Статията излезе в приложението на вестник „Борба” на 5 декември 2008 г., в рубриката „Християнските храмове във Великотърновско ”
Според данните от църковния летопис през 1834 година започва строителството на храма „Св. Никола” в живописния търновски квартал „Варуша”. Той започнал да се изгражда от прочутия през 19 век строителен майстор Иван Давдата. Една година по-късно майстора си взел помощник – младия калфа Кольо Фичето. Младия помощник се представил като много способен ученик и след като Иван Давдата тежко се разболял, предложил на църковното настоятелство храмът да бъде завършен от талантливия му ученик. Така през 1835 година църквата била завършена, а калфа Колю Фичето получил титлата майстор. На 6 декември 1836 година е осветена от митрополит Иларион Критски. Три години по-късно, през 1839 година тук се открива църковно училище за момчета. Пръв учител в това килийно школо е бил Петър Николов от гр. Елена. През 1843 година до църквата е построено красиво взаимно училище, в което пръв даскал е Никола Златарски ,благодарение на когото през 1844 година бил създаден в старата столица и първият църковен певчески хор. На следващата година благодарение на игуменката от арбанашкия монастир „Св. Николай”, Теодора тук се открива и взаимно училище за момичета. През 1849 година в двора на църквата се построява и втората сграда, предназначена за църковната просвета на децата. След 20 години в едно от помещенията намиращи се на църковна територия се слагат основите на градското читалище „Надежда”. През 1872 година е завършено строителството на църковната камбанария. След Освобождението, през септември при храма „Св. Никола” отново се възстановява дейността на училището.
След голямото земетресение което е станало през 1913 година търновската катедрала „Св. Богородица” е разрушена и до възстановяването на този храм, „Св. Никола” изпълнява ролята на катедрална и първенствуваща църква. През 1936 година, храма е изографисан от трима талантливи художници – Господин Желязков, проф. Ст. Иванов и Георги Богданов. През 1947 година в притвора на църквата е построен параклис „Св. Евтимий Търновски. На 12 март 1994 година в този православен молитвен дом е ръкоположен за епархийски владика Великотърновски митрополит Григорий. През 1995 година се извършва ремонт на църковната камбанария и параклиса, а също така се извършва изографисването на самата църква. На 3 март 1995 година се възстановява учебния процес в църковното неделно училище с 60 ученика.
Църквата е трикорабна базилика. Иконостасът е с уникални размери и изработка, дело на неизвестен тревненски майстор дърворезбар. Близо 200 църковни икони са творения на прочутите зографи от Трявна.
Днес в храма „Св. Никола” служи свещеника Славчо (Иванов). Той води занятията и в църковното неделно училище и е основоположник на редица благородни инициативи за привличане на младите хола в духовния живот и в лоното на Светото Православие.
Конец! И слава Богу.
--------------------------------------------
Използвана литература
1.Станева, Св. (съставител) „165 години храм „Св. Николай” град Велико Търново” – брошура, Велико Търново, 2001 г.
2. Драганова,Т., Попова, Сн., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1977 г.
3. Драганова,Т., Попова, Сн., Димитров, Й., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1982 г.
4. Драганова,Т., Попова, Сн., Димитров, Й., „Пътеводител Велико Търново”, София, 1984 г.
петък, 5 декември 2008 г.
петък, 17 октомври 2008 г.
За църковната йерархия
Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 17 и на 24 октомври 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”
В Св. Православна Църква богослуженията се извършват само от мъже, подготвени за тази в специални духовни заведения – семинарии, свещенически училища, богословски факултети и посветени чрез ръкополагане от архиерей за служението на Бога.
В Св. Православна Църква съществува бяло и черно (монашеско) духовенство. В монашество са посвещават решили да се откажат от всички светския живот, от брак, и да посветят целия си живот на служението на Бога. Към бялото духовенство се отнасят духовниците от втората и третата степен – свещениците и дяконите. За да бъдат ръкоположени в сан, те първо трябва да са изпълнили едно от задължителните условия – да са сключили брак. Посветени за духовно служение дякони и свещеници служат на Бога, извършвайки църковни служби и обреди в храмовите (треби – кръщавки, венчавки, погребения и др.) съгласно строго определения богослужебен кръг и църковните канони.
По йерархия православното духовенство се разделя на три степени. Първата най-висшата църковна степен е епископската. Самата дума епископ е гръцка и означава надзорник. Епископа бива наричан още архийерей, архипастир или владика. За епископи се избират и се ръкополагат най-достойните, най-подготвените и най-духовно просветени представители от черното духовенство. Епископът получава сана си най-малко от двама архипастири. Той има право сам да извършва всичките богослужения, треби и всички установени от Св. Православна Църква седемте Свети Тайнства – Кръщение, Миропомазване, Причастие, Покаяние, Свещенство, Брак, Елеосвещение (маслосвет). На тези, които им поверява ръководството целия духовен и административен живот на един църковен окръг биват избирани епархиални архиерии или митрополити. Митрополитите си имат свои административни помощници – викарии или викарни епископи. Всички митрополити съставляват Св. Синод. Думата „синод” отново е гръцка дума и се превежда като събор, събрание. Заседанията на Св. Синод се провеждат в пълен състав с присъствието на всичките митрополити или в намален състав в който заседават четирима митрополита и представляват постоянно присъствие. Митрополитите от намаления синодален състав се избират с четиригодишен мандат. На редовните заседания на главния управленчески орган на БПЦ се решават важни църковни въпроси. В Българската Православна Църква Св. Синод е главен управленчески орган. Патриархат е главата на нашата Църква, като е и председател на Св. Синод. Думата е от гръцки произход и означава началник на отците, пръв между духовните отци, баща на бащите.
Към втората йерархическата степен се отнасят свещениците. Те още биват наричани йереи или презвитери. Жената на свещеника се нарича презвитера. Кандидатът за презвитерския сан се ръкополага от епископа. След това той получава право да извършва всичките богослужения и почти всички Св. Тайнства и обреди, без Св. Тайнство за ръкополагане на свещеници, освещаване на църкви, антиминси и миро.
Както епископите, така и йереите имат своите йерархически степени. Така например, презвитер показал примерен духовен живот и служение се награждава с отличието протойерей или старши свещеник. Примерният протойерей се издига в сан свещеноиконом или ставрофорен иконом и получава специален нагръден кръст различен от свещеническия. От тук идва и името ставрофорен иконом (от гр. ставрос – кръст), тоест иконом носещ нагръден кръст. За безупречно служение на Бога и примерен духовен живот свещеноиконома получава най-високо свещеническо звание - протопрезвитер. Наградените презвитери с двете последни степени могат да бъдат за архиерейски заместници в по-големите области или градове и стават дясна ръка на митрополита или на викарния епископ. В тъй нареченото черно духовество монахът, който има право да извършва самостоятелно богослужения се нарича йеромонах или свещеномонах. Йеромонах е втората йерархическа степен в черното духовенство. Като награда за висок духовен начин на живот и добро водене на църковните служби свещеномонаха става архимандрит, тоест началник на монасите или игумен.
Третата степен на свещенослужителите е дяконската, към нея спадат дякони и протодякони, които не могат самостоятелно да водят църковните служби. Тези степени са от бялото духовенство. Дяконите от черното духовенство се наричат йеродякони.
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------
Използвана литература
1. Колесникова, В. „Краткая энциклопедия православия. Путь к храму.” „Центрполиграф”, Москва, 2001.
2. Николай, д-р, еп., Мариополски, Серафим, д-р. еп., „Вяра. Надежда. Любов”, „Духовно възраждане”, Враца, 1991.
3. Чифлянов, Бл., „Литургика”, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1997.
В Св. Православна Църква богослуженията се извършват само от мъже, подготвени за тази в специални духовни заведения – семинарии, свещенически училища, богословски факултети и посветени чрез ръкополагане от архиерей за служението на Бога.
В Св. Православна Църква съществува бяло и черно (монашеско) духовенство. В монашество са посвещават решили да се откажат от всички светския живот, от брак, и да посветят целия си живот на служението на Бога. Към бялото духовенство се отнасят духовниците от втората и третата степен – свещениците и дяконите. За да бъдат ръкоположени в сан, те първо трябва да са изпълнили едно от задължителните условия – да са сключили брак. Посветени за духовно служение дякони и свещеници служат на Бога, извършвайки църковни служби и обреди в храмовите (треби – кръщавки, венчавки, погребения и др.) съгласно строго определения богослужебен кръг и църковните канони.
По йерархия православното духовенство се разделя на три степени. Първата най-висшата църковна степен е епископската. Самата дума епископ е гръцка и означава надзорник. Епископа бива наричан още архийерей, архипастир или владика. За епископи се избират и се ръкополагат най-достойните, най-подготвените и най-духовно просветени представители от черното духовенство. Епископът получава сана си най-малко от двама архипастири. Той има право сам да извършва всичките богослужения, треби и всички установени от Св. Православна Църква седемте Свети Тайнства – Кръщение, Миропомазване, Причастие, Покаяние, Свещенство, Брак, Елеосвещение (маслосвет). На тези, които им поверява ръководството целия духовен и административен живот на един църковен окръг биват избирани епархиални архиерии или митрополити. Митрополитите си имат свои административни помощници – викарии или викарни епископи. Всички митрополити съставляват Св. Синод. Думата „синод” отново е гръцка дума и се превежда като събор, събрание. Заседанията на Св. Синод се провеждат в пълен състав с присъствието на всичките митрополити или в намален състав в който заседават четирима митрополита и представляват постоянно присъствие. Митрополитите от намаления синодален състав се избират с четиригодишен мандат. На редовните заседания на главния управленчески орган на БПЦ се решават важни църковни въпроси. В Българската Православна Църква Св. Синод е главен управленчески орган. Патриархат е главата на нашата Църква, като е и председател на Св. Синод. Думата е от гръцки произход и означава началник на отците, пръв между духовните отци, баща на бащите.
Към втората йерархическата степен се отнасят свещениците. Те още биват наричани йереи или презвитери. Жената на свещеника се нарича презвитера. Кандидатът за презвитерския сан се ръкополага от епископа. След това той получава право да извършва всичките богослужения и почти всички Св. Тайнства и обреди, без Св. Тайнство за ръкополагане на свещеници, освещаване на църкви, антиминси и миро.
Както епископите, така и йереите имат своите йерархически степени. Така например, презвитер показал примерен духовен живот и служение се награждава с отличието протойерей или старши свещеник. Примерният протойерей се издига в сан свещеноиконом или ставрофорен иконом и получава специален нагръден кръст различен от свещеническия. От тук идва и името ставрофорен иконом (от гр. ставрос – кръст), тоест иконом носещ нагръден кръст. За безупречно служение на Бога и примерен духовен живот свещеноиконома получава най-високо свещеническо звание - протопрезвитер. Наградените презвитери с двете последни степени могат да бъдат за архиерейски заместници в по-големите области или градове и стават дясна ръка на митрополита или на викарния епископ. В тъй нареченото черно духовество монахът, който има право да извършва самостоятелно богослужения се нарича йеромонах или свещеномонах. Йеромонах е втората йерархическа степен в черното духовенство. Като награда за висок духовен начин на живот и добро водене на църковните служби свещеномонаха става архимандрит, тоест началник на монасите или игумен.
Третата степен на свещенослужителите е дяконската, към нея спадат дякони и протодякони, които не могат самостоятелно да водят църковните служби. Тези степени са от бялото духовенство. Дяконите от черното духовенство се наричат йеродякони.
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------
Използвана литература
1. Колесникова, В. „Краткая энциклопедия православия. Путь к храму.” „Центрполиграф”, Москва, 2001.
2. Николай, д-р, еп., Мариополски, Серафим, д-р. еп., „Вяра. Надежда. Любов”, „Духовно възраждане”, Враца, 1991.
3. Чифлянов, Бл., „Литургика”, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1997.
петък, 26 септември 2008 г.
За църковните свещи и тяхното значение
Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 26 септември и 3 октомври 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”
Паленето на свещи и светилниците имат особено символическо знание в Св. Православна Църква. Чистия восък символизира чистота и нескверността на хората, които палят свещта, а мекотата и податливостта на восъка показва готовността на християнина към послушанието към Бога. Самото горене на свещта символизира обожаването на вярващия човек, неговото превръщане и очистване с огъня на Божествената любов. Запалена пред иконата свещ е знак на нашата вяра и надежда на благодатната Божия помощ, която винаги се изпраща на всички, които с вяра и молитва идват към Господа и Неговите светии. Нито едно богослужение не може да се извърши без палене на свещи
Паленето на свещи пред иконите не бива да се извършва със студено сърце, формално, а трябва да се съпровожда с молитва – нека да бъда най-обикновена, изложена със свои думи.
Реда на паленето на свещи е следния: след като си купим свещи и си изберем къде точно да ги запалим, отиваме до избраното място (пред Разпятието, иконата или ковчежето със Св. мощите) прекръстваме се два пъти и правим два поклона. Обикновено това са поясни поклони. Целуваме иконата пред която ще палим свещ; отправяме нашите молитви към онзи пред чиято икона сме застанали - Господа Иисус Христос, Св. Богородица, Св. Троица и някой светец. След това палим свещта си от горящите свещи или кандило, намиращо се над подсвещника или над иконата. За да стои по-стабилно добре, другия край на вече запалената свещ се разтопява над пламъка на горещите свещи и след което тя се втъква в свободната дупчица на подсвещника. След като се помолим, отново се осеняваме с кръстно знамение и правим един поясен поклон.
Ако по време на църковни празници, например, на Рождество Христово, Възкресение Христово, Успение Богородично и др. в храма има много хора и трудно е да се отиде да се запали свещ, можем да помолим да предадат свещите на отпред стоящите вярващи.
В Св. Православна Църква няма точно определени правила колко свещи трябва да се купуват и къде точно те трябва да бъдат запалени. Защото като вече бе спомената по-горе, купувайки в църквата свещ, ние поднасяме нашата малка жертва. Тази жертва винаги трябва да бъде доброволна и необременена. Тази жертва трябва да бъде чиста и поднесена от сърце. В противен случай дори и най-голямата и най-скъпата свещ ще бъде не угодна на Бога.
И все пак онези вярващи, които редовно посещават храма са запознати със затвърдилата се от години църковна практика на паленето на свещи: от купените свещи първата се запалва пред празничната икона, която обикновено се намира в средата на храма; останалите свещи пред иконите на Спасителя и Св. Богородица; пред иконата на най-почитания от нас светец и за починали наши близки. Особено добре това да се прави по време на задушници, тоест в онези дни когато свещенослужителите се молят за починалите. Редно да се запали свещ и пред най-почитаната икона в храма.
За съжаление, твърде разпространени са множество суеверия свързани със паленето на свещи. Те нямат никакъв християнски смисъл, а са прост безсмислици, разпространявани от духовно неграмотни хора. От тях можем да „научим”, че трябва да се пали свещ само с дясната ръка; че ако запалената от нас свещ внезапно изгасни, то ще ни сполетят беди; че ако разтопим долния край на свещта, за да стои тя по-стабилно на подсвещника, то ще извършим голям смъртен грях; че ако изгасят свещта ни, преди тя да изгори до края, нашата молитва и жертва към Бога няма да бъдат приети и т. н. Повтаряме, това са само човешки измислици. Господ ще приеми нашата жертва дори под формата на най-малката свещичката и и дори и неизгоряла докрай. Важно е, тя да бъде поднесена с чисто сърце, с чисти помисли, с искрена и дълбока молитва.
Днес навсякъде се продават свещи – на улицата, в магазините, по пазарите и на битаците. Тук трябва ли да поясняваме, че църковната свещ се купува само от храма Божи, защото купувайки от търговците, ние облагодетелстваме тях, а дадената от нас лепта бива използвана за небогоугодни цели. Освен това, свещ купена извън храма, направена от некачествени материали и превръща в пушилка, а не в жертва. Ясно е, че купувайки църковна свещ ние не само възнасяме жертва на Бога, но и подпомагаме и на самия храм. Особено, когато свещта е купена в малка градска или селска църква, които се издържат най-вече от продажба на свещи, иконки и духовни книги.
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------------
Използвана литература
1. Колесникова, В. „Краткая энциклопедия православия. Путь к храму.” „Центрполиграф”, Москва, 2001.
2. Николай, д-р, еп., Мариополски, Серафим, д-р. еп., „Вяра. Надежда. Любов”, „Духовно възраждане”, Враца, 1991.
3. Чифлянов, Бл., „Литургика”, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1997.
Паленето на свещи и светилниците имат особено символическо знание в Св. Православна Църква. Чистия восък символизира чистота и нескверността на хората, които палят свещта, а мекотата и податливостта на восъка показва готовността на християнина към послушанието към Бога. Самото горене на свещта символизира обожаването на вярващия човек, неговото превръщане и очистване с огъня на Божествената любов. Запалена пред иконата свещ е знак на нашата вяра и надежда на благодатната Божия помощ, която винаги се изпраща на всички, които с вяра и молитва идват към Господа и Неговите светии. Нито едно богослужение не може да се извърши без палене на свещи
Паленето на свещи пред иконите не бива да се извършва със студено сърце, формално, а трябва да се съпровожда с молитва – нека да бъда най-обикновена, изложена със свои думи.
Реда на паленето на свещи е следния: след като си купим свещи и си изберем къде точно да ги запалим, отиваме до избраното място (пред Разпятието, иконата или ковчежето със Св. мощите) прекръстваме се два пъти и правим два поклона. Обикновено това са поясни поклони. Целуваме иконата пред която ще палим свещ; отправяме нашите молитви към онзи пред чиято икона сме застанали - Господа Иисус Христос, Св. Богородица, Св. Троица и някой светец. След това палим свещта си от горящите свещи или кандило, намиращо се над подсвещника или над иконата. За да стои по-стабилно добре, другия край на вече запалената свещ се разтопява над пламъка на горещите свещи и след което тя се втъква в свободната дупчица на подсвещника. След като се помолим, отново се осеняваме с кръстно знамение и правим един поясен поклон.
Ако по време на църковни празници, например, на Рождество Христово, Възкресение Христово, Успение Богородично и др. в храма има много хора и трудно е да се отиде да се запали свещ, можем да помолим да предадат свещите на отпред стоящите вярващи.
В Св. Православна Църква няма точно определени правила колко свещи трябва да се купуват и къде точно те трябва да бъдат запалени. Защото като вече бе спомената по-горе, купувайки в църквата свещ, ние поднасяме нашата малка жертва. Тази жертва винаги трябва да бъде доброволна и необременена. Тази жертва трябва да бъде чиста и поднесена от сърце. В противен случай дори и най-голямата и най-скъпата свещ ще бъде не угодна на Бога.
И все пак онези вярващи, които редовно посещават храма са запознати със затвърдилата се от години църковна практика на паленето на свещи: от купените свещи първата се запалва пред празничната икона, която обикновено се намира в средата на храма; останалите свещи пред иконите на Спасителя и Св. Богородица; пред иконата на най-почитания от нас светец и за починали наши близки. Особено добре това да се прави по време на задушници, тоест в онези дни когато свещенослужителите се молят за починалите. Редно да се запали свещ и пред най-почитаната икона в храма.
За съжаление, твърде разпространени са множество суеверия свързани със паленето на свещи. Те нямат никакъв християнски смисъл, а са прост безсмислици, разпространявани от духовно неграмотни хора. От тях можем да „научим”, че трябва да се пали свещ само с дясната ръка; че ако запалената от нас свещ внезапно изгасни, то ще ни сполетят беди; че ако разтопим долния край на свещта, за да стои тя по-стабилно на подсвещника, то ще извършим голям смъртен грях; че ако изгасят свещта ни, преди тя да изгори до края, нашата молитва и жертва към Бога няма да бъдат приети и т. н. Повтаряме, това са само човешки измислици. Господ ще приеми нашата жертва дори под формата на най-малката свещичката и и дори и неизгоряла докрай. Важно е, тя да бъде поднесена с чисто сърце, с чисти помисли, с искрена и дълбока молитва.
Днес навсякъде се продават свещи – на улицата, в магазините, по пазарите и на битаците. Тук трябва ли да поясняваме, че църковната свещ се купува само от храма Божи, защото купувайки от търговците, ние облагодетелстваме тях, а дадената от нас лепта бива използвана за небогоугодни цели. Освен това, свещ купена извън храма, направена от некачествени материали и превръща в пушилка, а не в жертва. Ясно е, че купувайки църковна свещ ние не само възнасяме жертва на Бога, но и подпомагаме и на самия храм. Особено, когато свещта е купена в малка градска или селска църква, които се издържат най-вече от продажба на свещи, иконки и духовни книги.
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------------
Използвана литература
1. Колесникова, В. „Краткая энциклопедия православия. Путь к храму.” „Центрполиграф”, Москва, 2001.
2. Николай, д-р, еп., Мариополски, Серафим, д-р. еп., „Вяра. Надежда. Любов”, „Духовно възраждане”, Враца, 1991.
3. Чифлянов, Бл., „Литургика”, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1997.
петък, 19 септември 2008 г.
ЗА ПОВЕДЕНИЕТО НА МИРЯНИТЕ, КОИТО ИЗПЪЛНЯВАТ ЦЪРКОВНО ПОСЛУШАНИЕ
Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 19 септември 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”
Поведението на миряните, които изпълняват църковно послушание (продаване на свещи, икони, почистване на храма, охрана, пеене на клир, прислужване в олтара) е специална тема. Известно е, колко голямо значение отдава Църквата на послушанието. Да се прави всичко в Божието име е една нелека задача. Това се усложнява от това, че появява “привикване към светинята”, появата на чувство на домакин (домакиня) в църквата, когато енорията изглежда като своя бащиния, а оттук и пренебрежение към всички “външни миряни”.
Хората, които изпълняват послушание, трябва да бъдат образец за кротост, добродушие, търпение, както и да притежават най-елементарна култура. Често тяхно задължение е да отговарят на телефонните обаждания и те трябва да правят това по подобаващ начин, за да не отблъскват миряните с грубото си и високомерно отношение. Този, който се е обаждал по телефона в храма, знае по какъв груб начин понякога отговарят. И едва ли след такова обращение то би се обадил повторно. Хората, които идват в храма за послушание, трябва да спазват всички правила за поведение и външен вид, които вече изброихме като задължителни за всеки човек, прекрачващ Божия храм, но те трябва да ги спазват още по-ревностно, защото, нарушаването на нормите на поведението може да предизвика негативна реакция у околните.
Конец! И слава Богу.
---------------------------------------------------
Използвана литература
1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.
Поведението на миряните, които изпълняват църковно послушание (продаване на свещи, икони, почистване на храма, охрана, пеене на клир, прислужване в олтара) е специална тема. Известно е, колко голямо значение отдава Църквата на послушанието. Да се прави всичко в Божието име е една нелека задача. Това се усложнява от това, че появява “привикване към светинята”, появата на чувство на домакин (домакиня) в църквата, когато енорията изглежда като своя бащиния, а оттук и пренебрежение към всички “външни миряни”.
Хората, които изпълняват послушание, трябва да бъдат образец за кротост, добродушие, търпение, както и да притежават най-елементарна култура. Често тяхно задължение е да отговарят на телефонните обаждания и те трябва да правят това по подобаващ начин, за да не отблъскват миряните с грубото си и високомерно отношение. Този, който се е обаждал по телефона в храма, знае по какъв груб начин понякога отговарят. И едва ли след такова обращение то би се обадил повторно. Хората, които идват в храма за послушание, трябва да спазват всички правила за поведение и външен вид, които вече изброихме като задължителни за всеки човек, прекрачващ Божия храм, но те трябва да ги спазват още по-ревностно, защото, нарушаването на нормите на поведението може да предизвика негативна реакция у околните.
Конец! И слава Богу.
---------------------------------------------------
Използвана литература
1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.
петък, 5 септември 2008 г.
КАК ДА СЕ ДЪРЖИМ В МОНАСТИРА
Статията е излезе в приложението на вестник „Борба” на 5 септември 2008 г.,. в рубриката „АБ на църковния етикет или знаем ли...”
Монастирът е особен свят, затова е необходимо вяра, знания и време, за да усвоим правилата на монашеското общежитие. Тук ще посочим само най-необходимото, което трябва да се спазва при поклонничеството, работа или гостуване в светата обител.
Идвайки в монастира като поклонник или работник, трябва да се знае, че за всичко, което се извършва, се иска благословия. Без благословия не бива да се излиза извън монастира. В манастира се изоставят всички привички и пристрастия - вино, тютюнопушене, сквернословие и. т. н. Говори се само за духовното, не се споменава за светския живот, не се поучава, а се знаят само две думи – “прости” и “благослови”. Не се роптае и мърмори срещу храната, дрехите, условия за сън, яде се само на общата трапеза. Не се ходи в чужди килии, освен когато са изпратени от настоятеля. Преди да се влезе в килията, се казва на глас молитвата: “Заради молитвите на нашите отци (майки – женските монастири), Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас”. Не се влиза не се чуе отвътре „Амин”.
В манастира се избягва свободното общуване, смеха, шегите. По време на работа, която е и послушание, се стараят да не наскърбят немощния, който работи редом, тъй като любовта покрива неговите грешки в работата. При среща с друг поклонник на монастира или монах (монахиня) поздравява се с думите: ”Спасявай се брат (сестра)”, а отговорът е “Спаси, Господи”. За разлика от светския поздрав тук липсва ръкостискането.
На трапезата се спазва реда на старшинството при сядане. Молитвата казва раздаващия храната и се отговаря с “Амин”; по време на храненето и мълчи и внимава за това което се чете. Обикновено по време на трапеза се чете житие на някой светец или друг духовен текст. Не се закъснява за богослужението, с изключението на случаи, когато има възложено друго послушание. Ако се случи по време послушанието неволно оскърбление, то се понася смирено, придобивайки по този начин опит в духовния живот и любов към братята и сестрите.
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------------------------
Използвана литература
1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.
Монастирът е особен свят, затова е необходимо вяра, знания и време, за да усвоим правилата на монашеското общежитие. Тук ще посочим само най-необходимото, което трябва да се спазва при поклонничеството, работа или гостуване в светата обител.
Идвайки в монастира като поклонник или работник, трябва да се знае, че за всичко, което се извършва, се иска благословия. Без благословия не бива да се излиза извън монастира. В манастира се изоставят всички привички и пристрастия - вино, тютюнопушене, сквернословие и. т. н. Говори се само за духовното, не се споменава за светския живот, не се поучава, а се знаят само две думи – “прости” и “благослови”. Не се роптае и мърмори срещу храната, дрехите, условия за сън, яде се само на общата трапеза. Не се ходи в чужди килии, освен когато са изпратени от настоятеля. Преди да се влезе в килията, се казва на глас молитвата: “Заради молитвите на нашите отци (майки – женските монастири), Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас”. Не се влиза не се чуе отвътре „Амин”.
В манастира се избягва свободното общуване, смеха, шегите. По време на работа, която е и послушание, се стараят да не наскърбят немощния, който работи редом, тъй като любовта покрива неговите грешки в работата. При среща с друг поклонник на монастира или монах (монахиня) поздравява се с думите: ”Спасявай се брат (сестра)”, а отговорът е “Спаси, Господи”. За разлика от светския поздрав тук липсва ръкостискането.
На трапезата се спазва реда на старшинството при сядане. Молитвата казва раздаващия храната и се отговаря с “Амин”; по време на храненето и мълчи и внимава за това което се чете. Обикновено по време на трапеза се чете житие на някой светец или друг духовен текст. Не се закъснява за богослужението, с изключението на случаи, когато има възложено друго послушание. Ако се случи по време послушанието неволно оскърбление, то се понася смирено, придобивайки по този начин опит в духовния живот и любов към братята и сестрите.
Конец! И слава Богу.
-------------------------------------------------------------
Използвана литература
1. Вестник “Исцелись верой”, бр. 9 – 12. 2000 г. и бр. 2. 2001 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)