Кога и откъде идват богословските идеи за причастяването без пост и изповед?

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 07 декмври 2009 година


Copyright ©

Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат .
Семеен, има 4 деца.

- Отче, миналия път си говорихме с Вас, дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед? Днес ще продължим разговора ни в това направление, като разгледаме темата: кога и къде възникнаха богословските идеи за приемането на Св. Причастие, без подобаваща за това подготовка?
- Ако говорим за България, то мисля че тези идеи проникнаха едва в края на 90-те години на XX век, най-напред чрез отделни преподаватели – академици, които лично аз съм слушал.
- Преди да проникнат в нашата страна, бихте ли казали кога се зародиха и споменахте от Вас богословски идеи?
- Що се отнася в световен мащаб – не бих се наел да посоча с абсолютна точност. Но от това, което до този момент ми е известно, тези идеи започват да се зараждат сред част от руската интелигенция на Запад, след революцията от 1917 година, за което като очевидец пише Светителят Иоан архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски: „Значителната част от отпътувалата в чужбина руснаци... принадлежейки към числото на чедата на Православната Църква и определяйки себе си като православни... значително се отклонили от Православието”.
По-нататък светителят споменава за „пренебрежителното отношение към постите” и изобщо стремежа на тази част на интелигенцията да съгласува „правилата и учението на Православната Църква със своите привички и желания”, вместо точно обратното – да формира своя християнски мироглед според вековните традиции на Църквата. Св. Йоан не пропусна да отбележи и малко по-късния на духовния подем и възвръщането на интелигенцията към Църквата, но в много отношения първоначалните „изкривявания” не са били преодолени поради простата причина, че „горделивият ум не могъл да се съгласи с това, че досега той е стоял на лъжлив път” /Виж: „Слова иже Святых Отец нашего Иоанна, Архиепископа Шанхайского и Сан-Франциского Чудотворца”, Москва, 1998, с. 252-254/.
- Къде е „родилния” дом на тези нови православни богословски идеи?
- Желаейки тези новоправославни стремежи да се разгърнат и получат по-голяма авторетентност, през 1923 година в Париж се създава богословския институт „Св. Сергий Радонежски”, където „процъфтяват всички „най-безстрашни” богословски мнения..., препоръчани като последна дума на богословските „търсения” и на „догматическото” творчество” /Виж: Перепьолкина Л., „Икуменизмът – път водещ към погибил”, София, 1993, с. 19/. Там преподават богослови като протопрезвитер Александър Шмеман, протойерей Йоан Майендорф, протойерей Николай Афанасиев и пр., които на Запад минават уви ли не за „нови апостоли” на Православието в своя стремеж да дадат на Запада „автентичното”, „светоотеческото”, но и по-удобно възприемането православно учение, според мен, вместо да „изпишат вежди извадиха очи”. Тъй като, обаче, техните книги се издават в огромни тиражи, те набързо създават „мода” и дори бих казал „идеология” в съвременното православно богословие и сред част от вярващите.
- Отче, с какво име бихте нарекли създатели и днешните богослови които поддържат или „проповядват” тези модерни теологични идеи?
- Борбата против благочестивия обичай /завещан ни от Св. Отци от последните векове/ за пост и изповед преди Св. Причастие е един от главните пунктове в така наречената „евхаристийна еклисиология”, която пък по думите на М. Ставру е едно от „откритията” на „православните” интелектуалци”, съставляващи неформалното движение „на обновление”, наречено от самия него „неоортодоксия”, тоест „неоправославие” /Виж: Янарас Хр., „Вера Церкви”, Москва, 1992, с. 7/. Тук трябва да отбележим, че М. Ставру използва този термин съвсем не в негативна светлина и той самият се чувства един от тези „чиито позиции и начин на мислене съществено се отличават от тези на традиционионалистки настроените християни” /Виж: Пак там, с. 7/. Затова и аз без всякакви скрупули използвам този термин както по отношение на богословите, така и на техните „открития”, за разлика от други, при това авторитетни и уважавани от мен автори като йеромонах Серафим /Роуз/ и архимандрит Рафаил /Карелин/, които употребяват в тези случаи думите „обновленчество”, „модернизъм” и т. н, разбира се, със същото значение.

Дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед?

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 16 ноември 2009 година


Copyright ©

Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат.
Семеен, има 4 деца.


- Отче, редно ли да се пристъпва към Св. Причастие без пост и изповед?
- Ако кажем, че не е редно /както и смятам/, трябва да кажем кой е завел този „ред”.
- Да, кой е установил „реда” на подготовката на премането на Тялото и Кръвта Господня?
- Мисля, че това обяснение намираме в „Книга най-душеполезна за непрестанното причастяване със Светите Христови тайни” /това е точното название на книгата в руското издание, отпечатано в гр. Суми през 2001 година/, където Преп. Никодим Светогорец и Св. Макарий Коринтски цитират Св. Иоан Златоуст като древен и авторитетен свидетел. „В миналото, - казва светеца, - мнозина престъпвали към Тайните просто така и както се случи... Св. Отци, осъзнавайки вредата, която бива от нерадивото Причастяване, събирайки се, определили четиредесетте дни на поста, молитвите, слушането на Писанията и посещенията на църквите, щото в тези дни ние, очиствайки се благодарение на старателността и молитвите, и милостините, и /на поста/ и /на/ всенощните бдения, и /на/ сълзите и изповедта и всички други добродетели, доколкото е по силите ни, по такъв начин с чиста съвест да пристъпваме към Тайнството”. /Виж: „Против иудеите”, слово 3, „Полное собрание творений Св. Иоанна Златоуста”, том 1, книга 2, Москва, 1991, с. 674/.
- А какво е мнението на другите Св. Отци относно този въпрос?
- Който пожелае, добросъвестно да изследва светоотеческите творения от всички векове до наши дни ще намери същото учение. Много от Отците не го излагат систематично, а дотолкова, доколкото има нужда да се говори по даден предмет, засягащ въпросите за изповедта и поста.
- А какво е учението за поста и изповедта на по-късните Св. Отци?
- В по-ново време Св. Димитрий Ростовски излага подробно тези въпроси в някои от своите беседи; а най-пълно, точно и убедително обяснява връзката на Св. Причастие с изповедта и поста у великият стълб на Православието от XIX в. - Св. Теофан Затворник в книгата му „Пътят към спасението”. Тя отдавна е преведена и издадена и на български така, че който желае може да прочете сам. Това бих препоръчал на всички желаещи да вкусят светоотеческо разбиране на тази важна част от духовния живот.
- Отче, лично Ви как бихте отговорили на този актуален днес въпрос?
- Разбира се, на този въпрос бих могъл да отговоря много по-кратко и по начин, по който преди няколко години ми отговори един йехомонах: „Аз зная това от моя старец, а той – от неговия старец, а той пък – от своя старец.... и ако продължи така, ще стигнеш да Св. Паисий Величковски....” Тоест, че е правилно, полезно да постим и да се изповядваме преди Св. Причастие, да знаем от „живото предание”, което въприки гоненията през XX в. се e запазило преди всичко /както и в другите епохи от Църковната история/ в манастирите.
Показателно е, че тези модерни идеи – за причастяването без пост и изповед – се разпространяват по трудно там, където има съхранено здрава монашеска традиция и обратното.

История на бесарабските българи

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 18 СЕПТЕМВРИ 2009 ГОДИНА
Copyright ©


Бесарабските българи – кои са те?

Навярно всеки читател поне веднъж в живота си чувал е нещо за бесарабските българи. Но ако реши да научи повече за тях, то едва ли ще успее, защото почти никой днес у нас не е писал за българските изселници в Украйна и Молдова. Чрез поредицата, посветена на българите в Бесарабия, ще повдигнем завесата на тази почти непозната тема и ще запознаем читателите с историческите предпоставки, предизвикали изселването на българите по границата на Руската Империя, с културата и бита на днешните българи, живеещи в Украйна и Молдова, с езика им и желанието на днешните млади бесарабски българи да следват или да са върнат да живеят в родината на техните предци.

Къде се намира и защо се нарича така родината на бесарабските българи

Преди да направим кратък исторически преглед за изселническите вълни на българите на територията на днешната Южна Украйна и Молдова, ще направим една кратко описание на географско-демографското разположение на днешната област Бесарабия и за произхода на самото название на тази област.
Названието Бесарабия идва от промененото от руснаците име на влашката династия на Басарабите. Тази династия с прекъсвания е управлявала страната на власите в периода от 14 до 17 в. Тук е уместно да посочим две исторически събития, свързани с България и в частност с Великотърновския регион. Тези събития открояват личността на единия от представителите на влашката династия –войводата Иванко Басараб (той завършил земния си път през 1352 г.). През първата половина на 14 в. този влашки войвода имал принос в развалянето на българо-сръбските отношения, в резултат на който българския цар Михаил Шишман изгонва жената си Ана-Неда – сестрата на тогавашния сръбски владетел Стефан Дечански. Около 1330 г. бъдещият търновски цар Иван Александър се оженил за Теодора - дъщерята на споменатия вече Иванко Басараб. По-късно, обаче, след близо 20 години царския брак се разпада. Иван Александър се влюбил в еврейската девойка Сара, която скоро след това приела православната вяра и името на предишната царица. След това станала съпруга на търновския владетел. А Теодора, дъщерята на влашкия войвода била изгонена от царския двор и против нейната воля станала монахиня в монастира „Св. Троица”, който се намира на десетина километра от Велико Търново.
Общата площ на Бесарабия е 44422 квадратни километра и се намира между поречията на три реки. На запад тя граничи с река Прут, от източната страна от река Днестър, на юг граничи с долното течение и част от черноморското крайбрежие, на север е обхваната от граничния Хотински район, който се намира между две държави – Украйна и Румъния и е отделена от областта Буковина и с редица малки реки. Затова, заради географското разположение и името на областта, в която живеят, българите се наричат бесарабски българи.

Кратко историческо описание на емиграционните вълни на българите в Бесарабия

Въпреки, че няма преки исторически доказателства, е известно, че след неуспешните Карпошевото и Чипровското въстания през 1694 г. около 180 български семейства (около 1200 души) от Костенджа (днес на това населено място се намира румънски град Констанца) поради страх от преследвание от страна на турската власт напуснали родните места и потеглят към Централна Бесарабия, където се заселили и основали днешното молдовско село Томай. По-късно в периода 1767-1791 г. от България в Южна Бесарабия се изселват около 2000 души. Една много по-голяма по своите размери емиграция на наши сънародници от днешна източна България в бесарабските земи може да се наблюдава и по време на руско-турската война през 1806-1812 г. Така например, през 1806 г. десетки семейства от Шуменско, Тутракан, Коалиново, Балчик, Генерал Тошево, Созопол, а също така и от някои Бургаски села решават да се заселят в днешните бесарабски села Богатое, Джурджулещи, Буарчи, Вулканещи и др. През тази година в това молдовско градче са се преселили 289 балчишски семейства. А три години по-късно 155 семейства от Шумен и близо 118 души от шуменското село Мировци напускали родните си места и се заселили в селата Кубей и Суворово (повече познато в началото на 19 в. като с. Хаджи Абдула) във Вулканещкия район. Като най-голяма изселническа вълна на българите в Бесарабия историците сочат 1811 и 1812 години. През тези две години няколко хиляди семейства от Добричкия, Шуменския, Варненския, Сливенския и Бургаския край са се преселили в Бесарабия. След 1812 г. вече не се наблюдават масови емиграционни процеси в Новорусийския край (като била наричана в онова време Бесарабия). През този период от България идват първите заселници на бесарабски села и градчета – Авдарма, Дизгиндже, Чокмайдан, Конгаз - Комратски район, Молдова; Виноградовка (Курчи), Жовтневое – Болградски район, Украйна; Етулия – Вулканещки район, Кириетлунга, гр. Комрат – Молдова; и селата Утконосовка и Нагорное – Украйна. Необходимо е също така да отбележим и един интересен исторически факт, станал през този шестгодишен период. След сключването на Букурещкия мирен договор на 16 май 1812 г. цялата Бесарабия преминава към Русия. По-малки преселнически групи от България се преселват в Южна България и Молдова през 1819, 1821, 1822, 1823, 1825 г. Най-често тези преселвания са били от Сливенския край и по-рядко от Пловдивско. Няколко години по-късно, през 1829 г. изселниците от гр. Средец и от няколко бургаски села слагат основите на днешното бесарабско село Новые Трояны. Както свидетелстват историците, в новооснованото село се настанили 139 семейства. По-мащабна изселническа вълна от Източна България е имало през зимните месеци на 1829 г. и пролетта на следващата година. За да бъдем абсолютно точни ще отбележим, че най-интезивната емиграционна вълна се осъществила в периода април-август 1830 г. Тогава голямото множество на гражданите на Сливен, на българските тракийци, живеещи Стара Загора, Одрин, българите, обитаващи районът между Исакча, Варна и Силистра и населени места намиращи се покрай морето, оставили родните си места и с благословението на руските държавници се настанили в района на основания вече град Болград. Според едни изследователи тази изселническа вълна наброява около 150 000 души, които напуснали България, според други около 130 хиляди души, а според трети изследователи, изучавали този въпрос, само около 100 хиляди души оставили домовете си и се настанили в пределите на днешна Румъния, Украйна и Молдова. Така например, през 1830 г. изселванията стават от Южна България – над сто новозагорски семейства се преселват днешното бесарабско село Валя Пержа; около хиляда души от ямболското село Маломир стават жители на село Виноградное (Болградски район, Украйна); също така около 700 души напускат друго ямболско село Чумлекьой (днес с. Ботево) и основават в Новоросийския край село със същото название. Днес това село е известно с името си Виноградовка и се намира в Тарутинския район, Одеска област, Украйна. До започването на Кримската война през 1861 се наблюдават единични случаи на емиграция на българите в пределите на Царска Русия. А след 1861 г. виждаме още една силна изселническа вълна на граждани на България, а по-точно от Северозападна България и Одринско. Този път, обаче, най-вече те се заселват на Кримския полуостров и само една малка част се настанява в Бесарабия. След 1878 г., когато по-голямата част от Българските земи са били освободени от турците, изселванията на българите от родните си места ставали все по-рядко и по-рядко. И още по-редки случаи на емиграция от България можем да видим в края на 19 в. и началото на 20 в.
Така в продължение на няколко века поради турското подтисничество, поради желанието на много българи да живеят като свободни хора и безпрепятствено да изповядват правословната си вяра, те са били принудени да напуснат родината си и да се заселят в пределите на Бесарабия и особено в Южна Бесарабия. И като свидетелство на споменатите по-горе изселнически вълни на българите сочат и днешните български названия на селата, намиращи се в Украйна и Молдова и в които и сега живеят потомците на българските емигранти. Това са селата: Кортен, Чумлекьой (днес с. Виноградовка, Тарутински район, Украйна), Голица, Твардица, Главан, Гюльмен, Девлетагач, Купаран, Селиоглу, Дермендере и др. Също така Бесарабия бива наричана още малка България.

Библиография

1. Евлогий (Гутченко), архимандрит; Полещек Павел, протоиерий; Пушков И. М. и др., „Православные храмы в болгарских и гагаузских селиниях Юга Украины”, част 1, Болград, 2000.
2. Калчев К, „Българска етническа общност в Бесарабия (19-20 в.)”, УИ „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2009
3. Илиев Б., Дешева Ст. - съставители, Алманах „Родолюбец”, бр. 5, София, 2002.
4. Водинчар Е., „Календарна обредност и идентичност на българските преселници в Бесарабия”, автореферат към докторска дисертация, електронно списание „LiterNet”, бр. 4 (77), 16.04.2006.
5. Мисюк В., „Судьба храма”, Белгород-Днестровски, 1997.
6. Петров П. „Авраам Иванович Мельников”, сп. „Зодчий”, бр. 12, 1985.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА (ЧАСТ ВТОРА)

ТАЗИ СТАТИЯ БЕ ОТПЕЧАТАНА В СП. "ТЪРНОВСКИ ЕПАРХИЙСКИ ВЕСТИ" бр. 7. 2002 г. И В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 6 АВГУСТА 2009 г.

Copyright ©


М о с к о в с к о п а т р и а р ш е с т в о (1584-1700 г.)

След премахване на монголското владичество, московското княжество в края на XVI в. станало могъща държава. С издигането на руската държава се вдигнал, естествено, и престижът на първойерарха на Руската Църква. Липсвало му само званието патриарх. При царуването на цар Теодор Иванович през 1589 г., със съгласието на източните патриарси, тази титла била дадена и на руския патриаршески престол бил избран московският митрополит Йов. Новото звание не довело до съществени промени в правата на първосветителя на Руската Църква, но възвисило неговото положение. Той бил приравнен с източните патриарси и със своето звание стоял по-горе от другите йерарси на Руската църква, като получил и особени външни отличия – особена калимавка и мантия, право да причестява архиереите и др. Вместо отделни доверени лица, които му помагали да води църковните дела, сега се образували цели учреждения. С една дума, авторитетът на Московския патриарх след всичко това се издигнал в очите и на царя, и на народа, и на целия православен свят. Но московските патриарси, както и техните предшественици – московските митрополити, не се възползвали от своето високо положение за постигане на някакви властолюбиви цели, а изключително за благото на Църквата и поверения им за духовно попечение народ.
Началото на патриаршеството съвпаднало със създаване на смут сред обществото, когато големи сътресения заплашвали руската държава, а Православната Църква била застрашена от йезуити и поляци, които се възползвали от смута, за да насаждат католицизма в Русия. Руските патриарси се явили в ролята на строги пазители на православната вяра, самоотвержени борци за народни права и порядък.
Освен патриарх Йов, могат да се отбележат следните руски патриарси в периода московската патриаршия през 1584-1700 г.: патриарх Хермоген (+1612 г.), патриарх Филарет (+1633 г.), патриарх Никон (1609-1681).
През патриаршеския период пределите на Руската Църква продължили да се разширяват. Християнството успешно се разпространявало в Сибир, където през 1620 г. била открита Тоболската епархия; били построени много манастири – в Кавказ, в Казанския край, между мордовците и татарите в Рязанския и Томбовския край.
Духовното просвещение по време на патриаршеския период отишло много напред. През 1649 г. боляринът Тодор Ртищев, с разрешението на царя и патриарха, през 1649 г. открил недалеко от Москва Андреевския манастир, поканил около 30 южноруски монаси и съставил от тях учено братство, (тоест, братство от високообразовани монаси). По-късно към него се присъединил повиканите от Киев учени, между които особено известни били Епифаний Словеницкий и Семион Полоцки. Учените се занимавали с преводи, писали нови книги, участвували в изправянето на богослужебните книги, настойчиво внушавали необходимостта от училищно дело. Тяхното влияние върху развитието на образованието в Московска Русия било голямо. През 1685 г. с царски указ била открита при Заиконоскаския манастир Московска Духовна Академия. Първи ръководители на Академията били учените-братя Йоаникий и Софроний Лихуди, които дошли от Гърция.

5. С и н о д а л е н п е р и о д (1700-1917 г.)

След смъртта на 100-годишния патриарх Андриян (1700 г.), император Петър I назначил на неговото място Рязанския митрополит Стефан Яворски, който останал местоблюстител на патриаршеския престол до 1721 г. През тази година бил свикан събор на руски епископи, на който била призната необходимостта да се замени едноличната патриаршеска форма на управление със синодална, т. е. съборна. Според реформа съборната власт трябвало да бъде по-авторитетна и по-независима от външни влияния, отколкото едноличната. А в действителност съборът изпълнил желанието на Петър I, който се боял да не срещне противник на своите реформи в лицето на патриарха. Източните патриарси одобрили решението на събора и признали Синода за свой брат, който има равна власт и еднаква йерархическа степен с тях.
Руската държава през този период достигнала големи размери, заемайки 1/7 част от цялото земно кълбо; едновременно с това се разширявала и Руската Църква, разпръсвайки светлината на Христовото учение сред народите, които влизат в състава на империята.
В това време православната руска мисия успешно работела между друговерците в Поволжския край и в Сибир. На изток дейността на православната мисия дори прескочила пределите на руските владения – в Китай, Корея, Япония и Америка. Също така през този период се воювало за присъединяването на повече от три и половина милиона западно-руски униати към Православната Църква. За новопокръстените общности се строили храмове и училища, превеждали се на техен език богослужебни и свещени книги.
От най-бележитите мисионери през това време се отнасят: Иркутския епископ Инокентий (1727-1731 г.), който бил канонизиран, архимандрит Макарий Глухарев (1830-1844 г.), архиепископ Николай, също канонизиран, който от 1860 до 1902 г. е бил православен мисионер в Япония.
През 1898 г. била присъединена към Православието част от Урмирйските несториани - асиро-халдейци в Персия, начело с епископ Иоан.
Много било направено през синодалния период и за духовното просвещение.
През XIX в. се открили две нови духовни академии – Петербургската (през 1809 г.) и Казанската (през 1842 г.), към които впоследствие били присъединени мисионерски курсове.
Към края на XIX в. в Русия имало 4 духовни академии (с 1000 учащи се), 58 духовни семинарии (с 200 000 учащи се), 185 духовни училища (с 32 000 учащи се), 69 женски духовни училища (с 6 000 учащи се) и едно синодално училище в Москва. През 1884 г. на духовенството било предоставено да открива църковно-енорийски училища. В края на разглеждания период почти във всяка енория имало такива училища, а в някои енории и по няколко духовни училища. При това се появили и църковно-педагогически училища.
Руската Църква през този период имала наистина достойни светители – Ростовски митрополит Димитрий, който е състовил книгата Чети Минея през 1709 година; протоиерей Йоан Кронщадски (Сергиев), Тамбовски еп. Теофан и др; подвижници и учени-богослови, от които някои получили световна известност, например А. В. Горски – ректор на Московската духовна академия (+1875), професорите В. В. Болотов (+1900) – историк, еп. Силвестър – догматик и ректор на Киевската духовна академия, еп. М. Голубински – историк, Н. Н. Глубоковски и много други.
Също така и монашеството дало много истински подвижници, както и редица старци от Оптинската пустиня, която се намирало в Калужката губерния (област) и Саровската обител, начело с преп. Серафим (+1833).
Към края на революционната епоха РПЦ наброявала повече от 110 милиона вярващи. Тя имала 65 епархии (в това число една в САЩ) със 40 викарства и 2 ведомства: протопрезвитери – придворни и военно-морски. В Русия имало 52 хил. катедрални църкви; повече от 20 хил. параклиса и молитвени домове; повече от 58 хил. протойереи и свещеници; 58 хил. дякона и псалти; 522 мъжки манастира (с около 10 хил. монаси и 8 хил. послушници), 401 женски манастира (с около 13 хил. монахини и повече от 40 хил. послушници.

6. В ъ з с т а н о в я в а н е н а п а т р и а р ш е с т в о т о

През март 1917 г. в Русия се започва революцията. А на 28.VIII същата година в Москва със съгласието на правителството, се открива всеруският поместен събор, който продължава до 21.IX.1918 г. Като най-важно дело на този събор се счита възстановяването на патриаршеството и избирането на патриарх. През откомври 1917 г. за патриарх е избран Московския митрополит Тихон (в обикновения живот – Василий Балавин, завършил Санкт Петерберската духована академия) и е организирано патриаршеско управление. На 7.XI.1917 г. се осъществява болшевишкия преврат. Поставяйки си за цел да се борят против религията и Църквата, болшевиките подлагат Православната Църква и нейните служители на нечувани репресии. Църковните капитали и имущества са отнети. Много храмове са затворени или обърнати в киносалони, клубове или музеи. Такава участ постига и трите знаменити лаври: “Св. Александър Невски” в Санкт Петербург, Троицко-Сергиевата и Киево-Печерската лаври, много катедрали, като Исаевската в Санкт Петербург. Величественият храм на Христос Спасител, както Иверския параклис, и Симоновия манастир са разрушени; Соловецкия манастир е првърнат в тъмничен затвор и т. н.
По време на революцията мъченически са убити 30 архиереи и хиляди свещеници. Много архиереи и свещеници били изпратени да вършат тежка работа. Самият патриарх на няколко пъти бил затварян в тъмница и изтощен издъхва в деня на Благовещение – 7. IV. 1925 г. От това време Църквата се управлявала от местоблюстители на патриаршеския престол[1], а по-точно Руската Църква е управлявана от Крутицкия митрополит Петър, който отказа да декларира вярност към държавната власт и затова е отстранен. Неговият заместник митропилит Сергий полага усилия да подобри отношенията между Църквата и държавата. Изхождайки от християнския възглед, че “няма власт, която не е от Бога” (Римл. 13:1), той признава съветската власт за законна с послание от 29.VII. 1927 г. и образува Синод постепенно води Църквата към сближение с държавата.
През 1936 г. в СССР е издадена нова конституция, която потвърждава дадената по-рано свобода на религиозния култ и на противорелигиозна пропаганда. “Демократизирайки” избирателната система (с “всеобщо, равно и пряко избирателно право, проявено с тайно гласуване”), тази конституция “закрепва” равноправието на съветските граждани и “установява” по-голяма веротърпимост от страна на атеистичните среди[2].

7. Ц ъ р к в а т а о т 1 9 4 1 г. д о н а ш е в р е м е

Най-страшният катаклизъм на ХХ в. – Втората световна война, спасява Руската Църква от пълно ликвидиране. Тя е единствената общонародна институция, която реагира веднага на нападението срещу СССР и подкрепя всячески борбата срещу фашистките нашественици. След войната положението се подобрява не поради разкаяние на бившия семинарист Сталин, а поради пригодността й за целите на съветската външна политика. През 1943 г. е избран нов патриарх за първи път след кончината на патриарх Тихон през 1925 г. Участието на почти всички епископи и в по-малка степен свещеници в пропагандните кампании на властите е необходим откуп за безпрепятственото развитие на Църквата.
Хрушчов, който започна съветската космическа програма и мечтае да изгради комунизъм в СССР за срок от 20 години след идването си на власт подновява атаките срещу Църквата главно чрез закриване на храмове. По негово време много свещеници се отказват от сан и стават автори на атеистични брошури. Скоро след падението на Хрушчов през 1964 г., съветските професионални атеисти започват внимателна преоценка на петте години преследвания. Общото мнение е, че терорът не предизвиква желания резултат, а довежда до отслабване на гражданската и политическата лоялност на голяма част от вярващите. Освен това, нападките срещу Църквата привличат симпатиите и на хора, останали извън религиозната сфера. Затова при управлението на Брежнев явните преследвания се прекратени.
По времето на Андропов, репресиите спрямо другомислещите временно набират скорост, но отношението към официалната Църква се подобрява. По-рязък към Църквата е краткосрочният режим на Черненко, продължен през 1985 г. от Горбачов. Границата между 1986-1987 г. се смята повратна в отношението към Църквата и вярващите. Новият климат на “преустройство” принуждава властите да гласуват през 1990 г. “Закон за свободата и съвестта”. Съборът за избор на новия патр. Алексий II се състоя от 7 до 12.XII.1990 г., и е първият действително свободен събор след 1917-1918 г.
След рухването на Съветския съюз през 1991 г., Църквата постепенно заема централно място в руското общество, а през септември 1997 г. бившият руски президент Борис Елцин подписва закон, според който Руската Православна църква придобива статус на традиционна религия, заедно с исляма, юдаизма и будизма. От 1 януари 2000 г., когато президентът на Русия става Владимир Владивирович Путин, Руската Православна Църква продължава да развива обширна духовна дейност. През 2006 г. бе въведено вероучението във всичките руските училища, като задължителен учебен предмет.
Църквата трябва да се заеме и с вътрешните си проблеми, като засили изборното начало, съборното устройство, децентрализацията и се освободи от вродения си клерикализъм и протекционизъм. Трябва да се направи всичко възможно за преодоляване на съществуващите разколи и намиране на баланс между плурализма и авторитаризма. РПЦ има възможността да стане действително демократична и да се превърне в могъща сила, която обединява нацията в нейния порив напред[3].

ЛИТЕРАТУРА

1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990.
3. Снегаров, И., проф. “Кратка история на съвременните православни църкви”, II том, София, 1996.
4. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997.


Конец! И слава Богу.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА (ЧАСТ ПЪРВА)

ТАЗИ СТАТИЯ БЕ ОТПЕЧАТАНА В СП. "ТЪРНОВСКИ ЕПАРХИЙСКИ ВЕСТИ" бр. 7. 2002 г. И В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 3 АВГУСТА 2009 г.

Copyright ©

Началото на християнството в Русия отнасят към апостолските времена. Според сказанията на руския летопис, Св. Ап. Андрей Първозвани, проповядвайки Евангелието, достигна до днепровските възвишения, където сега е разположен град Киев, благословя ги и предсказа, че над тях ще възсияе Божията благодат, че на това място ще се построи голям град и че Господ ще въздигне в него много църкви.
За разпространението на християнството в южните предели на Русия, където се намирали древни колонии и където можели да разпространят християнството разни лица: търговци, държавни чиновници, мисионери. Известно е, че в устието на р. Дунав в III в. се е намирала Скитската епархия. В Крим имало християни още от времето на Св. Климент Римски, който е изпратен от Рим, там на заточение през 94 г. От IV век се споменават Херсонска и Босфорска епархия. Между Дон и Днестър съществувала Готска епархия и нейния епископ участвувал на I Вселенски събор.
През 864 г. киевските князе Асколд и Дир нападнали Цариград. След това те приемат християнството от пребиваващия в Киев гръцки епископ. На гроба на Асколд била построена църква “Св. Николай”.
През 944 г. при княз Игор Русия вече се разделя на покръстена и непокръстена. При сключването на договора с гърците, князът се заклева в Киевската съборна църква “Св. Илия”.
Вдовицата на княз Игор, княгиня Олга през 957 г. приема Св. Кръщение, което било извършено от патриарх Полиевк. Приемник при нейното кръщение е бил император Константин Багрянородни.
Нейният син, обаче, бидейки груб войник, отказва да се покръсти, “за да не му се смее дружината” и след смъртта на майка си започнал гонение против християните.

1. П о к р ъ с т в а н е н а К и е в с к а Р у с и я.

След смъртта на по-старите си братя Ярополк и Олег, Владимир, се възкачва на бащинския престол. Първоначално той ревностно защитава езичеството и води разгулен живот, а след това става един от най-ревностните християни и просветители на руския народ. Обрат във възгледите на Владимир довежда проповедта на гръцки мисионер за изкуплението и бъдещия живот и по-специално показаната му картина на Страшния Съд. След това по съветите на своята дружина и на градските старейшини, изпраща десет мъдри мъже да изучават на място в различни страни юдейската, мохамеданската, католическата и източно-православната вяра. Пратениците разказват, че присъствайки се на богослужение в цариградската църква “Св. София”, те не знаели къде се намират – на земята или на небето. А болярите веднага му казали, че: “Ако източно-православната вяра не е най-добрата, то баба ти, княгиня Олга, най-мъдра от всички хора не би приела тази вяра”.
През следващата 988 г. Отправяйки се на поход срещу гърците, княз Владимир обсажда с войската си град Корсун, при което дава обет, че ако превземе града, ще се покръсти. Когато превзема града, той иска от гръцките императори Василий и Константин ръката на тяхната сестра Анна. Те му отговорят, че могат да дадат своята сестра само на християнин.Тогава той се съгласява да приеме кръщението. По същото време той се разболява тежко с очите. Царицата, която приближава Корсун, го убеждава по-бързо да се покръсти. И наистина, щом корсунския епископ го кръщава, той, подобно на Св. Ап. Павел възвръща зрението си. Вземайки след това със себе си корсунските и пристигналите от Гърция свещеници, свещени съседи, християнски икони и книги, княз. Владимир бърза да замине за Киев.
Там той най-напред унищожава идолите. Най-главният от тях – Перун е завързан за опашката на един кон и с поругание хвърлен в река Днепър. След това князът покръства своите синове и част от болярите, като започна да подготвя целия народ за кръщение. Самият той, също като духовниците проповядва в града. Накрая е определен ден за покръстване на киевските граждани в река Днепър. На следващия ден се състои общо кръщение.
Заедно с разпространението на християнската вяра в Русия се разпространява и просвещението. Също така княз Владимир започна да отваря в Киев и в други градове училища и да принуждава жителите да изпращат на учение своите деца.
Първите ръководители на тези училища са епископи и учители-свещеници. Синът на княз Владимир Ярослав (1016-1054) открива към киевската църквата “Св. София” библиотека, като получава книги от България и Гърция. Въобще, както в този, така и в следващите периоди цялата руска писменост има религиозен характер. А книгите – богослужебни, от вероучителен и нравствен характер, са изпращани предимно от България.
Колко бързо се разпространявало християнството в Русия може да се види от това, че в средата на XIII в., освен Киевска са създадени още 15 епархии.
Тъй като Русия приема християнството от гърците, то естествено Русия остава в зависима от цариградския патриарх, което продължава до XV в.
Трябва обаче да се каже, че тази зависимост е повече формална, отколкото реална. Руската Църква е смятана за една от митрополиите на цариградския патриарх, при което са й предадени права на екзархат. Патриархът назначава руските митрополити, но в руските църковни дела, с редки изключения, не се намесва. Митрополитът е начело на Руската Църква. Той свиква събори, ръкополага епископи, осъжда епископи със събор и издава общи разпореждания, отнасящи се до цялата църква. Отначало митрополитската катедра е в Киев, а след това през 1299 г. е пренесена в гр. Владимир, а оттам при митрополит Петър в началото на XIV в., в Москва.

2. М о н г о л с к и п е р и о д

Около 1237-1240 г. монголците нахлуват на руска земя и превземат южните и централните области на Русия.[1] През 1299 г. центърът на митрополията се премества на север, в град Владимир. А в началото на XIV в., когато започва да се строи Москва, московският княз Иван Калита убеждава митрополит Петър да се премести от град Владимир в Москва, която от 1325 г. се превръща в църковен, а по-късно и политически център на Русия[2].

3. С л е д м о н г о л с к и п е р и о д

През 1480 г. монголското владичество е премахнато от великия Московски княз Йоан III. Цялата източна Русия се намира под властта на полско-литовското княжество.
Московската митрополия успешно разширява своите предели и развива голяма просветна дейност. В края на XVI в. тя се издигал до степен на самостоятелен патриархат.
Западно-руската Киевска митрополия подложена през цялото време на най-силен натиск от страна католицизма, не намира защита в подчиненото на Рим полско-литовско правителство и търпи всевъзможни притеснения и насилия, бе потискана, експлоатирана от правителството и от пановете (владетелите), понякога заемащи епископските катедри. Особено пострадала от йезуитите, които успяват, насаждайки унията, да откъснат една значителна част от нейната област.
През 1654 г. Малорусия (така онова време се наричала Украйна) се присъединила към Русия, а заедно с това и Киевската митрополия влязла в състава на Московския патриархат.
Страданията на останалите под полска власт, православните привлекли вниманието на руската императрица Екатерина II. Нейното застъпничество довело до три последователни деления на Полша през 1773, 1793 и 1795 г. Всеруските области, освен Галиция, преминали към Русия. Днес това е обраст в Украйна) Започнало обратно движение от унията към Православието – към прародителската вяра. Към края на царуването й към Православието се присъединили около 2 млн. души.
През периода 1883-1889 г., с усилията на архиепископ Йосиф Семашко и неговите сподвижнци – епископи Василий Лужински и Антоний Зубко, били присъединени от Литовска и Белоруска епархия към Руската Православна Църква повече от 1,5 млн. души униати. А през 1875 г., около 50 хил. души се присъединили към Православната Църква от Холмската епархия. След това в руската земя не останали униати.

[1] Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 90-95.
[2] Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990, с. 193.

КАК ДА СЕ ОБРЪЩАМЕ КЪМ ДУХОВНИТЕ ЛИЦА

Тази статия е публикувана в сайта "Всемирното православие" на 30 юли 2009 година

Copyright ©

В църковната практика не е прието свещеникът да се поздравява с думите: “Здравейте” или “Добър ден”, а вместо това трябва да се казва: “Благословете!”. След като сме близо до свещеника скланяме ръцете за получаване на благословение (дясната длан върху лявата). Свещеникът произнася думите: “В името на Отца и Сина и Светия Дух”, извършва над мирянина кръстно знамение, поставя дясната си ръка върху дланите му, която той целува.
Свещеникът може да извърши кръстно знамение над наведената глава на мирянина с възлагане на дланта или може да благослови от разстояние. Честа грешка на редовно ходещите на църква хора е да се кръстят, преди да вземат благословията от свещеника.
Разпространена разговорна форма за обръщение към свещеника обикновено е “отче”, например: ”Отче, благослови” или за трето лице: ”Отчето замина на погребение”. Но звателната форма употребява в официален контекст, особено когато е съчетано с името на духовното лице. Например, казват: ”Отец Александър имате благословение да произнесе проповед утре”, но не може да се каже ”Отче Александър имате благословение...” Самият свещеник като се представя, трябва да каже: “Иерей (протойерей, свещеник, игумен и пр.) Василий Иванов”, но ще бъде нарушение на църковния етикет да се каже Аз съм Васил Иванов”.
Най-общото правило е следното: взема се благословение от свещеници имащи по-висш сан, тоест най-напред от протойереите, а след това от йереите. Възниква въпроса как да ги различим по звание. На помощ тук идва кръста, който носи свещеника: ако кръстът е с украшение, то това задължително е протойерей; ако кръста е позлатен – то това е или протойерей или йерей, а ако е сребърен – той е само свещеник.
Ако мирянинът прецени, че по някаква причина е неудачно да иска благословение от всички присъстващи духовни лица, може да каже: “Благословете честни отци”. Ще отбележим, че в Православието не е прието да се обръщаме с думите: “Свети Отец”, а се казва : “Честни отче” (например – помолете се за мен, честни отче).
Ако мирянинът е със семейството и иска да получи благословение, първо пристъпва мъжът, после жената, след това и децата според възрастта им. Ако някой иска да представи свой познат на свещеника казва: “Отец Петър, това е моята съпруга, моля ви, благословете я”.
Как да постъпим, ако срещнем свещеника на улицата или на обществено място? Дори ако той е в цивилна дреха, ние можем да вземем благословение, стига да е удобно и условията да го позволяват. Ако това не е възможно ограничаваме се само с лек поклон.
При раздяла, како и при среща мирянинът отново измолва благословение от свещеника: “Простите, отче, и благословете”.

Конец! И Слава Богу.

In memoriam проф. д-р Тотю Коев: Книгата на Мормон е откраднат фантастичен роман

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 15 юли 2009 година

Copyright ©

Интервю с проф. д-р Тотю Коев

- Професор Коев, кога е основана Църквата на Иисус Христос на светиите от последните дни (мормоните)?
- Тази общност, известна повече като Църквата на мормоните е основана в първата половина на 19 век.
- Кой е основателят на тази религиозна общност?
- Основополжник на тази общност или църква, както те я наричат, е Джоузеф Смит.
- Бихте ли разказали по-подробно за Джоузеф Смит?
- Той е роден през 1805 г. в САЩ. Прекарал по-голямата част от детските си години в селището Манчестър, щата Ню Йорк. През 1820 г., на 15 годишна възраст, обърнете внимание, в пубертетната си възраст, той започва да си внушава, че му предстои да изпълни духовна мисия, за която ще разкажа малко по-късно. Роден е в многодетно семейство с твърде скромни материални възможности. Като младеж той бил познат сред приятелите си като вманиачен златотърсач. Уединявал се. Казвал, че се опитва да навлезе по-дълбоко в проблемите на християнството. Започва да получава “видения” и, както сам пише, за тези видения допринесла майка му. Това било типично явление за американското общество от първите десетилетия на 19 век, именно такива видения, общувания с различни духове. В тяхното семейство майката била, така да се каже в по-голяма степен склонна към тази мистичност. Но приятелите му смятали, че не е много искрен в тези свои изявления. Джоузеф Смит започнал да говори, че му се явил един ангел на име Морони и му казал, че той е определен да изпълни мисия, тъй като Църквата, основана от Иисус Христос още от първия век изменила принципите и нормите, които Христос, дал на хората. Когато му се явявал този ангел, той го питал: “Към коя църква да принадлежа?”, Морони му отговорил: “ Към никоя, защото всички са потънали в грях. Но ти ще основеш нова църква, ще я ръководиш. . .” и т. н.
И действително, първоначално последователите му през 1830 г. били само шест души. След това предприели едно пътуване из Америка и в едно населено място местният пастор се увлякъл по неговото учение и с цялата си енория - около 1000 души - станали негови последователи. Впоследствие той и неговите приемници се отдали на твърде неморален живот. Бил женен, но след това се увлича по омъжени жени, млади момичета и много от неговите искрени последователи негодували от това. Започнали да издават вестник, в който критикували Смит и други като него. Той наредил да бъде изгорена печатницата, където се отпечатвал този вестник. Но бил арестуван и пратен в затвора. Пропуснах да отбележа, че преди президентските избори той се обявил за кандидат-президент на Съединените щати. Скоро след задържането му в затвора една група от около 200 души силно настроени срещу него, обградили затвора, и когато направил опит да избяга от килията си, те го убили, както и брат му, който също бил в затвора. Ето как завършил земния си път Джоузеф Смит, който, разбира се, се обявил за Сина Божи. Един холандски изследовател на тази проблематика Ван дер Фалк пише, цитирам приблизително: “Новият водач Джоузеф Смит бил под силното влияние на домашната атмосфера. Той бил с психически увреждания по рождение, които се засилили след употребата на алкохол; бил вманиачен, искал на всяка цена да блести с нещо, да се открои с нещо и използвал в случая религията за своите болезнени амбиции. Той бил психопат”. Неговите сегашни последователи, т. е. членовете на мормонската общност отхвърлят това. Мнозина от тях са наистина искрено вярващи, опитват се да водят издържан от религиозна гледна точка живот.
- В какво вярват членовете на тази общност?
- Мормоните са политеисти. Те вярват в съществуването на много богове. Според тях, освен Бог Отец има други богове, които по същина не се отличават от хората. Полигамията на мормоните довела до остри сблъсъци с държавната власт като мнозина от тях просто били принудени да емигрират от страната, тъй като не искали да се откажат от многоженството. Според тяхното учение Мормон бил пророк, чийто син Морони бил възкръснал. Той се явявал на Джоузеф Смит.
- Какви са разликите между мормонската църква и Православната църква?
- Същественото различие се заключава в това, че Православието учи категорично за съществуването на един Бог, а мормоните допускат съществуването на много богове, което от православна гледна точка е абсурд. И изобщо не можем да намерим допирни точки с тях; това дори ни кара да поставим под съмнение доколко една такава общност може да се нарече християнска, след като учи за съществуването на много богове. Друга разлика е по отношение на човека – те казват, цитирам дословно: “ Какъвто е сега човекът, това е бил някога Бог. Каквото е Бог сега – това един ден ще стане човекът.” Или с други думи, всеки от нас е потенциален бог. Това е в пълно несъответствие не само с Православието, но изобщо с християнското учение. Ние казваме, че човекът е сътворен от Бога, че той е Негов образ. По отношение на Иисус Христос ясно е на всички, че Христос е въплътилият се Син Божи – роден във Витлеем, Палестина, имал 12 апостоли, умрял на Кръста, възкръснал и се възнесъл на небето. Мормоните учат, че Той специално се явил още веднъж в Съединените щати. Няма такова нещо. Ето, виждате, че ние, православните християни съществено се различаваме от мормоните.
- Притежават ли членовете на Мормонската църква свое печатно издание?
- Имат. Това е ежемесечното списание “Лиахона”.
- Кога са проникнали първите мормони в България?
- Първите мормони дойдоха в България след 1991 г.
- Какъв е общия брой на членовете на тази религиозна общност в България?
- Не са много. Нямаме точни статистически данни. Общият брой на всички християнски и нехристиянски религиозни течения (извън православието) са някъде около 100 хил. Души, като 80 % от тях са Петдесетници, те са най-много, останалите 20% са Мормони, Свидетели на Йехова, Обединителната църква на Муун, Адвентисти, Конгрегационисти, Методисти.
- По какъв начин мормоните разпространяват учението си?
- Те разполагат с големи материални средства. От САЩ идват млади момчета, които там са изучавали български език. Облечени са винаги много елегантно, вежливи са, но и нахални, в смисъл, че са упорити. Те ходят по домовете, звънят, предлагат своята литература, главно Книгата на Мормон, и то без заплащане. Това е начинът за пропагандиране на своите идеи. Нямат особено голям успех в България.
- Професор Коев, разкажете по-подробно за Книгата на Мормон.
- Според самият Джоузеф Смит, това била една книга, която трябвало да преведе и запише от златни плочи, както му посочил ангелът Морони, когато му се явил. Относно действителното авторство на книгата има различни версии. Една от тях гласи: един протестантски пастор Соломон Сполдинг написал фантастичен роман, озаглавен “Намереният ръкопис”, през 1812 г. В нея авторът свободно интерпретирал произхода на първите обитатели на Америка. Романът не бил отпечатан, но ръкописът бил откраднат от приятел на Смит. Тази версия възникнала през 30-те години на 19 век и чак през 1976 г. графолози открили в оригиналния ръкопис на Книгата на Мормон страница, написана от ръката на Сполдинг, което хвърлило светлина относно произхода на споменатата книга, т. е. Морони не дал никаква книга на златни плочи. Джоузеф Смит вманиаченият златотърсач, представете си, върнал златните плочи след като направил превода. Няма такова нещо. Просто приятелят му откраднал ръкописа, както вече казах и той излиза, уж преведен от Смит. Книгата на Мормон съдържа легенди за образуването на САЩ, на американския народ. Нищо съществено няма в нея.
- Имат ли регистрация в Дирекцията на вероизповеданията членовете на Мормонската църква?
- Те са регистрирани след 1993 г.
- Имат ли други свещени книги, освен Книгата на Мормон?
- Да. Те са общо четири: Библията, Книгата на Мормон, Доктрина и Завети и Бисерът с голяма стойност. Библията използват формално, дотолкова, доколкото някои от библейските места подкрепят техните концепции. Мормоните смятат Свещ. Писание за изопачено при преводите му. Имат техен превод на Библията, който нагаждат към техните структури, а не обратно, структурите към библейския текст. Акцентират главно върху Книгата на Мормон.

Конец! И слава Богу.

In memoriam: Проф. д-р Тотю Коев: Двама братя основават нова християнска църква в Англия

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 8 юли 2009 година


Copyright ©
Интервю с проф. д-р Тотю Коев

Проф. д-р Т. Коев е роден в с. Армени, Габровско. През 1947 г. завършва Софийската Духовна семинария. През 1951 г. завършва висшeто си богословско образование в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1955 година защитава докторска дисертация. До 1960 г. е асистент в Софийската духовна академия, по-късно преподава и в Софийската духовна семинария. През 1968 г. проф. Коев специализира в Германия. След завръщането си е назначен за старши преподавател в Духовната академия в София. През 1973 г. става доцент, а през 1976 г. - професор. През периода 1991-1999 г. е декан на Православния богословски факултет във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, преподавател по Догматика, Инославни изповедания и Нехристиянски религиозни учения в Софийски богословски факултет. Проф. Коев преподава и дисциплините “Основи на Християнството” и “Основни понятия в християнството” в Нов български университет Бил е гост-професор в Мюнхенския университет, Германия, а от 1981 г. е главен редактор на сп. “Духовна култура”.
Българското общество се разделя завинаги с видния български богослов през 2006 г.

- Професор Коев, знае се, че една от протестантските общности е Евангелската методистка епископална църква. Кога е основана?
- Методизмът като протестантска разновидност води началото си от 1729 г. в Оксфорд, Англия.
- Кои са основателите на това религиозно движение?
- Църквата на методистите е основана от двама братя – Джон и Чарлс Уесли, които били студенти и впоследствие станали духовни лица. По тяхно време имало сравнителен упадък на религиозния живот в Англия. Тези братя били искрено вярващи и искали да активират по някакъв начин религиозния живот в страната си, търсели съответни методи за това. От тук впоследствие произлязло и името на общността – методисти, т. е. търсещи нови методи за активиране на религиозния живот. Естествено, някои от техните колеги не им повярвали и започнали да ги наричат библейски лицемери. Те били наистина искрено вярващи, имали желание, както казах, да намерят начин да се активира религиозния живот в Англия. Но когато потърсили съдействие от страна на Англиканската църква, към която те принадлежали, им било отказано. Казали им, че не е необходимо да се търсят нови начини и т. н. Тогава те се обърнали към своя съидейник след 1732 г. свещеник – Джон Уойтфилд. Той самият започнал да ръкополага свещеници за тази общност, което довело до нарушаване на установените църковни канони и традиции.
Джон Уесли бил прекрасен оратор. Всеки ден проповядвал на открито на различни места и бил твърде убедителен в своята проповед, което довело до сравнително бързо увеличаване броя на техните последователи. По-късно той заминал за Америка, където проповядвал, своето или по-точно общото (на тримата) учение. Както в Англия, така и Америка те имали твърде много последователи.
- В какво се заключава тяхното учение?
- Тяхното учение по принцип е подобно на всички, възникнали след Реформацията християнски движения. То е формирано в 25 члена, които ясно показват този протестантски дух в учението им. Понеже се наричат епископална църква, това означава, че те приемат трите Йерархически степени: дякони, презвитери и епископи. В основата на Методизма стоят тези принципи или концепции, които отхвърлят молитвите за починалите, почитането на иконите, на светиите и т. н. Признават само Св. Писание, но не и Св. Предание.
- Кои православни догмати нарушават те?
- Тези, които току що изброих: иконопочитанието за православните християни е една безспорна догматическа истина, а те я отхвърлят, както отхвърлят и Св. Предание. За нас, Св. Писание и Св. Предание са равностойни източници на вярата. За методистите важи само Св. Писание. Те признават само две тайнства – Кръщение и Евхаристия. С това отново се отличават от православните християни. При нас, знаете, има седем Тайнства – Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, Покаяние, Свещенство, Брак, Елеосвещение (Маслосвет). Но пак казвам, нямат нещо специфично, което да ги отличава от останалите протестантски общности. Ако говорим за конгрегационистите, които водят своето начало също от Англия, те приемат две йерархически степени – дякони и презвитери.
- Притежава ли Евангелската методистка епископална църква свое печатно издание?
- Да, имат свои религиозни печатни издания: сп. “Методист”, и в-к “Благонравие”.
- По какъв начин разпространяват своето религиозно учение?
- Чрез проповеди в техните молитвени домове, в търсене на контакт с други християни, които те се опитват да привлекат към себе си.
- Кога са проникнали в България първите методисти?
- В България те проникват в средата на 19 век. По едно и също време идват няколко души методисти и конгрегационисти в Цариград. Научават, че в пределите на Османската империя, имам предвид в нашите български земи, имало православни християни. Но не разполагали с богата информация. Те дори мислели, че навлизат в страна, в която някога имало християнство и се споразумели едните – методистите да се разположат в северната част, а на юг да действат конгрегационистите. Впоследствие, методистите проникнали и в Южна България.
- Какъв е броят на членовете на методистката църква в света?
- Приблизително 1 млн. души.
- Регистрирани ли са методистите в Дирекцията на изповеданията?
- Да. Имаха една стара регистрация, но както почти всички други религиозни общности у нас, след 1993 г. Евангелската методистка епископална църква бе пререгистрирана.

Конец! И слава Богу.

Църквата „Св. Марина” – един от шедьоврите на Колю Фичето

Статията излезе в приложението на вестник „Борба” на 28 ноември 2008 г., в рубриката „Християнските храмове във Великотърновско ” и в енорийското списание „Търновски епархийски вести”, бр. 9 (юли), 2009 г., гр. Велико Търново в рубриката “Велитърновските светини”.

Храмът се намира в центъра на Велико Търново на ул. „Срацин”, 12. Мястото на което е издигната църквата се намира в пределите на някогашната махала „Марно поле”. Едва през второто десетилетие на 20 век махалата става част от града. След временното преименуване в квартал „Толбухин” днес районът отново си връща старото си име.
С разрастването на махалата през 19 век възниква остра нужда от построяване на нов дом за молитви и поддържане на православната вяра за неговите жители. Един дълбоко вярващ от селището на име дядо Кольо Мамето подарява на Българската Православна църква част от своята си градина. Няма данни, кога бил започнът, но със сигурност е бил приключен на 17 юли 1850 година, и изцяло е изцяло е дело на майстор Колю Фичето. Четири години по-късно, църквата била осветена от гръцки архиерей.
Този духовен дом бил еднокоробен и разполагал със площ 26 на 10 метра, и нямал кубе. До храма била издигната камбанария. Тя се намирала в северната страна от църковната ограда. Камбанарията разполагала със специална стая, в която се съхранявали ценните църковни вещи. Построяването на храмове с отделни камбанарии е било запазената марка на Колю Фичето. Тук функционирало и тъй нареченото църковно килийно училище. По-късно благодарение именно на това училище било изградено читалище „Искра”. То задоволявало духовните нужди на жителите на махалата и било построено изцяло построено от църковни дарения.
Силното земетресение което през 1913 година повредило камбанарията и след непрекъснато рушене 30 години по-късно тя се срутва. Междувременно кварталът се разраснал чувствително и храмът не можал да побира богомолците. Разширяването на храма започва през 1931 година. Издига се и нова камбанария. Но този път тя не стои отделно от църквата, а е част от църковната сграда. По това време са изографисани и подарени икони за иконостаса от един тогавашен великотърновски бизнесмен – Атанас Велев. Със паричните пожертвования от местните вярващи след девет години от началото на разширяването на „Св. Марина”, храмът е бил цялостно изрисуван от големия руски иконописец Николай Ростовцев.
Красив иконостас разделя средната част на храма от олтара. Той е дълъг пет и половина метра, а висок – 5 метра. Изработен около 1850 година от майстори-дърворезбари от град Трявна. Той е направен от орех, и има изящна цялостна резба и фина изработка. По-късно за тази църква се изработват от дърво, владишкия трон и четири по малки иконостаса.
В храма „Св. Марина” се съхраняват и се използват и до днес стари църковни вещи - дискоси, купел, бакъри за вода Св. Потир и др. са от преди две или три столетия. Също така църквата съхранява и използва по време на църковните си служби и богослужебни книги. Най-старата от тях е от 1698 година. В храма има и множество икони. Но най-забележителни са двете иконите – на Иисус Христос и на Св. Богородица с малкия Христос, която е и най-старата икона в този православен молитвен дом. Тя е изработена в далечната 1870 година.
Първия свещенослужител в храма „Св. Марина е бил свещеника Георги Дивитаков, по прякор Мечката. Той е един от активните участници на строежа на тази църква. Днес в „Св. Марина” служат четирима свещеника – председател на църковното настоятелство свещеноиконом Леонид (Сень), йерей Георги (Данков), йеромонах Даниил (Манев) и йерей Михаил (Хаджиев).
Днес храма „Св. Марина остро се нуждае от нова стенна иконопис. За това откри банкова сметка за събиране на средства за осъществяване това богоугодно дело. Тя е: Църковното настоятелство при храм „Св. вмчца Марина”, гр. Велико Търново, Централна Кооперативна Банка, сметка: IBAN: BG57 CECB 9790 5051 4049 00, BIC: CECB BGSF.
Тези, които желаят да им се извърши някаква църковна треба е необходимо да отидат в храма за да се запишат при продавачката на пангара ден и час за извършване на желаната треба и да платят посочената такса.
Храмът е отворен всеки ден от 7.00 до 19.30 часа.

Конец! И слава Богу.

----------------------------------

Използвана литература

1. „Храм „Св. Марина” – град Велико Търново”, сп. Търновски епархийски вести”, бр. 6, 2002 г.
2. „Православен храм „Света великомъченица Марина”, (брошура), Велико Търново, 2008 г.

БРОЙ И СТЕПЕНИ НА АНГЕЛИТЕ

Този материал бе публикуван на 03 юли 2009 г., в енорийското списание „Търновски епархийски вести”, бр. 9 (юли), 2009 г., гр. Велико Търново в рубриката “Богословие”.

Учението на Св. Православна Църква за сътворението на ангелския свят е догматически формулирано в началния израз от Никео-Цариградския символ на вярата: “Вярваме в Единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”. В този първи член е даден израз на църковното учение за появата на духовния свят (“небе” - “невидимото”) преди сътворяването на материалната действителност (“земя” – “видимо”).
Има се предвид цялостната творческа дейност на Бога, отразена предимно в свещените книги на Стария Завет. Именно в този контекст стои библейско-богословската тема за началото и развитието на ангелологичната идея, засвидетелствана в старозаветното и новозаветно Откровение.
Думата “ангел” е гръцка (aggelos), което е превод от староеврейската дума (mal`ah), срещана в Стария Завет 231 пъти и идва от неупотребявания еврейски корен l`k (пращам с поръчение). И двете думи mal`ah и aggelos, означават “пратеник, вестител”. Явно е, че етимологията на aggelos включва указание за предназначението и служението на духовните сили – те са пратеници, които възвестяват и изпълняват Божията воля. Според Св. Апостол Павел - ангелите са, “духове служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение”. (Евр. 1:14). Mal`ah не е собствено, а нарицателно име и говори за определено служение, длъжност, но не за природата на личността, която го носи. Затова то се употребява, както за духовните сили, тъй и за човеците - свещеник (Екл. 5:5; пр. Мал. 2:7), пророк (пр. Аг. 1:13) и изобщо (Бит. 32:6), Числ. 20:14; И. Навин 7:26; 1 Царств. 11:4)
Според ученика на Св. Апостол Павел – Св. Дионисий Ареопагит, който се удостоил да съзерцава тайните на невидимия свят, Ангелските чинове се разделят на три йерархии – висша, средна и низша. Всяка от тях се състои от три чина. Във висшата йерархия влизат Серафимите, Херувимите и Престолите.
От всички Ангелски чинове до престола на Пресвета Троица стоят шестокрилите Серафими (името им означава пламенен, огнен). За тях Св. пророк Исаия казва: “около Него стояха Серафими; всякой от тях имаше по шест крила, с две всеки закриваше лицето си и с две закриваше нозете си, и с две летеше. Викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава!” (Ис. 6:2-3). Те са огневидни, тъй като предстоят непосредствено пред Онзи, за Когото Апостолът пише: “Нашият Бог е огън, който изтребва”, и за когото псалмопевецът говори: “Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци – Свои служители” (Пс. 103:4). Те горят от неугасваща любов към Бога и я разпалват в сърцата на човеците”.
След Серафимите пред Премъдрият Създател на вселената предстоят многооките Херувими (Бит. 3:24). Тяхното име означава “изобилие на премъдродст и просвещение”. Те са изпълнени със сияйна светлина на Богопознанието, проникват в дълбините на тайните Божии и изпращат на хората премъдрост и просвещение за постигане на истинското Богопознание.
След Херувимите, пред Господа, седящ на престол висок и издигнат (Ис. 6:1), предстоят Богоносните Престоли (Кол. 1:16), върху които Бог почива духовно, тайнствено и непостижимо. Те се наричат богоносни не по същество (както знаменитият църковен учител Св. Василий Велики нарича Христовата плът богоносна, т. е. съединена неразлъчно с Божествената природа на Спасителя), а по благодат, дадена им за извършване на тяхното служение. Правосъдният Творец, неизказано почиващ на Престолите, извършва Своя праведен съд, според думите на Св. пророк и цар Давид: “Ти седна на престола, Съднико праведни!” (Пс. 9:5). Престолите блестят със светлината на Божията правда и служат на Божественото правосъдие, непрестанно прославяйки своя Създател, силата на Божието правосъдие; те изпращат на земята и учат земните царе и управници да съдят справедливо.
На иконите Серафимите са изобразявани шестокрили, както е описано във видението на Св. пророк Исаия. Херувимите – с четири крила, изпълнени с множество очи, а Престолите – като крилати, също с много очи.
Средната ангелска йерархия се състои от следните три чина: Господства, Сили и Власти. Господствата (Кол. 1:16) имат власт над по-долните Ангелски чинове. Те наставляват поставените от Бога земни владетели, като ги учат да управляват мъдро. Господствата учат борещите се със страстите да владеят чувствата си, да покоряват плътта на духа, да господстват над своята воля и да побеждават изкушенията. Силите (1 Петр. 3:22) изпълняват с пламенно усърдие волята Божия. Те вършат чудеса и изпращат на Божиите угодници дар на чудотворство и прозорливост. Св. Сили помагат на хората в изпълнението на техните задължения, укрепват ги в търпението, дават им духовни сили и мъжество. Властите (1 Петр. 3:22, Кол. 1:16) имат от Бога власт да сдържат и укротяват силата на дявола. Те прогонват от хората бесовските изкушения и пазят подвижниците, помагат на онези, които се борят със злите помисли.
В низшата Ангелска йерархия са включени също три чина: Начала, Архангели и Ангели.
Началата (Кол. 1:16) управляват над по-низшите Ангелите, ръководят ги в изпълнението на Божиите повеления. На тях е възложено да управляват света, да пазят отделни страни и народи. Началата учат хората да въздават на всекиго чест, подобаваща на неговото звание. Те учат управляващите да изпълняват своите задължения не заради лична слава и изгода, а за слава Божия и за полза на ближните. Архангелите (1 Сол. 4:16) благовестят за великите и преславни Божии дела. Те откриват на хората тайните на вярата, пророчествата и волята Божия, укрепват в тях правата вяра, просвещавайки ги със светлината на Св. Евангелие. Ангелите (1 Петр. 3:22) се намират най-близко до хората. Те им откриват Божиите намерения, учат ги на добродетелен и свят живот. “Те са поставени да пазят всеки един от нас верните. Когато сме твърди в добродетелите, те ни подкрепят да не паднем; когато паднем ни помагат да се изправим и никога не ни оставят, дори когато грешим. Те винаги са готови да ни помогнат да извършим добро, стига само ние самите да пожелаем това”, казва Св. Димитрий Ростовски.
Деветте чина на Небесните Сили носят общото название Ангели, според същността на своето служение. Господ открива Своята воля на висшите Ангели, а те от своя страна, я предават на останалите.
Над всички Ангелски сили е поставен от Бога Св. Архистратиг (от гръцки – воевода, военен началник) Михаил. Неговото име преведено от гръцки означава “кой е като Бога”, (тоест “кой е равен на Бога”). С тези думи верният Божий служител се опълчил против възгорделия се Деница, който някога бил пръв между Ангелите, но пожелал да стане подобен на Бога и въстанал против своя Творец. Укрепяван от Божията сила, Св. Архангел Михаил прогонил от небето Божия противник, който бил хвърлен в адската бездна заедно с другите паднали ангели. След това св. Архистратиг извикал към останалите верни Богу Ангелски Сили: “Да внимаваме! Да застанем твърдо пред нашия Създател и да не помислим нищо неугодно Богу!” (Пролог, 8 ноември).

Конец! И слава Богу.

-----------------------------------------------------

Литература

1.Проф. протопр. Шиваров, Н., проф. Вълчанов, С., “Вечното в двата библейски завета”, Велико Търново, 1993 г.
2.“Събор на св. Архангел Михаил и останалите Безплътни Небесни Сили”, сп. “Православно слово”, бр. 11, ноември, 1993 г.,.
3.Св. Йоан Дамаскин, “Точно изложение на православната вяра”, София, 1996 г.

ВЕЛИКДЕНСКИ ПОДАРЪК

(разказ)

Този разказ бе публикуван на 17 април 2009 г., в енорийски бюлетин „Светлик”, бр. 5, 2009 г. при храм „Св. Параскева”, гр. Бяла Слатина.

Една сутрин на бюрото на едно момченце на име Василий бяха оставени две яйца: пасхално и шоколадово. Великденското яйце бе направено от дърво, боядисано в червен цвят, а отстрани изписано със златни букви “ХВ” – “Христос възкръсна”. Шоколадовото яйце, наречено Киндерсюрприз имаше вътре играчка. То бе завито в блестящо фолио и обичаше много да се хвали. След като попадна на бюрото шоколадовото яйце веднага започна да се хвали:
– Знаете ли, – обърна се то към обитателите на бюрото, – че за мен има реклама по всички телевизионни канали?
– Не, не знаем... – отговориха моливите, показвайки любопитните си отрити нослета от дървената чаша.
– Ех, къде съм попаднало! – Възкликна яйцето Киндерсюрприз. – Аз съм най-добрият подарък на децата. Аз съм вкусно шоколадово яйце, вътре в мен винаги има нова играчка. Децата много се радват, когато ме видят.
– Ще позволите ли да ви задам един въпрос? – Обърна се телефонният указател към яйцето. – Ами можете ли да научите децата на нещо полезно?
– Ех, колко сте скучни! Животът е даден веднъж и трябва да го изживеем, весело с игри, – отговори Киндерсюрприз.
– А вие как мислите? – попита справочникът Великденското яйце:
– Аз мисля, че трябва да се живее по Божията воля, да се обича Бога, да се живее угоден Богу живот. Разбира се, можем да се повеселим и да поиграем с нещо, но играта и веселието не трябва да бъдат цел и смисъл на живота. Необходимо е да учим децата да живеят с Божиите закони, за да могат те да бъдат щастливи и спасени.
– Колко е скучно всичко това! Не, аз не съм съгласен с вас! – Възрази шоколадовото яйце.
През това време в стаята влязоха момчето Василий и майка му. Малчуганът се втурна към бюрото, взе великденското яйце и радостно възкликна:
– Великденско яйчице? Майко, да знаеш как обичам великденските яйца. Напомня ми, когато ходихме с теб на Възкресение в църквата. Този празник е толкова прекрасен.
После Василий видя яйцето Киндерсюрприз.
– А това какво ли е?
Майката отговори:
– Това също е яйце, само че шоколадово. Това е подарък от леля ти Катерина.
Момчето разгърна фолиото и отвори яйцето. Играчката не му хареса и той я хвърли в чекмеджето при другите играчки. После с шоколада пиха чай. И повече за това яйце никой не спомена. А Великденското яйце момчето го запази за цял живот. То му напомняше за най-добрите мигове на детството и понякога го предпазваше от лоши постъпки. В най-тежките минути от живота си Василий изваждаше от чекмеджето дървеното яйце, казваше си “Христос възкръсна” и на душата му ставаше по-леко и Господ винаги му помагаше във всичките му начинания.
Из в-к “Исцелись верой”, брой 5, 2002 г.

Превод от руски: Виталий Д. Чеботар

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ И СВЕТАТА ЕВХАРИСТИЯ

Този материал бе публикуван на 17 април 2009 г., в енорийски бюлетин „Светлик”, бр. 5, 2009 г. при храм „Св. Параскева”, гр. Бяла Слатина.

Един ден преди да бъде предаден Спасителят от Юда, Той наредил на двамата Си ученика да приготвят вечеря. Св. Петър и Св. Йоан стриктно изпълнили молбата на своя Учител. „И когато се свечери Той седнал на трапезата с дванадесетте ученика... И когато ядели, Иисус взел хляба и като благословил, преломил го и, раздавайки на учениците, казал: “вземете, яжте: това е Моето тяло…” След това взел в ръцете Си чашата с виното, благословил го и им дал да пият, като казал: “пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” като изпяха хвалебна песен излязоха на Елеонската планина” (Мат. 26:20, 26-28, 30). Така е било установено от Самия Господ Иисус Христос Св. тайнство Евхаристия. За тази вечеря никой не знаел, освен присъстващите на нея Христовите ученици. Затова тя е била наречена Тайната вечеря.
Първата си Св. Евхаристия Апостолите извършили на Петдесятница. А след това те се пръснали по цялата земя да проповядват душеспасително учение на Христос. Докато разпространявайки словото Му Апостолите, след тях епископите, презвитерите дяконите и повярвалия народ се събирали извършвали Св. Тайнство, като думите Спасителя: „Яжте това е Моето тяло..., пийте, това е Моята кръв...” са станали сакрална формула при изпълнението на Св. Евхаристия. Заради своето вероизповедание често пъти през първите три века християните са били подлагани на жестоки гонения от страна на юдеите, езичниците и от светските власти. Никакви преследвания, обаче, не могли да накарат първите последователи на Иисус Христос да се откажат от своята вяра. Те се криели на отдалечени от градовете места, в планините и катакомбите. Там предимно през нощта те извършвали това Свето Тайнство. Тези събрания на ранните християни се наричали „агапи” или „вечери на любовта”.
По време на Апостолите и в ранно християнската епоха Св. Евхаристия се наричала още „берека”, „хлеболомение”, „преломяване на хляб” или „Господня вечеря”. Първоначално Св. Евхаристия се извършвала нощно време по време на вечерята на любовта и се състояла от преломяването на хляба и произнасяна на две молитва над хляба и чашата с виното. По-късно, заради нарушения тя е било отделена от агапите и се извършвала сутринта, а още по-късно двете древни евхаристийни молитви са били обединени в една.
Постепенно при извършване на Св. Евхаристия са били въведени нови молитви, песнопенията и чинопоследованията. Така е възникнала Св. Литургия. Днес православният свят познава основно две Литургии – Златоустова и Василева. И двете Литургии са почти идентични по външна форма и ред. Различията между тези богослужения се заключават в редакциите на молитвите и редът на последованията, започвайки от молитвата за оглашените и до самия край.
По време на Св. Евхаристия самия Иисус Христос невидимо присъства на Св. Трапеза.

Конец! И слава Богу!

------------------------------------------------

Използвана литература

1. Афанасиев Н., прот., „Трапеза Господня”, издателство„Праксис”, Велико Търново, 1999.
2. Николай Макариополски еп., д-р, Серафим д-р, „Вяра. Надежда. Любов”, библиотека „Духовно възраждане”, Враца, 1991.
3. Чифлянов Бл., проф., ставр., икон., „Литургика”, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1997.

Как да се държим в църква

Това едно от по-ранните ми духовни произведения и една от най-публикуваните ми статии. Написването на статията бе провокирана от честите наблюдения за това как много християни влизайки в храма не знаят как да се държат в него; извършват кръстно знамение с ръкомахане, като че ли гонят мухите около себе си; целуват иконите по начин, по който екстрасенсите се зареждат с „положителна аура” или енергия и т. н.
„Как да се държим в църква” излезе в списанието „Търновски епархийски вести”, брой 1, 2002; във приложението на великотърновския вестник „Борба” брой 117 от 20 юни, брой 122 от 27 юни, брой 127 от 4 юли, брой 132 от 11 юли и брой 137 от 18 юли 2008 година. Във вестника статията бе публикувана със съкращения и е озаглавена „Как да се държим Божия храм”. На 6 март 2009 година статията е излезе в „Православие БГ”.

Господ е нашият Небесен Баща, Който безкрайно обича Своите деца – всички хора на земята. И като любящ баща, Той ни кани да отидем при Него, да посетим Божия дом.
Но какво е Божият дом? Това е сградата за обществено богослужение. Храмът още се нарича и “църква”, което означава “събрание”. Господ е навсякъде, но най-вече Той проявява Своите благодатни сили в местата, Които са Му посветени, това са храмовете. Или, като ги определи св. ев. Матей – “дом Божий” (Мат.21:23). Църквите се отличават не само по своята архитектура, но и по своята вътрешна уредба и украса. Устройството на Божия дом изисква от православния християнин молитвено разположение.
Съвременните църкви са изградени по образеца на старозаветната скиния и Йерусалимския храм. Те се състоят от три части: притвор, средна част (кораб) и св. олтар (жертвеник). (1)
Ако обикнем Бога, нека откликнем и на Неговата покана, когато чуем, че бие църковната камбана - да оставим всекидневните си грижи и да отидем в храма – в това прекрасно и свято място.
Но преди да сторите това, бих искал да отправя няколко препоръки за правилното държане в храма, които са възприети от светата Православна Църква.
Според църковното времеизчисление, денят започва още от предния ден, след залеза на слънцето. Съгласно това предписание православният християнин започва да се подготвя за празничната служба още от следобеда на предишния ден. Той запалва кандилото пред домашния иконостас, отива в Дома Божи на вечерно богослужение, вечеря лека храна, прочита определени глави и стихове от Библията, посочени в църковния календар, за да може да разбере и внимателно да следи това, което се извършва в църквата на другия ден. Казва вечерните си молитви и след това ляга да спи. Препоръчително е отиващият в църквата вечерта да легне по-рано, за да може на следващия ден да бъде отпочинал и бодър и навреме да отиде на богослужение.
Сутринта християнинът не трябва да закусва и да пие вода, за да може след Светата Божествена Литургия да вземе нафора, т.е. малките парченца хляб, осветени по време на литургията. По пътя за храма се казва Иисусовата молитва, която звучи по следния начин: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния” (2). Когато чуе биенето на камбаните, се казва молитвата “Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марио, Господ е с Тебе! Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото роди Спасителя на нашите души.” (3)
Не е правилно да се влиза в църква след началото на светата Литургия. Редно е да се отиде в храма още на утренята, т. е. това църковно богослужение, което се извършва преди Литургията. Закъснелият прилича на слугата, поканен на пир от самия цар, а когато пристигнал, гостите вече се били нахранили и господарят разговарял с тях. (4)
Влизането в храма трябва да се отличава от влизането в друга обществена сграда. Първото, което трябва да се знае е, че влизайки в дома Господен, трябва да бъдем прилично облечени. Не бива да се отива в църквата по къси панталони, джапанки, тениски с богохулни рисунки. Не е за предпочитане жените да се облечени в дънки, с къси поли, прозрачни блузи, тесни панталони, минижуп, нито с дрехи с дълбоко деколте. Това се препоръчва от Църквата с цел вярващите да не се разсейват, особено младите и неукрепналите във вярата, които по човешка немощ могат да бъдат изкушени с блудни помисли и телесни страсти. Затова е добре жените да идват в храма прилично облечени.
Освен прилично облекло е нужно и жените да изглеждат прилично, т. е. да нямат червило на устните и да са без грим, когато отиват в храма. Ето какво казва св. ап. Павел: “Жените облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие, да се гиздят, не с плетенки, нито злато или бисери или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие”(1 Тим 2:9-10). Затова, спазвайки думите на св. ап. Павел, жените не трябва да мислят, че ще бъдат по-малко модерни, а с християнско съзнание да отидат на църква. (6) Това е вярно, защото, ако всяка жена дойде в храма, облечена по последния писък на модата, то той ще заприлича на модна къща, а не на дом за молитва и покаяние. (7) Също така, според Православната Църква, мъжете трябва да стоят по време на богослужение от дясната страна на храма, а жените - от лявата. (8)
Пристъпвайки в храма, православният християнин се прекръства и прави лек поклон, а след това си казва наум молитвата при влизане в църква. Тази молитва се намира във всеки православен молитвеник. Тя е поздрав, отправен към Стопанина, Когото посещава – Господ Бог в Светата Троица – Отец, Син и Свети Дух. (9)
Всеки богомолец трябва се кръсти правилно. Православното кръстно знамение се извършва бавно и прилично по следния начин: събират се трите пръста на дясната ръка, а останалите два пръста се прегъват към дланта. Трите събрани пръста символизират православната ни вяра в Светата Троица, а сгънатите пръсти са символ на двете естества - Божественото и човешкото - на нашия Господ Иисус Христос. По този начин богомолецът извършва кръстния знак, слагайки ръката на челото, корема и на двете рамена (отдясно наляво). (10) Това показва, че ние отправяме молитвата си към Господ Иисус Христос, нашия Спасител, умрял за нас на кръста и също така изразяваме желанието си да служим на Бога с ум, сърце и добри дела. Правейки кръстното знамение, православният християнин казва наум молитвата: ”В името на Отца (поставяйки ръката на челото) и Сина (на корема) и Светия Дух (на дясното и ляво рамо). Амин!” (11) Следва малък поклон с привеждане на главата. (12) Както вече споменах, не е редно кръстенето да става бързо, махайки с ръка. На подобно кръстене св. Йоан Златоуст казва: “На това махане (неправилно несъсредоточено кръстене – бел. прев.) бесовете се радват”. (13)
Влизайки в храма, православния християнин купува свещи, записва имената на близките си за здраве и за упокой на починалите. (14)
Паленето на свещи има дълбок и древен духовен християнски смисъл, който води своето начало още от Стария Завет. Сам Иисус Христос нарича Себе Си светлина (Йоан 8:12; 9:15). Употребата на свещи е била необходима през първите три века, когато християните били жестоко преследвани и извършвали богослужението предимно нощем или в катакомбите, където е било тъмно. (15)
След купуване на свещите богомолецът отива да ги запали. Редът на палене и произнасяне на молитвите пред иконите е следният: първа е иконата на Иисус Христос, пред която трябва да се запали свещта и да се прочете молитвата: “Господи Иисусе Христе, приеми тази малка жертва за всичко, което е добро и полезно за мене грешния, за роднини и приятели”. След това се отива пред иконата на Пресвета Богородица. Там се казва следната молитва: “Майко Божия, закриляй ме под твоя покров!”. Богомолецът отива при останалите икони в храма. Палейки свещи за починали, произнася молитвата: “Господи, упокой душите на твоите починали раби (изреждат се имената) и направи вечна тяхната памет”. Молитвите пред иконите трябва да се казват много тихо или наум, за да не се пречи на останалите. (16)
Много често в днешно време се наблюдава следната картина: някои християни, молейки се пред иконите, ги докосват или изобразяват с ръце кръст върху иконата, а после целуват пръстите, с които са докоснали иконата. Това не е правилно. Иконата предразполага вярващия към молитва. Гледайки изображенията, той мислено и сърдечно се устремява към Небесния Отец. Иконата не е и в никакъв случай не може да бъде, както мислят някои, източник на “биополе”, или да съдържа някаква “аура”, с които човек би се заредил, докосвайки иконите. Това е измислен човешки предразсъдък и не съответства на Христовото учение. Изисква се с благоговение вярващият да пристъпи към иконите и, както вече споменах, да се прекръсти, да целуне иконата и да запали свещ. (17)
Не е правилно, когато християнинът говори в църква и безпричинно сменя мястото си по време на богослужението. Още по-недопустимо е по време на св. Литургия да се излиза от храма. Изключение се прави само в краен случай. Такива хора се оприличават на търговците, които Господ изгонил с бич (камшик) от храма.
Светата Православна Църква е постановила всички християни да стоят прави по време на богослужението. Единствено за болни и немощни се допуска снизхождение. Седенето се допуска при четенето на Апостола (по време на Апостола се четат определени откъси от посланията на св. апостоли и книга Деяния на св. апостоли) (18), пеенето на причастния (това е литургична песен, по време на която свещениците се причастяват) и по време на проповед. (19)
Има шест момента в светата Литургия, когато всички, включително и немощните, стават. Това са:
1. Малкият вход. Той символизира явяването на Сина Божи на открита проповед.
2. Четенето на Светото Евангелие от свещеника. В този новозаветен текст християнинът получава наставления за добродетелен живот.
3. Великият вход. Той изобразява кръстния подвиг на Господ Иисус Христос и Неговото погребение.
4. Символът на вярата. Представлява кратко изложение на православната вяра, съставено от светите Отци и учители на Църквата на първия и втория Вселенски събори (325 г. – 381 г.), т. е. събирания на църковните пастири от всички населени места, където през четвърти век е имало християни. (20)
5. Песента “Тебе поем” По време на това песнопение свещеникът благодари на Бога за любовта Му към нас и призовава Светия Дух, Който освещава приготвените дарове.
6. “Отче наш” - това е Господнята молитва, която Иисус Христос е казал на учениците Си, когато Го помолили да ги научи да се молят. (21)
Има периоди, когато Православната Църква не разрешава да се коленичи. Кои са тези дни? На този въпрос изчерпателен отговор ни дава 20-то Апостолско правило, в което се казва: “Забранява се да се коленичи в неделя, тъй като в този ден е станало Христовото Възкресение, а колениченето е израз на скръб и съкрушение. По същата причина не се коленичи от Пасха до Възнесение Господне, а също така по време на Рождественските празници”. Не се разрешава на богомолеца да прикляква с едно коляно, като това не важи за болни и немощни. (22)
По време на цялото богослужение християнинът трябва да стои на едно място, с изключение на няколко момента: целуването на Светото Евангелие на утренното богослужение, при целуване на Светия Кръст, когато свещенослужителя миросва и др.
Погрешно постъпват някои вярващи, които отиват да целуват Светото Евангелие след прочитането му на света Литургия, или се опитват да докоснат и целунат свещеническите одежди. Това не бива да се прави, защото се пречи на свещеника да служи, а също така може да се разлее Св. Потир и дискосът със Св. Дарове. Тези, които искат да се доближат до свещеническите одежди, трябва да помолят за това и отецът, след като свали горната одежда, я поставя върху вярващите като прочита специална молитва за здраве. (23)
Кога християнинът трябва де се кръсти и да се покланя? - Това става в началото и края на всяко богослужение, при завършителните възгласи на ектениите, например “Защото на Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение...”, също така в началото и края на всяко църковно песнопение и всеки път, когато чуем трисвятото Божие име – на Отец, Син и Св. Дух. Поклоните следва да се правят по време на църковното богослужение, когато се споменава глаголът “покланям се” във всичките му граматически форми, като например: “Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог...”, а също така когато се целува Св. Евангелие, Св. Кръст, св. мощи, иконите и т. н. (24) Има три вида поклона: леки, когато си навеждаме само главата, поясни, допирайки с дясната ръка пода и земни – това са поклони с коленичене и допиране главата до земята. Желателно е земните поклони да се извършват по време на молитвата в къщи, с цел да не се съблазняват другите християни.
След като свърши Литургията, тези богомолци които не се причестили се нареждат в опашка, за да си вземат нафора – парченца от осветен хляб, който се нарича просфора. Когато дойде редът му, християнинът поставя в кръст дланите си - дясната върху лявата. Като получи нафора, той се отдръпва встрани, без да пречи на другите и я изяжда, без да остави на дланите си нито една троха. Също така богомолецът трябва да внимава да не падне нито една частица от осветения хляб. Ако той се е подготвял да вземе Св. Причастие, първо се причастява, а след това изяжда получената нафора. На Богоявленските празници като Йордановден, първо пие светена вода, а после приема осветените хлебни частици.
След като свърши Св. Литургия, християнинът не трябва да остава в храма и да говори със своите приятели или познати, а трябва да целуне някои от иконите, да се прекръсти и да прочете молитва след излизане от църква. Тази молитва също се намира в православния молитвеник. После той се завръща у дома, за да занесе на близките си църковното благовестие и да разкаже съдържанието на прочетения апостол, Евангелие и свещеническата проповед.
Всеки православен християнин трябва внимателно да следи за богослужението, да не се разсейва, мислейки за всекидневните житейски неща. В противен случай той не може духовно да се разположи за молитва и да разбере протичащата църковна служба.

И вторият момент, на който бих искал да съсредоточа вниманието ви, това е печалната картина, която редовно можем да наблюдаваме в нашите храмове, т.е. как богомолците на големите празници, като на Йордановден, Цветница, Великден и др. превръщат Божия дом в пазар със своето небогоугодно поведение; как, желаейки по-първи да вземат светена вода, обръщат съдовете с осветената течност, а за да се сдобият с върбови клонки, блъскат другите и свещеника, или пък с огромното си желание да вземат в къщи Пасхалния огън, забравят за благоговейното държание в църквата. Това не трябва да се случва в храма. Така те извършват голям грях!
Надявам се, че след тази беседа всеки от присъстващите, когато отиде в дома Божи, ще се старае да спазва всички посочени църковни предписания. Надявам се също така, че ще помогнете и на вашите близки благоговейно да се държат в църквата. С това ще внесете своят принос не само за своето духовно усъвършенстване, но ще помогнете на вашите роднини, приятели и познати да тръгнат по пътя към духовното спасение.

Конец! И слава Богу!

----------------------------------------------

Бележки

1. Павлина Апостолова Духовна светлина”, Сливен, 1994, с. 41-42
2. Пак там, сс. 10-11
3. Молитвеник, Изд. Пловдивка митрополия, Пловдив, 1996, с. 28
4. П. Апостолова “Духовна светлина” Сливен, 1994, стр. 1
5. Пак там, с. 11
6. Ангел Величков “За жените откровено”, “Църковен вестник” бр. 8, април, 2000, с.7
7. Павлина Апостолова “Духовна светлина”, гр. Сливен., 1994, с. 11
8. Ангел Величков “За жените откровено”, “Църковен вестник”, бр. 8 април 2000 г., с.7
9. П. Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994, стр. 1
10. “За молитвата”, - ”Полный православный молитвослов”, с. 620
11. П. Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994 г., с. 5
12. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред.”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 236
13. “За молитвата”, - ”Полный православный молитвослов”, с. 620
14. Павлина Апостолова, “Духовна светлина” гр. Сливен., 1994, с.11
15. Свещ. Йордан Георгиев, “Св. Православие и сектите”, 1993, с. 23-24
16. Павлина Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен, 1994, с. 11-12
17. Свещ. Йордан Георгиев, “Св. Православие и сектите”, 1993, с. 13-14
18. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред. ”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 236
19. Иван Николов, “Как да се държим в църквата?”, изд.”Ветезда”, стр. 8
20. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред. ”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 174
21. Пак там, с. 262-263
22. Иван Николов, “Как да се държим в църквата?”, изд. ”Ветезда”, стр. 8-9
23. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред.”Духовно възраждане”, Враца, 1991, с. 245
24. Павлина Апостолова, “Духовна светлина”, Сливен., 1994, с. 14-15

Литература

1. Павлина Апостолова Духовна светлина”, Сливен, 1994.
2. Молитвеник, Изд. Пловдивка митрополия, Пловдив, 1996.
3. Ангел Величков “За жените откровено”, “Църковен вестник” бр. 8, април, 2000.
4. “За молитвата”, - ”Полный православный молитвослов”.
5. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред.”Духовно възраждане”, Враца, 1991.
6. Свещ. Йордан Георгиев, “Св. Православие и сектите”, 1993.
7. Арх. д-р. Серафим, Макариополски еп. д-р. Николай “Вяра. Надежда. Любов.”, ред. ”Духовно възраждане”, Враца, 1991.
8. Иван Николов, “Как да се държим в църквата?”, изд.”Ветезда”.