Сина Божи.
Общата черта на тези три служения на Иисус Христос е в това, че в Стария Завет призваните на всички тези служения се помазвали с елей и лицата, достойно провеждащи тези служения, са били укрепвани със силата на Светия Дух.(1)
Според схемата на тройното служение на Иисус Христос Той е Изкупител по троен начин - като Пророк, възвестил на всички люде истината и им посочил правилната вяра и дейност, като Първосвещеник, принесъл Себе Си в жертва за примиряване на всички хора с Бога и като Цар, проявил необходимото за нашето спасение могъщество.
Тази схема се основава в Свещ. Писание. Самото име Месия или Христос, което значи Помазаник, говори за тройното служение на Иисус Христос - в Стария Завет помазаници се наричали пророците, първосвещениците и царете; тяхното служение е било предобраз на новозаветното служение на Иисус Христос за изкуплението на човешкия род. В Новия Завет Иисус Христос се именува Пророк (Лук. 24:19), Пъровсвещеник (Евр. 3:1, 4; 14:16; 5:56) и Цар (Йоан 28:36-37).
Тройното служение на Спасителя, като Пророк или Проповедник и Учител на Истината, като Първосвещеник или Жертвоприносител и Изкупител от греха и като мощен в борбата Цар в царството на правдата, удовлетворява тези три изисквания. Пророческото служение на Иисус Христос стои в неразривна връзка с първосвещеническото и царското.(2)
1. Иисус Христос е първосвещеник
Господ Иисус Христос е не само Агнец Божи, който се е принесъл в жертва за живота на света. Той е всичко - и Принасящ се, и Извършител на жертва, и Първосвещеник.
Христос принася и Принасящ се, приемащ и раздаващ се – молитва на “Херувимската “ песен на литургията, тоест Той Сам се пренася в жертва, Сам Той е и (донася) жертва., Сам я приема и Сам я раздава.(3)
Първосвещеническото служение на Христос има няколко момента: изкупление на людете от греха и смъртта, примиряване на хората с Бога и нравствено възраждане на хората. Тези три момента, разбира се, не бива да се смятат за отделени, те се неразделими.
Първосвещеническото служение на Иисус Христос обхваща целия Негов земен живот, но преди всичко то е извършено чрез страданията Му и кръстната Му смърт.
Същността на Първосвещеническото служение на Христос е внедрена в двете наименования на Христос – Първосвещеник и жертва. В посланието на Св. Ап. Павел към евреите се прави паралел между Първосвещеника Иисус Христос и старозаветния първосвещеник.(4)
2. Пророческо служение на Иисус Христос
Благовестническо (учителско, пророческо) служение на Иисус Христос се изразява в това, че Той възвестява на хората в достъпна за тях пълнота и яснота волята на Небесния Отец за спасението на света и им предaва нов, съвършен закон на вярата и благочестието, който служи за спасението на целия човешки род. Това служение е извършено непосредствено от Самия Господ и чрез Неговите ученици, които по Неговата заповед възвестяват благовестието на всички народи и го предават на Църквата за всички времена.(5)
Пророческото служение на Иисус Христос се състои в това, че Той, подобно на старозаветните пророци (Аг. 1:13), възвестява на всички люде волята Божия за тяхното спасение и им дава Евангелието, благовестието за царството Божие.
В Стария Завет обещаният Месия се сравнява с пророка – законодател Моисей.
Св. архидякон Стефан, преди да бъде убит, отнася тези думи към Иисус Христос: “Това е онзи Моисей, който бе казал на синовете Израилеви: “Господ, Бог наш, ще въздигне вам измежду братята ви Пророк като мене. Него ще слушате” (Деян 7:37). Сам Иисус Христос, в Назаретската синагога отнася думите на пр. Исая (LXI:1-2) към себе си и прибавя: “никой пророк не е приет в отечеството” (Лук. 4:18, 24). Двамата ученици, които отиват в Емаус, изповядват Иисус Христос като пророк, силен “на дело и слово пред Бога и целия народ” (Лук. 24:19). Сам Спасителят смята за съществено Свое служение пророческото служение.
Иисус Христос нарича Себе Си Учител и Наставник, тоест единствено Той е в пълен и собствен смисъл Учител на хората (Мат. 23:8,10). Дори за пророка Йоан Кръстител е казано в пролога на Евангелието на св. Йоан Богослов: ”Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелства за светлината” (1:8). Докато пророците светят с дадена им от Бога светлина, Христос е само светеща светлина.(6)
3. Царско служение Христово
Синът Божий, Творец и Владика на небето и земята, Цар вечен по Божество, е Цар и по Богочовечество, както в Своето земно служение и до кръстната смърт, така и в Своето прославено състояние след Възкресението.
За Него, като Цар, предсказват пророците.
Царското служение на Господ преди Възкресението Му се изразява в :
а) чудесата Му, във властта Му над природата;
б) във властта Му над силите на ада, за които свидетелстват многобройните изгонвания на бесове и думите на Господа: “видях сатаната, как падна от небето като светкавица” (Лука 10:18).
в) във властта над смъртта, проявена във възкресението на сина на наинската вдовицата, дъщерята на Иаир, починалия преди четири дни Лазар.
Господ Иисус Христос Сам говори за Себе Си като за Цар още преди Възкресението Си, на съда при Пилат: “царството Ми не е от този свят”(Йоан 18:36-38).
Господ се явява в Своята слава на учениците Си след Възкресението Си, като им казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18).
След Възкресението Си Богочовекът Христос е на небето, на земята и в преизподнята.
По цялата Си сила царствеността на Господ Иисус Христос е се яви при слизането Му в ада и победата Му над смъртта. Възкресението Му за всички вярващи в Него е врата за Царството Небесно.
Конец! И слава Богу!
-----------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Помазанский, М, “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 151-152.
2. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936 г, с. 168-170.
3. Помазанский, М., “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 152.
4. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936, с .174.
5. Помазанский, М., “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 153.
6. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936, с. 170.
Използвана литература
1.Помазанский, М., “Догматическое богословие” 1992, Аляска
2. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936.
3. Дюлгеров, Д. В., “Исус Христос – Новозаветен Първосвещеник и Изкупител”, София, 1926 г.
За по-пълно изясняване на цялото дело на спасението, извършено от Господ Иисус Христос, то трябва да се разгледа от три страни, а именно:
а) първосвещеническо служение на Господ;
б) пророческо;
в) царско.
Тези три страни се наричат тройно служение на Сина Божи.
Общата черта на тези три служения на Иисус Христос е в това, че в Стария Завет призваните на всички тези служения се помазвали с елей и лицата, достойно провеждащи тези служения, са били укрепвани със силата на Светия Дух.(1)
Според схемата на тройното служение на Иисус Христос Той е Изкупител по троен начин - като Пророк, възвестил на всички люде истината и им посочил правилната вяра и дейност, като Първосвещеник, принесъл Себе Си в жертва за примиряване на всички хора с Бога и като Цар, проявил необходимото за нашето спасение могъщество.
Тази схема се основава в Свещ. Писание. Самото име Месия или Христос, което значи Помазаник, говори за тройното служение на Иисус Христос - в Стария Завет помазаници се наричали пророците, първосвещениците и царете; тяхното служение е било предобраз на новозаветното служение на Иисус Христос за изкуплението на човешкия род. В Новия Завет Иисус Христос се именува Пророк (Лук. 24:19), Пъровсвещеник (Евр. 3:1, 4; 14:16; 5:56) и Цар (Йоан 28:36-37).
Тройното служение на Спасителя, като Пророк или Проповедник и Учител на Истината, като Първосвещеник или Жертвоприносител и Изкупител от греха и като мощен в борбата Цар в царството на правдата, удовлетворява тези три изисквания. Пророческото служение на Иисус Христос стои в неразривна връзка с първосвещеническото и царското.(2)
1. Иисус Христос е първосвещеник
Господ Иисус Христос е не само Агнец Божи, който се е принесъл в жертва за живота на света. Той е всичко - и Принасящ се, и Извършител на жертва, и Първосвещеник.
Христос принася и Принасящ се, приемащ и раздаващ се – молитва на “Херувимската “ песен на литургията, тоест Той Сам се пренася в жертва, Сам Той е и (донася) жертва., Сам я приема и Сам я раздава.(3)
Първосвещеническото служение на Христос има няколко момента: изкупление на людете от греха и смъртта, примиряване на хората с Бога и нравствено възраждане на хората. Тези три момента, разбира се, не бива да се смятат за отделени, те се неразделими.
Първосвещеническото служение на Иисус Христос обхваща целия Негов земен живот, но преди всичко то е извършено чрез страданията Му и кръстната Му смърт.
Същността на Първосвещеническото служение на Христос е внедрена в двете наименования на Христос – Първосвещеник и жертва. В посланието на Св. Ап. Павел към евреите се прави паралел между Първосвещеника Иисус Христос и старозаветния първосвещеник.(4)
2. Пророческо служение на Иисус Христос
Благовестническо (учителско, пророческо) служение на Иисус Христос се изразява в това, че Той възвестява на хората в достъпна за тях пълнота и яснота волята на Небесния Отец за спасението на света и им предaва нов, съвършен закон на вярата и благочестието, който служи за спасението на целия човешки род. Това служение е извършено непосредствено от Самия Господ и чрез Неговите ученици, които по Неговата заповед възвестяват благовестието на всички народи и го предават на Църквата за всички времена.(5)
Пророческото служение на Иисус Христос се състои в това, че Той, подобно на старозаветните пророци (Аг. 1:13), възвестява на всички люде волята Божия за тяхното спасение и им дава Евангелието, благовестието за царството Божие.
В Стария Завет обещаният Месия се сравнява с пророка – законодател Моисей.
Св. архидякон Стефан, преди да бъде убит, отнася тези думи към Иисус Христос: “Това е онзи Моисей, който бе казал на синовете Израилеви: “Господ, Бог наш, ще въздигне вам измежду братята ви Пророк като мене. Него ще слушате” (Деян 7:37). Сам Иисус Христос, в Назаретската синагога отнася думите на пр. Исая (LXI:1-2) към себе си и прибавя: “никой пророк не е приет в отечеството” (Лук. 4:18, 24). Двамата ученици, които отиват в Емаус, изповядват Иисус Христос като пророк, силен “на дело и слово пред Бога и целия народ” (Лук. 24:19). Сам Спасителят смята за съществено Свое служение пророческото служение.
Иисус Христос нарича Себе Си Учител и Наставник, тоест единствено Той е в пълен и собствен смисъл Учител на хората (Мат. 23:8,10). Дори за пророка Йоан Кръстител е казано в пролога на Евангелието на св. Йоан Богослов: ”Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелства за светлината” (1:8). Докато пророците светят с дадена им от Бога светлина, Христос е само светеща светлина.(6)
3. Царско служение Христово
Синът Божий, Творец и Владика на небето и земята, Цар вечен по Божество, е Цар и по Богочовечество, както в Своето земно служение и до кръстната смърт, така и в Своето прославено състояние след Възкресението.
За Него, като Цар, предсказват пророците.
Царското служение на Господ преди Възкресението Му се изразява в :
а) чудесата Му, във властта Му над природата;
б) във властта Му над силите на ада, за които свидетелстват многобройните изгонвания на бесове и думите на Господа: “видях сатаната, как падна от небето като светкавица” (Лука 10:18).
в) във властта над смъртта, проявена във възкресението на сина на наинската вдовицата, дъщерята на Иаир, починалия преди четири дни Лазар.
Господ Иисус Христос Сам говори за Себе Си като за Цар още преди Възкресението Си, на съда при Пилат: “царството Ми не е от този свят”(Йоан 18:36-38).
Господ се явява в Своята слава на учениците Си след Възкресението Си, като им казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18).
След Възкресението Си Богочовекът Христос е на небето, на земята и в преизподнята.
По цялата Си сила царствеността на Господ Иисус Христос е се яви при слизането Му в ада и победата Му над смъртта. Възкресението Му за всички вярващи в Него е врата за Царството Небесно.
Конец! И слава Богу!
-----------------------------------------------------------------------------------
Бележки
1. Помазанский, М, “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 151-152.
2. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936 г, с. 168-170.
3. Помазанский, М., “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 152.
4. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936, с .174.
5. Помазанский, М., “Догматическое богословие”, 1992, Аляска, с. 153.
6. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936, с. 170.
Използвана литература
1.Помазанский, М., “Догматическое богословие” 1992, Аляска
2. Дюлгеров, Д. и Цовневски, Ил., “Православно догматическо богословие”, София, 1936.
3. Дюлгеров, Д. В., “Исус Христос – Новозаветен Първосвещеник и Изкупител”, София, 1926 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)