Във Великотърновската епархия бе ръкоположен нов свещеник

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 24 МАРТ 2010 ГОДИНА

Copyright ©

На 21 март 2010 г., в храма „Св. Троица” в Старата столица дякон Петър Иванов бе ръкоположен за свещеник на Българската православна църква от Негово Високопреосвещенство Великотърновския митрополит Григорий.
Свещеник Петър е на 32 години, баща на две деца. Завършил е специалност Теология в богословския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, а в момента завършва магистърска степен.
Той беше ръкоположен за дякон на 17 юли 2009 г. в храма „Св. Марина” – гр. Дебелец.На Св. Божествена Литургия присъстваха много богомолци – съпругата му, двете му деца, роднините и приятелите на о. Петър, студенти по богословие, студенти от Молдова и Украйна.
В края на Св. Литургия Владиката лично се обърна към о. Петър с наставлението – винаги ревностно и открито да търси Христа и да служи св. Литургия сякаш му е за първи път. След ръкополагането о. Петър ще служи в църквата „Св. Троица” в старопрестолния град.
В края на богослужението Великотърновския митрополит Григорий награди предстоятеля на храма „Св. Троица” йеромонах Йоаким (Александров), който е и член на великотърновския епархийски съвет, с орден „Софроний Врачански”.

История, дейност и съвременно състояние на Българската Екзархия в Истанбул.

Copyright ©

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 22 март 2010 година

Интервю със свещеник Ангел Велков, настоятел на храм „Св. Стефан” в гр. Истанбул, Турция


Визитна картичка: Свещеник Ангел Велков е на 51 години. Роден е в гр. София. Бил e ръкоположен за свещеник през 1982 г. в един софийски храм. Започнал да служи в храм „Св. Стефан” в Истанбул през месец май 2004 г. Преди това е служил в няколко софийски храма. Има две големи деца и внуци.

- Отче, кои известни български личности са като временни или постоянни жители в някогашна столица на Византийската империя?
- Да, разбира се, че е имало. Един от видните цариградски жители е бил църковният дарител Стефан Богориди, който подарил три къщи на Екзархията и едната, от които е била направена дървената църква „Св. Стефан”.


Други български интелектуалци, които живеели в този град са: доктор Иван Богоров, Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Гавриил Кръстевич, братя Тъпчилещови, Драган Цанков... Не бива да забравяме и за духовните лица, които някога са живяли в Истанбул - Иларион Макариополски, Антим І, Неофит Бозвели. Всички тези прочути личности са били активни борци за църковната независимост в България. Също така благодарение на тях Истанбул е станал столица на българската възрожденска просвета, книжнина и образование.
- Къде по точно е бил просветния и образователния център в Цариград?
- Всичките споменати дейности са били извършвани в така наречения Метох. Това е сграда, която тукашните българи построили от камъните на две каменни къщи, подарени на Екзархията от Стефан Богориди. Тук е било отворено през 1857 година българското школо, посветено на създателите на славянската азбука. В самия Метох са били разположени православна семинария, редакция, в която са издавали над двадесет вестника и списания на български език и приют. Пак тук е било отпечатано и Свещ. Писание на разбираем за всичките българи език. Тогава са били създадени много просветни и търговски организации; били са изградени много обществени сгради. По-късно, когато броят на нашите сънародници рязко намалял, тези постройки преминали в ръцете на местните власти в Истанбул.
- Отче, наскоро четох в един интернет сайт, че църковното настоятелство е направило пореден опит за връщането на изгубените църковни имоти?
- Да, така е, църковното настоятелство непрекъснато се опитва да си възвърне и тези имоти.
- За какви имоти по-точно става дума?
- Имотите не са малко. Става въпрос за всички сгради, които някога са били построени от родолюбиви българи и са принадлежали на Българската Екзархия в Истанбул. Ще спомена само за някои от тях: семинарията, която се намира на територията на старата Екзархия в квартала „Ортакьой”, болницата, изградена от Евлогий Георгиев, и няколко училища, разположени в истанбулските квартали „Кумкапъ”, „Бейоолу” и „”Ортакьой”.
- Къде се намира екзархийския дом в Истанбул?
- Дома на екзарха се намира тук, в квартал „Шишли”. Адресът на българската община в Истанбул е: Bulgar Ortodoks Kilisesi Vakfi
Yönetim Kurulu, Abide-i Hürriyet Caddesi No 124, Istanbul.
- Има ли други православни храмове в Истанбул освен Желязната църквата?
- Да. Има тук още два храма. Единия се намира в гробищния парк, в квартала “Ферикьой”. Църквата се казва „Св. Димитър”. Другият е тук, на територията на екзархията - параклис „Св. Иван Рилски”.
- Отче, бихте ли разказали по-подробно за параклиса „Св. Иван Рилски. Кога е построен?
- Параклисът някога е бил зимна градина в тази къща, която е била зад пределите на Истанбул. Това е било лятна и зимна вила, която можела да се отоплява. След като българския екзарх Йосиф закупува къщата заедно със градината за сметка на Българската Православна Църква, тази оранжерия или зимна градина е превърната на параклис.


- Кога става закупуването на къщата и зимната градина?
- Къщата и оранжерията са били закупени през 1907 г. от екзарх Йосиф. Това е допълнителна сграда на екзархията. До закупуването на къщата и оранжерията старата Екзархия се намирала в квартала „Ортакьой”. От 1907 г. седалището на Българската Екзархия била преместена тук, в квартал „Шишли”.
- Отче, бихте ли разказали кои важни църковни събития в историята на БПЦ, които са проведени в Българската Екзархия?
- Ще отбележа няколко важни събития от историческо значение. През 1871 г. в старата Екзархия се състоял първият църковно-народен събор, на който бил избран за екзарх Антим I. Също така, на този събор е бил утвърден съставеният през 1870 г. Устав, по който била ръководена Българската Екзархия. По-късно, но вече в квартал „Шишли”, се събирал българския Св. Синод, до момента на неговото преместване в София. Тук, под неговото мъдро ръководство са били възстановени множествено български храмове. Днес къщата на екзарха е запазена, такава каквато е била в онова далечно време.


- Разкажете, ако обичате, по-подробно за тази къща.
- Влизайки в къщата на екзарха, поклонникът се пренася в епохата от началото на XX в.


На първия етаж се намира кабинета на българския духовен глава. Всичките мебели тук са от преди близо един век, в това число и бюрото на екзарха, на който подписвал важни църковни документи. В противоположният ъгъл, отдясно на входната врата на кабинета, се намира старинна каса.
Тя е интересна с това, че е с четири ключалки. Четиримата църковни настоятели са разполагали с по ключ от касата. Трябвало да се съберат и четиримата настоятели за да може да се отключи екзархийската каса. На обозримо място е закачен един много важен за Българската Православна Църква документ. Това е ферманът на султана Абдул Азис, с който той признава българите като отделна народност и дава на нашата Църква самостоятелен статут и признава българския екзарх за неин духовен глава. До историческия кабинет на екзарха се намира и кабинетът на сегашния председател на църковното настоятелство. Тук всяка седмица се събират всичките членове на настоятелството и решават текущите въпроси на енорията. На втория етаж е разположена голяма стая за приеми. В приемния салон една част от мебелите са автентични, а другата част от мебелите са реставрирани. Тук се открояват изрисувания таван и красивата камина от началото на миналия век. Окачените по стените портрети и снимки на прочутите духовни лица и радетелите от епохата на българското Възраждане допълват интериора в приемната стая. На третия етаж се помещава параклиса „Св. княз Борис-Михаил.


- Отче, освен параклиса и екзархийската къща, на територията на съвременната екзархия какво може да види един православен поклонник?
- Тук се намира и наскоро направеният музей, който се състои от две стаи и където се съхраняват църковни вещи и утвар. Цялата територия на екзархията е от шест декара. Има два басейна, в които до преди две години имаше декоративни рибки. Заради нападението на чайки рибките умряха. Не мога да не спомена и камбаната, която има историческа стойност. Тя е окачена в двора на Екзархията и днес известява на енориашите за започването на богослуженията в параклиса „Св. Иван Рилски”.


- Защо тази камбана е историческа?
- Защото тя е специално отлята през 1872 г. по повод учредяването на българската екзархия. След като през 1907 г. къщата на духовния глава била преместена на това място, от Екзархия тук била докарана и камбаната.


- Бихте ли разказали за някои предмети, които се намират в този музей?
- В музея има неща, които са събирани в течение на години от българи в Истанбул, от други градове на Турция и от други страни. И всеки, който е донесъл със себе си някакъв църковен предмет, след време го оставил тук. Тук има хоругви /църковни знамена/, които са били използвани от самата екзархия, икони, каси за събиране на дарения, архиерейски мантии, които са от по ново време и с нова изработка и др.


-Наскоро Екзархията купувала ли е имоти?
- Не, защото тя няма пари да го стори. Днес Екзархията получава субсидии от Дирекция по вероизповеданията, за да поддържа тези имоти, да се направи ремонт, ако е необходимо или да се поправи нещо, да се заплаща на градинарите, тъй като екзархията има четири декара градина и градинарите я поддържат. Също така от България се предоставят средства и за заплати на свещениците, които служат тук, в Турция.

Конец! И Слава Богу.

Кога и откъде идват богословските идеи за причастяването без пост и изповед?

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 07 декмври 2009 година


Copyright ©

Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат .
Семеен, има 4 деца.

- Отче, миналия път си говорихме с Вас, дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед? Днес ще продължим разговора ни в това направление, като разгледаме темата: кога и къде възникнаха богословските идеи за приемането на Св. Причастие, без подобаваща за това подготовка?
- Ако говорим за България, то мисля че тези идеи проникнаха едва в края на 90-те години на XX век, най-напред чрез отделни преподаватели – академици, които лично аз съм слушал.
- Преди да проникнат в нашата страна, бихте ли казали кога се зародиха и споменахте от Вас богословски идеи?
- Що се отнася в световен мащаб – не бих се наел да посоча с абсолютна точност. Но от това, което до този момент ми е известно, тези идеи започват да се зараждат сред част от руската интелигенция на Запад, след революцията от 1917 година, за което като очевидец пише Светителят Иоан архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски: „Значителната част от отпътувалата в чужбина руснаци... принадлежейки към числото на чедата на Православната Църква и определяйки себе си като православни... значително се отклонили от Православието”.
По-нататък светителят споменава за „пренебрежителното отношение към постите” и изобщо стремежа на тази част на интелигенцията да съгласува „правилата и учението на Православната Църква със своите привички и желания”, вместо точно обратното – да формира своя християнски мироглед според вековните традиции на Църквата. Св. Йоан не пропусна да отбележи и малко по-късния на духовния подем и възвръщането на интелигенцията към Църквата, но в много отношения първоначалните „изкривявания” не са били преодолени поради простата причина, че „горделивият ум не могъл да се съгласи с това, че досега той е стоял на лъжлив път” /Виж: „Слова иже Святых Отец нашего Иоанна, Архиепископа Шанхайского и Сан-Франциского Чудотворца”, Москва, 1998, с. 252-254/.
- Къде е „родилния” дом на тези нови православни богословски идеи?
- Желаейки тези новоправославни стремежи да се разгърнат и получат по-голяма авторетентност, през 1923 година в Париж се създава богословския институт „Св. Сергий Радонежски”, където „процъфтяват всички „най-безстрашни” богословски мнения..., препоръчани като последна дума на богословските „търсения” и на „догматическото” творчество” /Виж: Перепьолкина Л., „Икуменизмът – път водещ към погибил”, София, 1993, с. 19/. Там преподават богослови като протопрезвитер Александър Шмеман, протойерей Йоан Майендорф, протойерей Николай Афанасиев и пр., които на Запад минават уви ли не за „нови апостоли” на Православието в своя стремеж да дадат на Запада „автентичното”, „светоотеческото”, но и по-удобно възприемането православно учение, според мен, вместо да „изпишат вежди извадиха очи”. Тъй като, обаче, техните книги се издават в огромни тиражи, те набързо създават „мода” и дори бих казал „идеология” в съвременното православно богословие и сред част от вярващите.
- Отче, с какво име бихте нарекли създатели и днешните богослови които поддържат или „проповядват” тези модерни теологични идеи?
- Борбата против благочестивия обичай /завещан ни от Св. Отци от последните векове/ за пост и изповед преди Св. Причастие е един от главните пунктове в така наречената „евхаристийна еклисиология”, която пък по думите на М. Ставру е едно от „откритията” на „православните” интелектуалци”, съставляващи неформалното движение „на обновление”, наречено от самия него „неоортодоксия”, тоест „неоправославие” /Виж: Янарас Хр., „Вера Церкви”, Москва, 1992, с. 7/. Тук трябва да отбележим, че М. Ставру използва този термин съвсем не в негативна светлина и той самият се чувства един от тези „чиито позиции и начин на мислене съществено се отличават от тези на традиционионалистки настроените християни” /Виж: Пак там, с. 7/. Затова и аз без всякакви скрупули използвам този термин както по отношение на богословите, така и на техните „открития”, за разлика от други, при това авторитетни и уважавани от мен автори като йеромонах Серафим /Роуз/ и архимандрит Рафаил /Карелин/, които употребяват в тези случаи думите „обновленчество”, „модернизъм” и т. н, разбира се, със същото значение.

Дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед?

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 16 ноември 2009 година


Copyright ©

Интервю с протойерей Павел Гърбов

Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат.
Семеен, има 4 деца.


- Отче, редно ли да се пристъпва към Св. Причастие без пост и изповед?
- Ако кажем, че не е редно /както и смятам/, трябва да кажем кой е завел този „ред”.
- Да, кой е установил „реда” на подготовката на премането на Тялото и Кръвта Господня?
- Мисля, че това обяснение намираме в „Книга най-душеполезна за непрестанното причастяване със Светите Христови тайни” /това е точното название на книгата в руското издание, отпечатано в гр. Суми през 2001 година/, където Преп. Никодим Светогорец и Св. Макарий Коринтски цитират Св. Иоан Златоуст като древен и авторитетен свидетел. „В миналото, - казва светеца, - мнозина престъпвали към Тайните просто така и както се случи... Св. Отци, осъзнавайки вредата, която бива от нерадивото Причастяване, събирайки се, определили четиредесетте дни на поста, молитвите, слушането на Писанията и посещенията на църквите, щото в тези дни ние, очиствайки се благодарение на старателността и молитвите, и милостините, и /на поста/ и /на/ всенощните бдения, и /на/ сълзите и изповедта и всички други добродетели, доколкото е по силите ни, по такъв начин с чиста съвест да пристъпваме към Тайнството”. /Виж: „Против иудеите”, слово 3, „Полное собрание творений Св. Иоанна Златоуста”, том 1, книга 2, Москва, 1991, с. 674/.
- А какво е мнението на другите Св. Отци относно този въпрос?
- Който пожелае, добросъвестно да изследва светоотеческите творения от всички векове до наши дни ще намери същото учение. Много от Отците не го излагат систематично, а дотолкова, доколкото има нужда да се говори по даден предмет, засягащ въпросите за изповедта и поста.
- А какво е учението за поста и изповедта на по-късните Св. Отци?
- В по-ново време Св. Димитрий Ростовски излага подробно тези въпроси в някои от своите беседи; а най-пълно, точно и убедително обяснява връзката на Св. Причастие с изповедта и поста у великият стълб на Православието от XIX в. - Св. Теофан Затворник в книгата му „Пътят към спасението”. Тя отдавна е преведена и издадена и на български така, че който желае може да прочете сам. Това бих препоръчал на всички желаещи да вкусят светоотеческо разбиране на тази важна част от духовния живот.
- Отче, лично Ви как бихте отговорили на този актуален днес въпрос?
- Разбира се, на този въпрос бих могъл да отговоря много по-кратко и по начин, по който преди няколко години ми отговори един йехомонах: „Аз зная това от моя старец, а той – от неговия старец, а той пък – от своя старец.... и ако продължи така, ще стигнеш да Св. Паисий Величковски....” Тоест, че е правилно, полезно да постим и да се изповядваме преди Св. Причастие, да знаем от „живото предание”, което въприки гоненията през XX в. се e запазило преди всичко /както и в другите епохи от Църковната история/ в манастирите.
Показателно е, че тези модерни идеи – за причастяването без пост и изповед – се разпространяват по трудно там, където има съхранено здрава монашеска традиция и обратното.

История на бесарабските българи

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 18 СЕПТЕМВРИ 2009 ГОДИНА
Copyright ©


Бесарабските българи – кои са те?

Навярно всеки читател поне веднъж в живота си чувал е нещо за бесарабските българи. Но ако реши да научи повече за тях, то едва ли ще успее, защото почти никой днес у нас не е писал за българските изселници в Украйна и Молдова. Чрез поредицата, посветена на българите в Бесарабия, ще повдигнем завесата на тази почти непозната тема и ще запознаем читателите с историческите предпоставки, предизвикали изселването на българите по границата на Руската Империя, с културата и бита на днешните българи, живеещи в Украйна и Молдова, с езика им и желанието на днешните млади бесарабски българи да следват или да са върнат да живеят в родината на техните предци.

Къде се намира и защо се нарича така родината на бесарабските българи

Преди да направим кратък исторически преглед за изселническите вълни на българите на територията на днешната Южна Украйна и Молдова, ще направим една кратко описание на географско-демографското разположение на днешната област Бесарабия и за произхода на самото название на тази област.
Названието Бесарабия идва от промененото от руснаците име на влашката династия на Басарабите. Тази династия с прекъсвания е управлявала страната на власите в периода от 14 до 17 в. Тук е уместно да посочим две исторически събития, свързани с България и в частност с Великотърновския регион. Тези събития открояват личността на единия от представителите на влашката династия –войводата Иванко Басараб (той завършил земния си път през 1352 г.). През първата половина на 14 в. този влашки войвода имал принос в развалянето на българо-сръбските отношения, в резултат на който българския цар Михаил Шишман изгонва жената си Ана-Неда – сестрата на тогавашния сръбски владетел Стефан Дечански. Около 1330 г. бъдещият търновски цар Иван Александър се оженил за Теодора - дъщерята на споменатия вече Иванко Басараб. По-късно, обаче, след близо 20 години царския брак се разпада. Иван Александър се влюбил в еврейската девойка Сара, която скоро след това приела православната вяра и името на предишната царица. След това станала съпруга на търновския владетел. А Теодора, дъщерята на влашкия войвода била изгонена от царския двор и против нейната воля станала монахиня в монастира „Св. Троица”, който се намира на десетина километра от Велико Търново.
Общата площ на Бесарабия е 44422 квадратни километра и се намира между поречията на три реки. На запад тя граничи с река Прут, от източната страна от река Днестър, на юг граничи с долното течение и част от черноморското крайбрежие, на север е обхваната от граничния Хотински район, който се намира между две държави – Украйна и Румъния и е отделена от областта Буковина и с редица малки реки. Затова, заради географското разположение и името на областта, в която живеят, българите се наричат бесарабски българи.

Кратко историческо описание на емиграционните вълни на българите в Бесарабия

Въпреки, че няма преки исторически доказателства, е известно, че след неуспешните Карпошевото и Чипровското въстания през 1694 г. около 180 български семейства (около 1200 души) от Костенджа (днес на това населено място се намира румънски град Констанца) поради страх от преследвание от страна на турската власт напуснали родните места и потеглят към Централна Бесарабия, където се заселили и основали днешното молдовско село Томай. По-късно в периода 1767-1791 г. от България в Южна Бесарабия се изселват около 2000 души. Една много по-голяма по своите размери емиграция на наши сънародници от днешна източна България в бесарабските земи може да се наблюдава и по време на руско-турската война през 1806-1812 г. Така например, през 1806 г. десетки семейства от Шуменско, Тутракан, Коалиново, Балчик, Генерал Тошево, Созопол, а също така и от някои Бургаски села решават да се заселят в днешните бесарабски села Богатое, Джурджулещи, Буарчи, Вулканещи и др. През тази година в това молдовско градче са се преселили 289 балчишски семейства. А три години по-късно 155 семейства от Шумен и близо 118 души от шуменското село Мировци напускали родните си места и се заселили в селата Кубей и Суворово (повече познато в началото на 19 в. като с. Хаджи Абдула) във Вулканещкия район. Като най-голяма изселническа вълна на българите в Бесарабия историците сочат 1811 и 1812 години. През тези две години няколко хиляди семейства от Добричкия, Шуменския, Варненския, Сливенския и Бургаския край са се преселили в Бесарабия. След 1812 г. вече не се наблюдават масови емиграционни процеси в Новорусийския край (като била наричана в онова време Бесарабия). През този период от България идват първите заселници на бесарабски села и градчета – Авдарма, Дизгиндже, Чокмайдан, Конгаз - Комратски район, Молдова; Виноградовка (Курчи), Жовтневое – Болградски район, Украйна; Етулия – Вулканещки район, Кириетлунга, гр. Комрат – Молдова; и селата Утконосовка и Нагорное – Украйна. Необходимо е също така да отбележим и един интересен исторически факт, станал през този шестгодишен период. След сключването на Букурещкия мирен договор на 16 май 1812 г. цялата Бесарабия преминава към Русия. По-малки преселнически групи от България се преселват в Южна България и Молдова през 1819, 1821, 1822, 1823, 1825 г. Най-често тези преселвания са били от Сливенския край и по-рядко от Пловдивско. Няколко години по-късно, през 1829 г. изселниците от гр. Средец и от няколко бургаски села слагат основите на днешното бесарабско село Новые Трояны. Както свидетелстват историците, в новооснованото село се настанили 139 семейства. По-мащабна изселническа вълна от Източна България е имало през зимните месеци на 1829 г. и пролетта на следващата година. За да бъдем абсолютно точни ще отбележим, че най-интезивната емиграционна вълна се осъществила в периода април-август 1830 г. Тогава голямото множество на гражданите на Сливен, на българските тракийци, живеещи Стара Загора, Одрин, българите, обитаващи районът между Исакча, Варна и Силистра и населени места намиращи се покрай морето, оставили родните си места и с благословението на руските държавници се настанили в района на основания вече град Болград. Според едни изследователи тази изселническа вълна наброява около 150 000 души, които напуснали България, според други около 130 хиляди души, а според трети изследователи, изучавали този въпрос, само около 100 хиляди души оставили домовете си и се настанили в пределите на днешна Румъния, Украйна и Молдова. Така например, през 1830 г. изселванията стават от Южна България – над сто новозагорски семейства се преселват днешното бесарабско село Валя Пержа; около хиляда души от ямболското село Маломир стават жители на село Виноградное (Болградски район, Украйна); също така около 700 души напускат друго ямболско село Чумлекьой (днес с. Ботево) и основават в Новоросийския край село със същото название. Днес това село е известно с името си Виноградовка и се намира в Тарутинския район, Одеска област, Украйна. До започването на Кримската война през 1861 се наблюдават единични случаи на емиграция на българите в пределите на Царска Русия. А след 1861 г. виждаме още една силна изселническа вълна на граждани на България, а по-точно от Северозападна България и Одринско. Този път, обаче, най-вече те се заселват на Кримския полуостров и само една малка част се настанява в Бесарабия. След 1878 г., когато по-голямата част от Българските земи са били освободени от турците, изселванията на българите от родните си места ставали все по-рядко и по-рядко. И още по-редки случаи на емиграция от България можем да видим в края на 19 в. и началото на 20 в.
Така в продължение на няколко века поради турското подтисничество, поради желанието на много българи да живеят като свободни хора и безпрепятствено да изповядват правословната си вяра, те са били принудени да напуснат родината си и да се заселят в пределите на Бесарабия и особено в Южна Бесарабия. И като свидетелство на споменатите по-горе изселнически вълни на българите сочат и днешните български названия на селата, намиращи се в Украйна и Молдова и в които и сега живеят потомците на българските емигранти. Това са селата: Кортен, Чумлекьой (днес с. Виноградовка, Тарутински район, Украйна), Голица, Твардица, Главан, Гюльмен, Девлетагач, Купаран, Селиоглу, Дермендере и др. Също така Бесарабия бива наричана още малка България.

Библиография

1. Евлогий (Гутченко), архимандрит; Полещек Павел, протоиерий; Пушков И. М. и др., „Православные храмы в болгарских и гагаузских селиниях Юга Украины”, част 1, Болград, 2000.
2. Калчев К, „Българска етническа общност в Бесарабия (19-20 в.)”, УИ „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2009
3. Илиев Б., Дешева Ст. - съставители, Алманах „Родолюбец”, бр. 5, София, 2002.
4. Водинчар Е., „Календарна обредност и идентичност на българските преселници в Бесарабия”, автореферат към докторска дисертация, електронно списание „LiterNet”, бр. 4 (77), 16.04.2006.
5. Мисюк В., „Судьба храма”, Белгород-Днестровски, 1997.
6. Петров П. „Авраам Иванович Мельников”, сп. „Зодчий”, бр. 12, 1985.