Има ли място постът в подготовката за приемане на Св. Причастие и доколко?

Това интервю бе публикувано сайта в "Бъди верен" на 16 ноември 2010 година



Интервю на Виталий Чеботар с протоиерей Павел Гърбов, председател на храм „Св. Иоан Богослов”, гр. Карнобат (Сливенска епархия)

Визитна картичка: Протоиерей Павел Гърбов е роден на 30 януари 1974 г. в гр. Велико Търново. Там получава средното си образование, като завършва през 1991 г. Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. Член е на Православната църква от 1992 г., когато заедно със своя брат приема Свето Кръщение в гр. Смолян. През 1996 г. е постриган за иподякон в храм „Св. Марина” в родния си град. През 2002 г. завършва висше богословско образование в Православния Богословски факултет към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Същата година е ръкоположен за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския митрополит Григорий. От лятото на 2003 г. е на служение в Сливенска епархия, в гр. Карнобат. Женен, има 4 дъщери.

- Отец Павел, днес е актуален въпросът за поста, който е и част от подготовката за приемане на Тялото и Кръвта Христови. Защо модернистите твърдят, че постът не е задължителен преди Св. Причастие? И какви аргументи изтъкват те по този въпрос?
- Борбата на необогословието с обичая да се пости преди причастие е непрестанна, но с различни степени на аргументираност и агресивност. Обикновенно се прави препращане към „автентичната практика на древната Църква”1, за съжаление, твърде избирателно и тенденциозно представена, или пък се търси „буквата на закона”. Един от нашите преподаватели в Богословския факултет обичаше да задава въпроса: „Според кой канон постът е задължителен преди Св. Причастие?”, а много често тази теза (вече) се поднася аксиоматично: „съществува ли специален пост преди Св. Причастие? Не!”2 Постепенно обаче „постоборците” стигнаха до методите на дезинформацията, (обявявайки, че практиката да се пости преди Св. Причастие е породена от добросамаряните и оттам навлязла в Православната Църква) и заклеймяването, че да се пости преди Причастие е „антицърковна” практика3.
- Наистина ли постът в Православната Църква е плод на добросамарянството или това е една безпочвена провокация от страна на модернистите?
- Да, провокация е. Какво можем да кажем за всичко това? Нека най-напред започнем със съвсем невярното набеждаване на добросамаряните в установяването на поста преди Св. Причастие. При всичките им заблуждения и отклонения те не само не са „изобретили” тази практика, но напротив – използват това, което е утвърдено в Православната Църква, та като изтъкват привързаността си към отделни елементи, (които могат да бъдат външно забелязани) на православното благочестие, да прикриват своето неправомислие и духовна прелест. Така например, в книгата на Павлина Димитрова – „Който повярва, ще се спаси” още на първата страница съдържа призив – с едри букви – за покаяние, пост, Причастяване (с пост и изповед) и т. н., а после в текста са вплетени и заблудите – да речем, че сънищата са една нова и специална форма на свръхестествено откровение, което се дава само на богоизбрани (като авторката!).
Освен това, ако постът преди Св. Причастие беше добросамарянско откритие, то как тази практика би се разпространила и вкоренила в другите поместни църкви (Руска, Еладска и т. н.) при положение, че добросамаряните се появяват през 20 век, а за пост преди Причастие, (както след малко ще видим), в Православната Църква се говори доста по-отдавна.
- Отче, какво е Вашето мнение като свещеник на БПЦ относно спазването на поста преди приемане на Тайните Христови?
- За мен, както и за всеки един свещеник на БПЦ, подписал декларация, че ще спазва „каноните на Църквата и разпорежданията на епархийското началство”, би трябвало да е достатъчно споменатото по този въпрос в края на Служебника - в т. нар. „Поучително упътване за свещеника и дякона – как да се приготовляват за извършване на Литургията и как да я отслужват...”4. Тоест това е благословението на Българския Св. Синод от много време насам (може да се каже откакто съществува такъв досега). В раздела, където се говори „За причащаването” се посочва, че „обикновено говението - подготовката за Св. Причастие - продължава една седмица. В туй време говеещият трябва да съблюдава установения пост...”5. Правейки съпоставка със Служебника на Руската Църква трябва да кажем, че там същият въпрос е изложен по-подробно по следния начин: „Ако някои поискат извън четирите обичайни пости да пристъпят към Светото Причастие, първо да постят седем дни, пребивайки в молитви църковни и домашни (това не се отнася за в случаи на немощ, буквално „нужда”; при немощ да постят само три дни или един ден, подготвяйки се за чинно изповядване на греховете си... А преди осмия ден да изповядват пред свещеника своите грехове... и т. н.”6
- Какво казват Св. Отци и православни духовници от близкото минало за поста преди пристъпването към това Тайнство?
- Неотдавна преставилия се в Господа румънски старец Клеопа учи за подготовката за Св. Причастие така: „Без изповед, без (молитвено) правило и без една седмица или поне три дни пост не можеш да се причастиш. Най-малко три дни, преди да се причастиш, да не ядеш с елей и да не пиеш вино, а само суха храна”7.
За съжаление точното заглавие на книгата и издателството в момента не мога да посоча, понеже ми беше предоставено само ксерокопие.
Известният вече и у нас руски архимандрит Тихон (Шевкунов), разказвайки колко много причастници има винаги на службите в ръководения от него Сретенски манастир в Москва, веднага добавя: “...но ние задължително изискваме от тях сериозна подготовка с пост и очистване чрез покаяние, преди да ги допуснем до причастие”8.
Също така в „Неделник”-а на еп. Софроний Врачански четем за „великото тайнство Свето Причастие, което трябва да приемаме с голяма чистота и подготовка...”9.
И пак: „До Рождество Христово остават още пет дни; ако се откажем от греховете си и паднем коленопреклонно пред Бога с покаяние и пост, а също и с молитви, лесно да очистим греховете си и да станем достойни за Св. Причастие”10.
Също за „пет дни” говори и Григорий Цамблак в „Слово за Божествените Тайни”, (което цитираме от неиздавана досега книга в превод от старобългарски на известната наша филоложка Мария Спасова): „И ти стигат пет дни на истинско покаяние за многото години на прегрешения”.
Но ще каже някой: „Тук пишe „покаяние”, а не се говори за „пост”!” Още св. Василий Велики подчертава, че „покаянието без пост не е пълно”, че „постът е началото на покаянието” и като такова се явява условие, „ако искаш чрез изповед да се върнеш към Бога”11.
Друг пък може да възрази: „на едното място се казва „седмица”, на другото „седем дни”, на третото „пет дни”, на четвъртото „поне три”. Не показва ли това, че такова правило не съществува?” Наистина „канон”, който строго да фиксира броя на дните и часовете, прекарани в пост преди Свето Причастие няма. Това забелязва и Св. Никодим Светогорец12, но в същото време непременно включва в „необходимата подготовка” за Св. Причастие и „необходимия пост”13.
- Отче, Вие споменахте, че модернистите изтъкват като аргумент, това че няма определен канон, задължаващ да се пости преди Св. Причастие. Дали това е повод да се премахне задължителното спазване на пост преди приемане на Тялото и Кръвта Христови?
- Но, ако няма канон, който да задължава православните християни да постят преди причастяване, защо и откъде се налага това, както вече се убедихме, засвидетелствано от достатъчно сериозни автори, определение? Най-точно се изказва известният съвременен богослов-апологет архимандрит Рафаил (Карелин): „В Църквата съществува благочестив обичай да се пости всеки път преди тайнството Причастие”14. И това не е странно като имаме предвид казаното от Св. Григорий Палама: „Постът е за полза на благочестието – без наличие на съкрушено сърце не може да се достигне истинско покаяние”15. А както ни учи и Свещ. Писание: от всичко най-силно е благочестието, (Прем. Сол. 10:12) и голяма печалба е да бъде човек благочестив, (1 Тим. 6:6). Именно стремежът към съхраняване на автентичното Православно благочестие довежда до появата на обичая да се пости няколко дни (седем, пет, а понякога с благословение на духовник и по-малко) преди Св. Причастие.
- Кога се е появил обичаят православните християни да постят, готвейки се да вземат Св. Причастие?
- Кога се поява със сигурност не може да кажем, но във всеки случай много преди „тъмните векове”, както неоправославното богословие обича да определя периода 16-17 век, а и следващите векове до началото на своите „открития”16. Доказателство за древния произход на говението, включващо и пост намираме в една в много интересна и обстойно занимаваща се с темата за поста книга, отпечатана на църковно-славянски език – „Разсужденiе о постах в Восточныя церкве” (въ Вiене, типогр. Г. Стефана Новаковича, 1794 г). В нея (на стр. 40) четем: „Имаше обичай, (а той) на много места и сега съществува, никой да не (пристъпва) към причастието със Светите Тайни на Тялото и Кръвта Христови, освен предварително подготвен чрез пост и (така) очистен пристъпва; затова (и) Валсамон и Харминопол утвърждават, че преди тези празници е прилично да се пости седем дни”. В текста липсва указание за конкретни празници, така че под „тези” (в оригинала „сими”), най-вероятно става дума за големите християнски празници (12-те Господски и Богородични, а може и на най-почитаните светци), както призовава свещеника и „Поучителното упътване” – „Енорийските свещеници да поучават към това и своите енориаши, ...ако е възможно в празници.... да се приготвят за това (Св. Причастие)17.
- Отче, може ли църковният обичай да придобие силата на църковен закон?
- Тук е важно да отбележим, че известният канонист Теодор Валсамон, споменаван по-горе, живее през 13 век, тоест, че обичаят да се пости преди Св. Причастие една седмица е с най-малко осем вековна давност! Това е важно, тъй като Църковното право гласи, че „обичаят може да получи сила на църковен закон само тогава, когато не противоречи на църковния дух, и ако неговото съществуване е вековно”18. „В такъв случай той не само може да попълни празнотата на църковното законодателство, но и да заеме мястото на закон”. „Съществуването на обичайното право в Църквата се оправдава с факта, че тя обича да съобразява своите действия с примерите от своето минало”19.
Неоправославието обаче не само, че не изпитва никакъв респект от този вековен благочестив православен обичай, но и с нескрито презрение и лекота го отхвърля, твърдейки в типичния си наукообразен стил, че той се намирал „в противоречие с природата на Евхаристията”20. И като още по-значим аргумент обикновено се подчертава, че този обичай не е бил част от „автентичната практика на древната Църква”, тоест че в апостолския век и следващите два-три века няма писмени указания за това християните да спазват пост преди Св. Причастие. Признавайки този факт, все пак бих искал да изтъкна нещо, подминавано с мълчание от много съвременни богослови, въобразяващи си че с борбата срещу поста и изповедта ще направят живота на днешните християни по-близък до апостолския и древнохристиянския.
- Да, какво всъщност премълчават за поста неоправославните радетели за „автентичната евхаристийна практика”?

- Св. ап. Павел, както ни уверява св. Григорий Палама „употребявал само туршия, маслини, вълчи боб (лупина) и очистени зеленчуци. А какво да кажем за Павел, който казва: В глад и в жажда, и много пъти в пост, (2 Кор. 11:27)”21. Естествено, учейки се от Апостолите и подражавайки на тях, древните християни следвали не само тяхната евхаристийна практика, но и техния въздържан във всяко отношение живот, защото „всеки, който се подвизава от всичко се въздържа: те – за да получат тленен венец, а ние – нетленен” (1 Кор. 9:25). Това направило впечатление дори на евреина Филон Александрийски (съвременик на Апостолите), който пише за тогавашните християни, които познавал: „Въздържанието и умъртвяването на плътта смятат за единствената основа, върху която може да се гради добър живот. Нито един от тях преди настъпването на вечерта не яде и пие, а някои не престъпват към храна и до четвъртия ден. Други пък, опитни в тълкуването и разбирането на Божественото Писание, изпълнени с жажда за знание и хранейки се с храната на богомислието ... забравят за телесна храна до шестия ден. Вино никой от тях никога не пие и всички те не ядат месо, като прибавят към хляба само сол и исоп...”22. Накратко – целият им живот е бил непрестанна подготовка за Св. Причастие.
- Отче, защо тогава модернистите казват, че в апостолско време постът е бил задължителен в сряда, петък и през Светата Четиридесетница?
- Когато модернистите изтъкват, че в апостолско време „задължителен” е постът само в сряда, петък и в Четиридесетницата, те деликатно пропускат да забележат какво значи този „пост”. Пропускат да кажат, че това е означавало неядене „до вечерта”23. Пак там четем: „Виж, че правилото на Светите Апостоли в Св. Четиридесетница и всяка сряда и петък през поста през цялата година законно е положило еднакъв пост”. Същото свидетелстват и авторитетните канонисти И. Зонара и Т. Валсамон в тълкуването си на 69-то Апостолско правило24. Бих попитал, спазва ли по този „Апостолски” и „древнохристиянски” начин поста в сряда и петък някой от богословите, ревностно настояващи да следват и древната евхаристийна практика? Простете ми, но не познавам нито един такъв богослов! Напротив – всички предпочитат да следват крайно облекчения „канон” за постите, поместен в съвременния Типик на БПЦ от 1980 г.25, където за сряда и петък се разрешава „растителна храна с олио”, без изобщо да се прави уговорка, колко пъти на ден и кога може да се яде – тоест дава се свобода. Това „нарушение” на древното правило се е наложило поради очевидната немощ на днешните християни, може би с някои редки изключения. Мисля, обаче, че ако и тази занижена мярка за постене бихме спазвали, пак ще получим полза. Както и естествено възникналият обичай за едноседмичен пост преди Причастие, също е снизхождение към нас – днешните християни, замествайки „качеството” с „количество”, тоест като не можем да гладуваме всяка сряда и петък, поне да прилагаме такъв пост, който да съответства на немощите ни. Какъв – Църквата е определила именно с „правилата” за говеенето, като и тук не вкарва всички в един „калъп”, но посочва кой е „царският път”, изпитан в многовековна употреба, давайки в същото време на свещеника правото „в случай на нужда” да съкрати времето на поста преди Св. Причастие.
- Отче, значи според Вас, по-късно е била намалена строгостта на поста преди приемането на Св. Причастие?
- Впрочем не само строгостта на поста е намалена през вековете в сравнение с този в древната Църква. Така се е променила и самата Св. Литургия. Св. Прокъл, ученик на св. Иоан Златоуст казва: „Някога Апостолите имали обичай да извършват Божествените Тайни твърде пространно, четели много молитви и са ни оставили пример при това жертвоприношение да употребяваме дълги молитви, но след известно време, охладнелите в ревността и усърдието към вярата и занимаващи се повече с делата на този век и светски грижи започнали да скучаят и едва ходели за слушане на Божествената служба. Виждайки това, св. Василий приел един спасителен способ и пръв издал кратка и удобна Литургия. Немного време след това, този наш Отец, надареният със златен език – Иоан, ... изключвайки много думи от Литургията на св. Василий Велики съставил и издал вместо дългите молитва кратки”26.
- Накрая, какво бихте посъветвали модернистите, апелиращи съвременната Православна Църква да се завърне към древната църковна практика, относно поста преди Св. Причастие?
- Мисля, че би било коректно и последователно, ако богословите, радеещи за възвръщането на древната църковна практика да апелират и за връщането на строгия пост и по-дългите служби, а също така и към преоформяне на храма и цялото богослужение, развили се също през вековете. Ще дръзне ли някой от тях да махне иконостаса, да се откаже от малкия и големия вход на Св. Литургия и прочее и прочее – все неща, установени след апостолския век?! Едва ли. Не е ли ясно от всичко това, изкуствеността на цялото богословие, построено по този начин, ала претендиращо да познава и следва най-автентичното Църковно Предание?!
Ние пък, които не можем да приемем, че Св. Отци на последните векове не са познавали и разбирали добре Православието, изповядваме със Св. Теофан Затворник: „Говеенето се състои от три освещаващи дела: пост, изповед и причастие”27.

Б Е Л Е Ж К И

1. Св. Тутеков и Н. Антонов, сайт „Двери БГ”, 2006 г.
2. Архим. Даниил Аеракис, „Кога и как да се причастяваш”, изд. „Праксис”, Велико Търново, 2001, с. 53.
3. Презвитер Стефан Стефанов, сайт „Православие БГ”, 2006 г.
4. Служебник, София, 1928 г., с. 518 и нататък; същото се препечатва и в последните издания от 1998 г. и 2001 г.
5. Пос. съч., с. 537.
6. Служебник, Синодална типография, СПб, 1890, с. 520-521; същото и в Служебника, издание на Сретенския манастир, ч. 2, М., 1999, с. 256-257.
7. Цитирано по сръбското издание, в главата “Света таiна Причест.”, с. 138-139.
8. Църковен вестник, бр. 17, 2008 г., с. 4-5.
9. ”Неделник”, изд. „Славяноболгарски монастир „Св. вмчк Георги Зограф”, 2007, с. 284.
10. Пос. съч., с. 416.
11. Вж: „Творения иже во Святых отца нашего Василия Великаго, архieпископа Кесарiи Каппадокiскiя”, ч. 4, Москва, 1993, с. 3, 27.
12. Архим. Даниил Аераксис, Пос. съч., с. 54.
13. Св. Никодим Светогорец, „Стремеж към съвършество”, Солун, 1991, с. 111.
14. Архим. Рафаил Карелин, „Християнство и модернизм”, Москва, 1999, с. 58.
15. „Беседы (Омилии) Святителя Григория Паламы”, ч. 1, Москва, изд. „Паломник”, 1993, с. 73.
16. Вж: о. Александър Шмеман, „Светата Евхаристия”, сп. „Мирна”, бр. 9, 1999, с. 22.
17. „Поучително упътване”, изд. на Сретенския манастир, с. 256.
18. Павлов, „Църковно право”, с. 41-42.
19. Пос. съч., с. 91.
20. Вж: Прот. Николай Афанасиев, „Трапеза Господня”, изд. „Праксис”, Велико Търново, 1991, с. 110.
21. Цит. по „Жития на светиите”, Св. Димитрий Ростовски, изд. Славяноболгарски монастир „Свети вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, м. Април, с. 469.
22. Архим. Инокентий, „Православният християнски пост”, сп. „Духовна култура”, кн. 3, 1982, с. 1; същото и у св. Василий Велики, Пос. съч., с. 15; същото.
23. Указание за начина на спазване на Великия Пост в Типикона - „Типиконъ, сieсть оустав”, т. 1, Санкт Петербург, 1997, сс. 23, 84-85, 89.
24. Вж: ”Правила Святых Апостол и Святых Отец с толкованиями”, изд. „Паломник”, Москва, 2000, с. 139-140.
25. Вж: Типик или Църковен устав, СИ, София, 1980, с. 511-512.
26. Архиеп. Виниамин, „Новая Скрижаль”, Москва, 1992, с. 162.
27. Св. Теофан Затворник, „Път към спасение”, Хасково, „Полиграф-юг”, с. 265.

Светлана Копылова Хитрец.flv

Дружелюбното кученце /разказ/

Този разказ бе публикуван сайта в "Бъди верен" на 13 ноември 2010 година



Защо при среща хората си стискат ръцете един на друг? Да, в наше време има танкове, оръдия, бомби. Но преди хората са воювали с камъни и пръчки. И когато се срещали миролюбиви хора, то единият от тях показвал на другия дланта си – сиреч, виж, в ръката си нямам нищо. В отговор другият разтварял пръсти – и у мен няма нищо. Те се радвали, че опасността е преминала и си стискали ръцете.
Виктор и Юрий живееха в един двор и играеха заедно. Веднъж, обаче, се скараха и започнаха при среща да се правят, че не се познават. Момчетата скоро забравиха за какво се скараха, но никой от тях не искаше пръв да отиде и да се сдобри с приятеля си.
А времето бе прекрасно и слънцето канеше децата да си поиграят навън. Но нали не можеш да играеш сам?! Затова и бившите приятели си седяха у дома като затворници. Гордостта ги беше оковала като с верига, особено Виктор. На него му се струваше, че ако отиде пръв да се сдобри, то от главата му сякаш ще падне корона. Разбира се, истинска корона той нямаше, но все се притесняваше да бъде като другите деца и виреше нос. Нека всички да си мислят, че той е някакъв чуждоземен принц. Разбира се, Виктор също съжаляваше за прекъснатото приятелство, но короната му бе по-скъпа.
Юрий обаче твърде болезнено изживяваше това и при всяка случайна среща с Виктор приготвяше ръката си за поздрав. Но като виждаше вирнатия нос, той също се отвръщаше и се правеше, че си закопчава копчето.
Ваканцията мина тъжно, натежала от прекалена гордост. Скоро на небето се събраха облаци, започнаха дъждовете и настъпиха студове. Студено бе и в душите на момчетата. Веднъж Юрий дори се опита да се помоли, но нищо не излезе, тъй като Бог не приема молитвата на онези, които нямат мир в душата си.
Родителите на Виктор се притесниха, че синът им не излиза навън и му взеха куче. Те решиха, че като се разхожда с него, той не само ще диша чист въздух, но и ще се запознае с друго момче, след като се скара с Юрий. Ала кучето се оказа зло и не допускаше никого до Виктор.
Родителите на Юрий видяха, че Виктор разхожда куче и също купиха на сина си кученце. То пък се оказа дружелюбно и на всички махаше с опашка в опити да се сприятели.
И ето, че веднъж Виктор със своето куче срещна Юрий с неговото дружелюбно кученце. Колкото и да дърпаха момчетата кучетата в различни посоки, нямаше полза. Огромното куче на Виктор реши да се запознае с това на Юрий. А то пък много се зарадва, та чак заскимтя от удоволствие. Кучетата започнаха да си играят, но каишките им се оплетоха и момчетата се озоваха едно до друго. Сега вече на Виктор му се наложи да обърне внимание на бившия си приятел, още повече, че той му каза:
- Привет!
В този момент Виктор почувства, че величествената корона пада от главата му и отвърна:
- И на теб, привет!
Момчетата замълчаха и после заговориха за любимците си. Мирът плахо започна да се възстановява. А кучетата веднага се сприятелиха и не искаха да се разделят. Момчетата се уговориха да ги разхождат заедно. На сбогуване дори си стиснаха ръцете, а на душите им беше светло и радостно.
Юрий се върна у дома, започна да се моли и този път почувства, че Господ чува молитвата му.
Вестник „Православна Бесарабия”, бр. 8, 2001 г.
Превод: Виталий Чеботар

Три притчи

Първата притча е превод от руски и моя дебют в прекрасния българския сайт "Бъди верен" - http://www.budiveren.com/
Публикацията на притчата в сайта се състоя на 23 ноември 2010 година.

- © 2010 Бъди верен

ИМА ЛИ ЛЕКАРСТВО ПРОТИВ ГРЯХ

Един старец влязъл в аптека и попитал аптекаря:
- Имате ли лекарство против грях?
- Имаме, – отговорил аптекарят и започнал да изброява. - Изрови корените на послушанието, събери цветовете на душевната чистота, откъсни листа на търпението, събери плодовете на нелицемерието, не се опивай с виното на прелюбодеянието, всичко това изсуши с пост и въздържание, сложи го в тенджерата с добри дела, посоли със солта на добротолюбието, добави щедростта на милосърдието, и във всичко това сложи праха на смирението и коленопреклонението. Вземай по три лъжици на ден страх Божи, обличай се в дрехата на праведността и не влизай в празнословие, иначе отново ще изстинеш и ше се разболееш.”

Из “Лекарство против греха. Подробна изповед”
Превод: Виталий Чеботар

Силата на Кръста

Три момичета минавали през железопътен прелез и се оказали между два влака, но и трите останали живи. Недалеч от тях стояли бесове и горещо спорели:
- Ти защо не хвърли първата под влака? - крещяли си те един на друг, - душата й беше наша!
- Не можах. На гърдите й висеше кръст!
- А ти защо се забави? Втората беше без кръст, можеше да хвърлиш нея! - извикал друг.
- Макар и без кръст, но тя се осени с кръстното знамение.
- А ти пък защо пропусна? Третата беше невярваща!
- Така е, но майка й я беше прекръстила преди път с думите: „Върви с Бога!”

Службата на двата ангела

В Рая имало два ангела. Първият постоянно си почивал на един облак, а вторият непрекъснато прелитал от земята до Небето. Почиващият си ангел решил да попита другия:
- Ти какво само летиш нагоре-надолу?
- Аз нося просби към Бога, които започват с думите «Помогни ми, Господи!…». А ти защо, през повечето време стоиш без работа?
- Защото моята задача е да отнасям на Бога посланията, които започват с думите: «Благодаря Ти, Господи…».

Из „Християнски притчи”
Превод: Десислава Главева

Смисълът на човешкия живот

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 20 АПРИЛ 2010 ГОДИНА


Copyright ©


„Не ускорявай смъртта със заблужденията на живота си
и не привличай си гибел на ръцете си” /Соломон. 1:12/[1]

Мнозина от нас се безпокоят за много неща около себе си: работа, семейство, професионално доказване. Почти не ни остава време да се замислим: „Заслужава ли се да живеем? Ценен ли е животът, за да бъде живян?” Проблемът дали си заслужава да се живее е най-важен и съдбоносен – човек трябва да осмисли съществуването си. Животът ни е дар от Бога. Бог е вдъхнал на първия човек „дихание на живота” /Бит. 2:7/. Човек е замислен и сътворен като съзнателно-свободно същество. Бог му е дал съдбовна власт и сила да бъде заповедник дори на собствения си живот. Да може да разбере, да бъде или да не бъде. Смъртта се явява по волята на човека – рeзултат от неговия грях. Св. Ап. Павел пише: „Смъртта дойде чрез човека” /1 Кор. 15:21/. Това потвърждава и премъдрия Соломон с думите си: „Праведността е безсмъртна, а неправедността причинява смърт” /Притчи Соломон. 1:15/. Следователно човек е надарен със съдбовна власт. Мойсей казва: „Ето аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло... Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти”/Втор. 30:15,19/.
Много хора изричат печалните думи “Не си заслужава да се живее!”. Самоубийството като акт се среща във всички възрасти и социални слоеве. Още от дълбока древност Плиний тържествено възпява човеците пред боговете, че те /човеците/ сами могат да се лишат от живот. Едуард Хартман не се задоволявал с индивидуално самоубийство: той призовава човечеството към космическо – всеобщо самоубийство, което можело да изкорени злото в света.
Наистина животът на мнозина от нас е лишен от трайна радост и истинско щастие; той често пъти е изпълнен със страшни злини и непоносими страдания
Други хора твърдят, този свят е най-добрият от всички възможни светове и че злото в него е само сянка на доброто. И двете крайности: песимизмът – отричането на живота и оптимизмът – измамната възторженост от живота, са неприемливи.
Човек трябва да осъзнае предимството да е жив, пред това да е нежив. Блез Паскал: „Човек е само тръстика, най-слабото в природата; обаче той е мислеща тръстика. Не е необходимо да се въоръжи цялата вселена, за да го смачка. Човек е по-благодарен от това, което го умъртвява, защото той знае, че умира и познава превъзходството, което вселената има над него, а вселената не знае нищо за това”.
Човек превъзхожда не само безжизнена материя, но и животинския свят. Св. Василий казва: „Животните са земни твари и гледат към земята, човека е небесно насаждение. Главата на човека е издигната нагоре, очите му гледат нагоре”.
Следователно, човек не би трябвало да се отказва от живота. Употребата на наркотици и големи количества на алкохол – всичко това води човека към пълно деградиране.
Като споменахме за алкохола и наркотиците, не можем да не отбележим и печалната картина на употребата на дрога и алкохол сред съвременната младеж. Още по-обезпокояващо е, че рязко намалява възрастовата граница при днешните тийнейджъри от първото напиване с алкохол и първото вземане на наркотик. За жалост, по време на младежките партита това е често ежедневие.
Това за тях не е някаква лоша постъпка, напротив -употребата на алкохол се превръща в някакво велико събитие, кара младите хора да се чувстват пораснали и горди, различни от своите връстници от това, че до козирката са се напили с водка, че са се напушили с марихуана или са взели някакъв по-силен наркотик. Тревожно е и това, че заедно с момчетата в тези пороци участват и съвсем млади момичета. Така тези тийнейджърки не само бавно се самоубиват, но и доброволно се предразполагат към раждане на болни или увредени деца...
Не можем да подминем и факта, че съвременната младеж е пристрастена към един по-слаб наркотик – тютюнопушенето. То също води към бавното самоубийство. Днес запалването на цигара се счита не само модерно, но и за безобидна игра. Но това не е така, защото тютюнопушенето не само нанася огромна вреда на младия организъм. „Шансът на пушещите тийнейджъри от бившия соцлагер да доживеят до 60 година е два пъти е по-малък отколкото западноевропейските им връстници. След 15-20 години ние ще се сблъскваме с отдалечените последици на това ранно тютюнопушене: ужасяваща епидемия на бронхиални и белодробни заболявания, болести на артериите на долните крайници, водещи до гангрена /90 % от случаите са причинени именно от тютюнопушенето/, епидемия на сърдечно-съдовете заболявания /25 % са в следствие от тютюнопушене/ ....
В публикациите във вестници и списания от миналото десетилетие /т.е. през 90- годни на миналия век/ се посочват статическите данни, че 10-15 % от пушачите придобили този навик на 11-14 годишна възраст, 65-76 % от пушачите на 15-18 годишна възраст”.[2]
Да, но това се отнася за други държави, например: Русия или Украйна, – може да възразят едните или да се самоуспокояват другите, - при нас нещата не стоят по този начин! Нима, всеки може да се убеди, че и у нас положението не е розово, като отиде в двора на едно българско среднообразователно училище по време на междучасие или в на една младежка дискотека. Там той ще стане свидетел на каква възраст днешните тийнейджърите вече „професионално” пушат.

*********

Достойния човек не се отказа от живота, той следва естествения си стремеж към възход и усъвършенстване, към постигане на вечен живот. Човек е призован да влезе в живота като в свещен храм и цялото си земно съществуване да прекара в свещенодействие. Всекидневно да принасяме дела на правда, мир, любов пред олтара в жертва дела на правда, мир, любов. Така ще бъдем увенчани от Господаря на живота с венец на живот. Човешкият живот е не само даденост, а постоянна величина. Животът трябва да се развива, като човек се стреми към разкриване на вложените в него ценности.
За християнина те са вяра, молитва, добродетелен живот и непрекъснато общуване с Бога. Иисус Христос, който е въплътен Божи Син е пълнотата на живота /Йоан. 14:6/. „Аз съм пътя, истината и живота; Христос е Началника на живота” /Деян. 3:15/ и „Словото на живота” /Иоан. 1:1/. „Светлината на човеците” /Иоан. 1:4/. „Който вярва в Сина, има живот вечен” /Иоан. 3:36/. Христос е: „Хлябът на живота” /Иоан. 6:35/. „Който яде от този хляб, никога не огладнява”, в него жизнените сили никога не отпадат и не се намаляват, непрекъснато се усилват и увеличават. „Аз дойдох, - казва Христос, - за да имат живот и да имат в изобилие” /Иоан. 10:10/. Христос като преминава невредим през дверите на смъртта и чрез самоотвержения си подвиг победи смъртта и извади на яве животът и нетлението /2 Тим. 1:10/, за всички който Го възприемат в себе си. „Аз съм възкресението и животът, - казва Христос, - който вярва в Мене и да умре, ще оживее” /Иоан. 11:25/.
Вярата в Бога има доказана сила да укрепва ценността на живота, да влива бодрост и търпение в човешкия дух, да предпазва от униние и отчаяние. Ние вярващите знаем, че Бог чрез своя премъдър и всеблаг промисъл всичко направлява към добро, и в края на краищата ще изведе кораба на живота към спасителен бряг, и ще ни посели в блажените селения на вечния живот.
Вярата в безсмъртието на човешката душа и вечен живот издигат ценността на живота, защото този живот е само предверие и подготовка за небесен живот. Нещо повече, качеството на вечното ни съществуване. Пред нас вярващите във вечния живот, земният ни живот е безмерна ценност, защото великата задача – постигането на блажена вечност се осъществява само чрез упорита нравствена дейност в настоящия живот.
Заключение: И така, човешкият живот е Божи дар и велика ценност. Той заслужава да бъде живян и непрекъснато да бъде утвърждаван и увековечаван чрез упорита и мъжествена борба със злото и с неговите последици. Отдали се на продуктивна и на творческа работа за лично усъвършенстване и за благото на ближните, ние не бива да допускаме до сърцето ни досадата от живота и да се породи у нас самоубийствена воля.
И да кажем както Св. Ап. Павел е казал: „С добрият подвизавах, пътя свърших, вярата опазих, прочие очаквахме венеца на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведния Съдия”.

Конец! И слава Богу!

--------------------------------------------------------------------------------

[1] Българския превод на всичките библейски цитати в статията са взети от „Библията, сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет” СИ, София, 1995.

[2]„Курение: невинное удовольствие или дым преисподни?”, типография на Почаевската лавра „Св. Успение Богородично”, с. 23, 24.

Автори: йеромонах Йоаким /Александров/ и Виталий Чеботар

Роженски манастир „Свето Рождество Богородично”

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 30 ОКТОМВРИ 2009 ГОДИНА


Copyright ©

Обща информация

Светата обител се намира около 5-6 километра от най-малкия български град Мелник и около 2,5 километра в североизточна посока от гр. Рожен, в подножието Пирин планина. Преди Роженския манастир е бил ставропигиялен, тоест не е бил подчинен на тогавашният мелнишки архиерей, а на Вселенския патриарх. Или с други думи казано, това е бил патриаршески манастир. Днес той е под юрисдикцията на Неврокопската епархия на Българската Православна Църква.
На 8 септември Св. Православна Църква празнува Раждането на Божията майка. Този ден е патронен празник на светата обител.
Роженският монастир „Свето Рождество Богородично” е един от стоте национални туристически обекти и притежава печата на Българския туристически съюз и е паметник на културата. През 90-те г. на миналия век манастирът е бил напълно реставриран, към него е бил построен музей, където са събрани стари икони и църковна утвар. Тези предмети са пристигнали в монашеското общежитие в различни периоди, благодарение на поклонниците от многото български градове и села. Също така са постъпвали дарения на църковни предмети и от вярващи люде, дошли в манастира от други православни държави. Надписи на български и гръцки език по старинни предметите, използвани някога в манастира, сочат че те са дарени на монашеската обител през XVII – XIX в.. Тук има и кът на етнографията, където може да се придобие жива представа как са се обличали нашите сънародници от югозападния край на нашата страна в онези далечни времена.
Манастирът пази и преданието, че е бил посетен от самия Св. Иван Рилски.
Ако поклонникът извърви двеста – двеста и петдесет крачки в източна посока ще се озове до последното пристанище на тленните останки на Яне Сандански - българския борец за освобождаването на България от турското робство.
До него се извисява красив православен молитвен дом, носещ името на създалите на българската азбука и писменост – св. св. Кирил и Методий.

Историята на манастира

Тази монашеска обител е най-голямата в областта на Пирин планина и е една от малкото останали манастири, построени през средновековието. След построяването на манастирския храм „Св. Рождество Богородично”, местността придобива названието “Рожен”. Важно е да се отбележи, че светата обител се съхранила до наши дни в сравнително автентичен вид. Историята все още пази в тайна точната дата на изграждането и. Според някои историци, позоваващи се на древен атонски ръкопис, в който е описана историята на обителта, манастирът е построен през 890 г. Други историци изтъкват, че той е бил построен през XIII век. Доказателство за подобно твърдение са археологическите разкопки, извършени в двора на манастира. Тук са били открити монети и накити от времето на управлението на византийския император Михаил VIII Палеолог (1259-1282). Друго доказателство е преписката на един средновековен ръкопис, който се съхранява в библиотеката на Великата Лавра на Атон. Този ръкописен текст е преписан през 1551 г. от игумена на манастира „Всеосвещената Богородица Розинотиса” – йеромонах Козма. Ръкописът е бил собственост на друг манастир, намиращ се над гр. Мелник. В него ясно се отбелязва, че Роженският манастир ”Рождество на Света Богородица” е построен през XIII в. век. Не е маловажен и фактът, че по време на управлението на българския цар Калоян (1197-1207) и неговия племенник, манастирът е бил разширен. Това е станало в годините на управлението на тази област от деспота Алексий Слав. Предполага се, че тогава е бил разрушен най-ранния манастирски комплекс. През XIV в. биват разрушени всичките сгради и постройки и са възстановени отново. Благодарение на деспот Слав обителта се сдобива с няколко нови сгради.
В манастира функционирала прочутата в цялата България и зад нейните граници калиграфска школа. И днес в една йерусалимска църква се съхранява един от най-красиво изписаните ръсописи. Калиграфското творение съдържа в себе си текста на „Тълкованието на Йов”, преписано през четиринадесетото столетие в Роженската света обител. През 1674 г. този ръкопис е занесен в Йерусалим от Йерусалимския патриарх Досетий.
През XVII в. Роженски манастир бушува пожар. Предполагат, че огнената стихия е унищожила летописната книга на обителта. В началото на следващия век манастирът е бил реконструиран с щедрите парични дарения на заможни чорбаджии от цяла България. През 1715 г. започва изграждането, а храмът е бил възстановен на 5 юли 1732 година. Тогава българския патриарх е бил Паисий, а мелнишкият архиерей се казвал Антим. Той е бил митрополит от 1716 г. до 1736 г. година. Игумен на Роженския манастир в онова време е бил Атанасий. Един от най-щедрите дарители на светата обител е бил кир Дукас. Благодарение на неговото ктиторство са били изрисувани стените на монашеския храм, направени са главния иконостас и иконостасните икони, изработени и доставени църковните мебели.
През втората половина на 18 век Роженският манастир „Св. Рождество Богородично” изгубва своята самостоятелност и попада под зависимост на Иверската или Ивиронтската[1] света обител на Света гора. През 1912 г. той отново преминава към Българската Православна Църква. Веднага след това възникнали прения за собствеността на манастира от страна на Ивиронската света обител. Осем години по-късно, през 1921 година споровете са били уредени, благодарение на арбитражния съд в Хага. Съдът категорично отредил, че манастирът край Рожен си остава в границите на БПЦ.
Светата обител е прочута със запазените древно стенописи и църковните предмети с неописуемо красивите дърворезби.

Архитектура

Манастирът „Свето Рождество Богородично” е построен върху голяма поляна и има форма на неправилен шестоъгълник. Петте му страни обгръщат монашеския двор с жилищните постройки. А шестата му страна представлява висок каменен зид. Красивата кула, изпъкнатите, изнесени чардаци съединени с многобройните конзоли рязко се отличават от дебелите стени, обкръжаващи обителта.
В самия му център се възвисява православен молитвен дом. Всичките сгради са изграждани поетапно. В средата на шестнадесетото столетие са изградени южната част на светата обител и главния монашески молитвен дом. Така например, сградата, в която се хранят монасите е издигната през 17 век, през същото столетие са построени костницата, в която са събрани тленните останки на монасите и стопанските постройки.
През XIX в. в Роженската света обител е било направено капитално преустройство. Били са изградени от дърва големите галерии с кьошкове. От онази епоха са стълбите и парапетите, които водят до стаите на мъжете, отрекли се от света и изцяло посветили се Богу и до помещенията за спане за поклонниците. Гореспоменатите килии се намират на втория и третия етаж в северната част на това манастира.

Главният храм в светата обител

Главният православен молитвен дом е трикорабен, с три абсиди - няма купол и от западната му страна има двуделен притвор. Галериите на този православен молитвен дом са открити и се простират от юг и на запад. Размерите на църквата са 22 на 10 метра.
Тази църква е изградена през XVI столетие, а през първата година на новия век е направен нейния притвор[2].
Сегашното архитектурно оформление на параклиса придобило през последните десетилетия на VIII в. и началото на деветнадесетото столетие.
Стенописите и стъклописите - Предполага се, че най-старата църковна стенна иконопис се намира в първата част на Божия дом. Тя е нарисувана през XVI столетие.
Там са представени сцени от земния живот на Сина Божи. Ще посочим някои от тях: чудесата на Нашия Господ Иисус Христос – нахранването 5000 души с пет хляба и две риби, чудодейното претворяване на водата във вино по време на сватбата в Кана Галилейска, чудното ловене на риба на Св. Апостоли под ръководството на Своя Учител и редица невероятни изцеления на Изкупителя на човешкия род. Но най-вече примамва, може би единственото в България, стенното изображение на богослужебния химн „Достойно ест”. Ценната стенопис също така се намира в храмовия притвор.
В последното десетилетие на XVI в. са били изографисани и другите стени на църквата както и помещението, в което се хранят монасите. На западната фасада, където е изображението на Сина Божи, седящ на царски стол и заобиколен от учениците си е отбелязана и датата на изписването на храма: „1597 година”.
Пак тук, но по-късно в нишата над входната врата, е нарисувано Успението на Дева Мария. Изображението е придружено с надпис, посочващ авторите и годината на тази църковна живопис: „Изобрази се представеното Успение от зографите Теохар и Никола, 1727”. През същия век църковните художници са увековечили и дарителите на манастира. Съдейки по изобразените одежди, тук се изобразени спомените вече – игуменът на светата обител Атанасий и манастирският настоятел кир Дукас Халтас.
В наоса на православния молитвен дом намираме една невероятно красива и неповторима по своето иконографско достойнство стенопис. Представени са не само новозаветни сцени, символични православни композиции, но и изображенията на Пречистата Майка на Нашия Господ Иисус Христос. Нейния лик цялостно обобщава това стенописно творение и недвусмислено подсказва ,че храмът и всичко към него е посветено на Нея. В горната част на южната и северната стени са изобразени 24 песни от акатиста на Божията Майка. Тук се възхваля и се прославя Девата, в чиято утроба се вместила невместимия. Това е невероятен шедьовър в църковната живопис, който представя Богородица като Майка на Божия Син и закрилница на столицата на Византийската империя. Двете стенни иконографски творения са създадени през XVIII век.
През 1732 година са изографисани и други части на Божия дом. Това са църковни живописни произведения на атонската иконографска школа. Тук са представени сто и петдесет стенописни сцени, разделени на две части или два регистъра. Такъв брой църковни рисунки са рядкост при изографисване на православни молитвени домове. Особен интерес представлява олтарната стена. Тя има три абсидни ниши.
В по-късен период църковната постройка е била реконструирана. Тогавашният свод на храма е бил сменен с друг, поставен така, че закрива от поглед част от стенописите. Историците предполагат, че това е станало в началото на седемнадесето столетие. Това предположение се аргументира от датата 1715 г., която изпъква на един стъклопис в източната част на северната страна на Божия дом. Също така, стъклописи с красиви и сочни цветове украсяват църковните прозорци и са истинска забележителност на този православен молитвен дом. Тук е важно да се отбележи, че такива стъклописи са рядкост в нашата страна. Освен в манастирския храм, те могат да се видят единствено в неколцина стари мелнишки домове, които са били собственост на богати жители.
Храмовия иконостас и дървения интериор. - Иконостасът на главната манастирска църква е направен от майстори-дърворезбари през 1732 г. Размерите му са внушителни: дълъг е десет и половина метра, висок четири метра и четиридесет сантиметра. Подобен иконостас може да се види само в храма в Бачковската света обител, в арбанашката църква „Св. Георги Победоносец” и др.
Старанието и майсторството на създатели на това дървено църковно произведение не може да бъде описано с думи. То непременно трябва да бъде видяно. Това е невероятен резбарски шедьовър. Тук умело са съчетани букети с цветя, плитката плетеница, орнаментите на иконите на Христос Вседържител, на Майката на Изкупителя на човешкия род, на Св. Йоан Предтеча и др. Споменатите образи са излезли из под ръката на онези иконописци, украсили и стените на Божия дом с духовните си творения. Всичките тези дървени произведение са дело на майсторите на Самоковската и Дебърската дърворезбарска школа. Те са били прочути със своя си уникален стил „лозата”.
Както иконостаса, така и останалия дървен интериор, намиращ се в този храм са резбарски произведения от преди повече от две столетия. Това са: амвонът, кивотът над светия престол, владишкият трон и двата реда столове, на които да сядат енорящите и др. По-късно, в последното десетилетие на същото столетие в дяконикона e бил направен така нареченият „Малък Роженски иконостас”. Авторът - резбар е изработил на този иконостас духовни композиции и в това число и някои от старозаветните прозори. Той не е изписан с много цветове, което позволява на светлината и светосенките да му предадат по голяма красота на фината изработка на това дървено творение. Стилът на изработката на малкия иконостас отразява духовната връзка на Роженската света обител със Светогорските монашески манастири. Доказателство за това служи патриаршеския сигилий, връчен на манастира през 1761 г. Също така, сигилият свидетелства, че светата обител край Рожен е изгубила своята самостоятелност и е бил зависим от светата обител „Ивирон” в Атон.

Параклис Св. Св. Козма и Дамян

Освен главния храм, на територията на манастира е построен и параклис, посветен на свети безсребърници Козма и Дамян. Той се намира северозападно от църквата и е част от притвора на главния манастирски храм.
Параклисът е изписан през осемнадесетото столетие. В лявата страна от входната врата на тази малка черква можем да видим на Св. Лечители и образа на монахинята Мелания. Тя е изобразена с умален модел на Роженската света обител в ръка. Съгласно запазения надпис, изписан под прозореца на северната стена на параклиса, монахинята е била ктитор на светата обител. В „Св. Св. Козма и Дамян” се намира най-стария иконостас в монашеското общежитие. Той е украсен с орнаменти и оцветена дърворезба. По-късно към него са били добавяни допълнителни части на иконостаса и образи. В тъй наречия царски ред са поставени иконата на Майката Божия, наречена Елеуса и патронния образ на Св. Лечители. Южната фасадна страна на малкия Божи дом е покрита с църковна иконопис. Влизащите поклонници биват посрещнати от изографисаната Дева Мария. Тя е изобразена седнала на царски стол и обкръжена от старозаветни пророци над параклисния вход. Споменатите току що праведници, получили от Бога дара да предсказват бъдещите събития, са изографисани не в цял ръст, а само до кръста и са поставени в художествено оформени кръгове, известни в църковно изкуство като медальони. Отдясно зографите са оставили стенописи от Божието съдилище, по-познато на православните християни като Страшния съд. Отсрещната стена е покрита с една прекрасна и духовно поучителна иконописна творба, наречена „Стълбата на добродетели. Тя изобразява людете, изцяло посветили се на Господа, които изминават стъпало по стъпало, за да стигнат до върха, където ги очаква духовното съвършенство.

Монашеската трапезария

Постройката, където се хранят монасите се намира в югоизточната част на Роженската света обител. Размерите й са: 7,20 на 16 метра. Трапезарията си има абсида и дебели стени от епохата на средновековието. До нас са стигнали от тогавашните иконографи изписали стени с църковна живопис от откъси от композицията на „Тайната вечеря”. Нейните фрагменти могат да се видят в абсидата на монашеската столова. На другите стени са разположени църковното произведение „Пахомий и Ангела”, поредица изображения от Акатиста посветен на Св. Богородица и др. Всичката тази църковна живопис уподобявала стила, по който са били изрисувани всичките сгради, предназначени за хранене от в Атон през XVI – XVII столетие.

Манастирска костница

Тленните останки на починалите обитатели на светата обител са събрани в една двуетажна църква - гробница. По-точно те са били положени на първия етаж, а на втория етаж е разположена красива църква. Тя е посветена на „Рождеството на Св. Йоан Предтеча”. Костницата е изградена през 1597 година. През 1662 г. и костницата се сдобива с красиви стенописни църковни сцени. От съхранените по стените надписи за манастирските дарители се разбира, че костницата е била изографисана по време на игумена и Теодосий и мелнишкия архиерей Силвестър. По стените на този храм виждаме илюстрованото житие на Св. Йоан Предтеча. То се състои от дванадесет части. Това стенно описание на земния живот на светеца е оценено от експертите - иконографи като най-ранна и най-пълна творба в аналите на монументалната живопис на целия Балкански полуостров.

Чудотворната икона на Св. Богородица



Източник: wikipedia

Както вече бе споменато по-горе, през втората половина на XVIII в. светата обител е била подчинена на Иверския монастир на Света гора и била превърната в неин метох. Манастирската традиция на Атон повелявала всеки метох да има копие от най-прочутия чудодеен образ, намиращ се в дадената светогорска света обител. В контекста на тази традиция, за Роженския манастир през 1790 година е било направено копие на чудотворната Богородична икона от монах иконописец на име Яков.
Много е интересна историята на този необикновен образ извършващ чудеса. Той е бил нарисуван в зората на ранното християнство, още през 1-то столетие. Според църковно предание автор на тази икона е бил Св. Апостол Лука. Той бил пръв иконописец след възникването на Христовото учение.
По-късно, девети век минава под знака на иконоборчеството. По онова време Византия е била управлявана от император Теофил. Той е бил един от най-върлите противници на иконопочитането. Подобно на своите предшественици, той преследвал християните, почитащи иконите. След като се възкачил на императорския престол императорът заповядва за бъдат изземвани и унищожавани всичките икони в империята. Така в град Никея,[3] в една от хайките, група войници нахлуват в къщата на една жена, на която мъжа й е бил починал и намират там един образ. Това е станало в късния следобеден час. Жената дълго молела неканените войниците да оставят Богородичната икона до сутринта в дома й. Накрая те се съгласили да изпълнят молбата на жената. Нощем вдовицата със сина си я отнесли на морския бряг. Там те отправили горещи молитви към Дева Мария да ги защити от разправата на войниците, затова че са изнесли тайно Богородичния образ и са запази невредима и самата икона. След това те хвърлили иконата в морето. И станало чудо, вместо образа да потъни във водата, той се изправил и поел в западна посока.
През 999 г. иконата плувала сред в морските води във вид на огнен стълб и застана пред Иверската света обител. Като видели това, монасите седнали в лодки и отплавали към чудодейния образ. Колкото по-близо те се доближавали до иконата, толкова по-далеч тя се отдалечавала от тях. Така духовниците се върнали в манастира, без да могат да вземат иконата. Там те извършили молебно богослужение към Св. Богородица, за да им позволи да вземат нейния плаващата в морето образ. На следващия ден, един от братята на име Гаврил, разказал на останалите монаси, че му се явила Дева Мария и му разрешила да вземат иконата, но само при условие, ако това го стори той самият. И Гавриил взел чудотворния образ, но не с лодка, а отишъл направо по водата, подобно на Св. Ап. Петър. След това изображението на Богородица заела мястото в главната църква.
На следващия ден, обаче, иконата отново я нямало там. Открили я на манастирската порта. Същия ден образът и е бил върнат в храма. На третия ден той пак се озовал на порта. И така се случвало няколко пъти, докато самата Божия майка не се явила още веднъж и не съобщила на монах Гавриил: „Не ме изкушавайте повече, не вие Мене ще пазете, а Аз ще ви пазя”[4]. След чудното явяване на Богородица, монасите издигнали параклис до входните врати на светогорската света обител и сложили там чудотворния образ. И до ден днешен тази икона служи като пазителка на входните двери на Иверски манастир. От тук идва и името на иконата – Св. Богородица Портаитиса. Освен лика на Дева Мария на образа са изписани и Нейните чудодейни случки. Имало опити на кражби на иконата, но тя винаги по чудодеен начин се връщала в светата обител.
Днес това най-голямо съкровище на Роженския манастир грижливо се съхранява от братята в един кивот и е изложено за поклонение в параклиса „Св. св. Козма и Дамян”.
Както оригинала, така и Роженското копие на иконата на Майката Божия е извършило множество чудеса. В манастира се стичат множество поклонници от цяла България с молби към Дева Мария да измоли от Господ изцерения от болести, семейни неуредици, даруване на рожба и др. На безброй богомолци молитвите са били чути и изпълнени.
Празникът на иконата Портаитиса или Вратарница се празнува на трети ден след Пасха. В този ден преди десет века тя е внесена в Иверската света обител. И Роженски манастир отбелязва празника на Богородичния образ на този ден.

--------------------------------------------------------------------------------

[1] Иверския или Ивеверонкия монастир е едиа и също Светогорска света обител, само че едни историци в своите изследователски трудове я наричат Иверска, а други Ивиронска.
[2] Православния храм се състои от три части – притвор, средна част и олтар.
[3] Южно от сегашния турски град Истамбул се намирал древния град Никея.
[4] „Роженски монастир”, Православен информационен център на неврокопската митрополия http://rozen.pmg-blg/istoriq.php

Използвани източници

1. „Роженски манастир „Свето Рождество Богородично”, http://www.bulgarianmonasteri.com/ bg/rozhen_monasreri.hrml
2. „Роженски манастир”, http://bg.wikipedia.org
3. Прашков Л., Бакалова Е., Бояджиев Ст, „Манастирите в България”, изд. „Спектър”, София, 1992. – http://www.pravoslavieto.com/manastiri/rozhen/index.htm
4. „Роженски манастир”, http://www.bulgarianside.com/bgarticies
5. Димитров Ст., „Роженски манастир „Свето Рождество Богородично”, http://www.jorney.bg/bulgaria.php
6. „Роженски манастир”, Православен информационен център на неврокопската митрополия, http://rozen.pmg-blg/istoriq.php

Конец! И слава Богу.

БЪЛГАРСКИЯТ ХРАМ „СВЕТИ СТЕФАН” В ИСТАНБУЛ

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 18 СЕПТЕМВРИ 2009 ГОДИНА

1.Обща информация

Освен с името на първия мъченик за Христовата вяра този православен храм е прочут с името си Желязната Църква. Турците я наричат Ая Стефан /което в превод от турски означава – „Св. Стефан”/ или Булгар Килисеси /Българската църква/.


Няма друг Божи дом в целия православен свят, който да е направен от желязо. Днес православните християни от различните народности наброяват едва пет стотин човека; за разлика от 1885 г., когато съгласно преброяването на населението в Турция, само в Истанбул броят на българите е бил петдесет хиляди души. Това основно са били търговци и занаятчии, имало сред тях и много интелектуалци.


В църковния двор почиват тленните останки на известни духовни лица изиграли важна роля в историята на Българската Православна Църква, сред които Мелетий, Иларион Макириополски, Авксенти Велешки.

2. Историята на църквата

а/ Дървената църква. - Първоначално храмът „Св Стефан” е бил изграден от дървен материал. Ето, как станало неговото построяване: тъй като в онова време българите в Истанбул нямали къде да се молят и да извършват веровите си обреди, през 1849 година видният и влиятелният български княз Стефан Богориди, който живеел в Истанбул, подарява на тях няколко от своите имота и не малко дворно място . Дарените имоти били три сгради – една двуетажна дървена къща и още две сгради, направени от камък. И трите имота се намирали в квартал „Фенер”, в непосредсвена близост от седалището на Вселенския патриарх. През същата година, а по-точно на 17 октомври 1849 г. българската общност в Цариград получава официален документ – ферман, разрешаващ изграждането на православен храм, където те могат да си извършват църковните си обреди. Тогава първият етаж на дървената къща е бил преустроен в малка църквичка, в която е 9 –ти ноември е извършено освещаване. Параклисът, а после и църквата, са посветени на първия мъченик за Христа архидякон Стефан /той бил убит с камъни от юдеите, къй като до самата си смърт изповядал христовата вяра/. Не е случайно, че този православен молитвен дом е бил посвенен именно на този християнски първомъченик - това е бил израз на благодарност на цариградските българи към своя щедър църковен ктитор. Този Божи дом е останал в историята на Българската Православна Църква с името си Дървена църква

б/ Желязната църква.

През последната декада на месец юни 1890 г. със специален султански документ Българската екзархия получава разрешение да построи нов православен молитвен дом. Той е бил издигнат на мястото на старата дървена църква. Основният камък на този дом бил положен от самия екзарх Йосиф I в края на април 1892 година. Първоначално било замислено църквата да бъде построена от камък и с бетонни основи, но тъй като мястото за строежа не е било устойчиво, прочутият в онова време архитект предложил храма да се изгради от железни елементи. Предложението на архитекта било прието и след търг било решено железните плоскости да бъдат направени от Рудолф Филип Вагнер в австрийската столица. Изготвянето на железните плоскости започнало през 1893 г. и изминали цели три години до момента, когато последният елемент е бил готов. През този период от 1893-1896 г., на няколко пъти готовите елементи са били докарвани от Виена с кораб по река Дунав и Черно море до строителната площадка.
Скелетът на този Божи дом е бил направен от стомана и плоскостите от ламарина, също така са били направени и докарани тук заварки, гайки, болтове и нитове. Общия брой на всичките елементи е бил близо четери милиона и тежал петстотин тона. Сглобяването на църквата било завършено в средата на юли 1896 г. и осветен на шести септември същата година от екзарх Йосиф I. Издигането на този Божи дом струвало на нашата страна в онова далечно време повече от един милион франка или 1 000 000 лева, тъй като тогава франка се разменял едно към едно с българския лев.
В храмът “Св. Стефан“ на 28 февруари 1870 г. установена Българската екзархия. На 3 април 1860 г. по време на Великденската служба, Иларион Макариополски с думите “… и всякое епископство православних!” поел отговорността на български духовен глава.


3. Архитектурата на църквата „Св. Стефан”

В архитектурния стил църквата „Св. Стефан” е базилика с три кораба и имала форма на кръст. Поразително красиви са орнаментите по външните стени на църквата. Третата част на този проваславен молитвен дом – олтарът - гледа към пролива Златният рог. А над първата част на храма – над притвора, се извисява величествена камбанария, която е висока четиридесет метра.
Строителите на храма умело са вплели три архитектурни стила – неоготика, византийски стил и необарок. Вътрешният интериор е бил изработен в австрийската столица. Тук са били направени ангелите, конинтски колони и композициите от растителния свят. Интериорният стил в този Божи дом носи названието “ар нуво”.
Първоначално иконостасът е бил направен във Виена, но не бил монтиран в църквата, къй като той е бил в католически стил. Затова се наложило да се поръча нов иконостас от Руската империя. Изработката на новия иконостас изцяло отговарял на правилата на Светата Православна Църква. Лицата, които уредили този въпрос били архитектът Азнавур и секретарят на Българската екзархия Атанас Шопов.
Той е бил направен във днешната руска столица – Москва. Иконостасните икони са дело на талантливият руски иконограф и художник – Клавдий Лебедев. Също така в Русия са били направени и църковните камбани, които са шест на брой. Две от тези камбани и днес приканват православите християни за богослужение в този прекрасен Божи дом.

* * *

Всеки, който желае да направи дарения за този Божи дом, могат за го направят на долупосочените банкови сметки:
TURKIYE VAKIFLAR BANKASI T.A.O.
FINANS MARKET BRANCH - ISTANBUL
SWIFT : TVBATR2A-005
Сметка - USD ACCOUNT : 4038593
Сметка - EURO ACCOUNT : 4042105
Сметка - YTL ACCOUNT : 2006285

Адрес на българската община в Истанбул
Bulgar Ortodoks Kilisesi Vakfi
Yönetim Kurulu
Abide-i Hürriyet Caddesi No 124
Istanbul
тел. +90 (212) 248 0921
факс: +90 (212) 231 0589
www.svetistephan.com

Източници

1. „Свети Стефан” (Цариград)” http://bg.wikipedia.org/
2. „Желязната църква Свети Стефан в Цариград”, www.svetistephan.com

Снимков материал: авторски и от Wikipedia

Конец! И слава Богу.

Във Великотърновската епархия бе ръкоположен нов свещеник

ТАЗИ СТАТИЯ ИЗЛЕЗЕ В САЙТА "ВСЕМИРНОТО ПРАВОСЛАВИЕ" НА 24 МАРТ 2010 ГОДИНА

Copyright ©

На 21 март 2010 г., в храма „Св. Троица” в Старата столица дякон Петър Иванов бе ръкоположен за свещеник на Българската православна църква от Негово Високопреосвещенство Великотърновския митрополит Григорий.
Свещеник Петър е на 32 години, баща на две деца. Завършил е специалност Теология в богословския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, а в момента завършва магистърска степен.
Той беше ръкоположен за дякон на 17 юли 2009 г. в храма „Св. Марина” – гр. Дебелец.На Св. Божествена Литургия присъстваха много богомолци – съпругата му, двете му деца, роднините и приятелите на о. Петър, студенти по богословие, студенти от Молдова и Украйна.
В края на Св. Литургия Владиката лично се обърна към о. Петър с наставлението – винаги ревностно и открито да търси Христа и да служи св. Литургия сякаш му е за първи път. След ръкополагането о. Петър ще служи в църквата „Св. Троица” в старопрестолния град.
В края на богослужението Великотърновския митрополит Григорий награди предстоятеля на храма „Св. Троица” йеромонах Йоаким (Александров), който е и член на великотърновския епархийски съвет, с орден „Софроний Врачански”.

История, дейност и съвременно състояние на Българската Екзархия в Истанбул.

Copyright ©

Това интервю е било публикувано в сайта "Всемирното православие" на 22 март 2010 година

Интервю със свещеник Ангел Велков, настоятел на храм „Св. Стефан” в гр. Истанбул, Турция


Визитна картичка: Свещеник Ангел Велков е на 51 години. Роден е в гр. София. Бил e ръкоположен за свещеник през 1982 г. в един софийски храм. Започнал да служи в храм „Св. Стефан” в Истанбул през месец май 2004 г. Преди това е служил в няколко софийски храма. Има две големи деца и внуци.

- Отче, кои известни български личности са като временни или постоянни жители в някогашна столица на Византийската империя?
- Да, разбира се, че е имало. Един от видните цариградски жители е бил църковният дарител Стефан Богориди, който подарил три къщи на Екзархията и едната, от които е била направена дървената църква „Св. Стефан”.


Други български интелектуалци, които живеели в този град са: доктор Иван Богоров, Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Гавриил Кръстевич, братя Тъпчилещови, Драган Цанков... Не бива да забравяме и за духовните лица, които някога са живяли в Истанбул - Иларион Макариополски, Антим І, Неофит Бозвели. Всички тези прочути личности са били активни борци за църковната независимост в България. Също така благодарение на тях Истанбул е станал столица на българската възрожденска просвета, книжнина и образование.
- Къде по точно е бил просветния и образователния център в Цариград?
- Всичките споменати дейности са били извършвани в така наречения Метох. Това е сграда, която тукашните българи построили от камъните на две каменни къщи, подарени на Екзархията от Стефан Богориди. Тук е било отворено през 1857 година българското школо, посветено на създателите на славянската азбука. В самия Метох са били разположени православна семинария, редакция, в която са издавали над двадесет вестника и списания на български език и приют. Пак тук е било отпечатано и Свещ. Писание на разбираем за всичките българи език. Тогава са били създадени много просветни и търговски организации; били са изградени много обществени сгради. По-късно, когато броят на нашите сънародници рязко намалял, тези постройки преминали в ръцете на местните власти в Истанбул.
- Отче, наскоро четох в един интернет сайт, че църковното настоятелство е направило пореден опит за връщането на изгубените църковни имоти?
- Да, така е, църковното настоятелство непрекъснато се опитва да си възвърне и тези имоти.
- За какви имоти по-точно става дума?
- Имотите не са малко. Става въпрос за всички сгради, които някога са били построени от родолюбиви българи и са принадлежали на Българската Екзархия в Истанбул. Ще спомена само за някои от тях: семинарията, която се намира на територията на старата Екзархия в квартала „Ортакьой”, болницата, изградена от Евлогий Георгиев, и няколко училища, разположени в истанбулските квартали „Кумкапъ”, „Бейоолу” и „”Ортакьой”.
- Къде се намира екзархийския дом в Истанбул?
- Дома на екзарха се намира тук, в квартал „Шишли”. Адресът на българската община в Истанбул е: Bulgar Ortodoks Kilisesi Vakfi
Yönetim Kurulu, Abide-i Hürriyet Caddesi No 124, Istanbul.
- Има ли други православни храмове в Истанбул освен Желязната църквата?
- Да. Има тук още два храма. Единия се намира в гробищния парк, в квартала “Ферикьой”. Църквата се казва „Св. Димитър”. Другият е тук, на територията на екзархията - параклис „Св. Иван Рилски”.
- Отче, бихте ли разказали по-подробно за параклиса „Св. Иван Рилски. Кога е построен?
- Параклисът някога е бил зимна градина в тази къща, която е била зад пределите на Истанбул. Това е било лятна и зимна вила, която можела да се отоплява. След като българския екзарх Йосиф закупува къщата заедно със градината за сметка на Българската Православна Църква, тази оранжерия или зимна градина е превърната на параклис.


- Кога става закупуването на къщата и зимната градина?
- Къщата и оранжерията са били закупени през 1907 г. от екзарх Йосиф. Това е допълнителна сграда на екзархията. До закупуването на къщата и оранжерията старата Екзархия се намирала в квартала „Ортакьой”. От 1907 г. седалището на Българската Екзархия била преместена тук, в квартал „Шишли”.
- Отче, бихте ли разказали кои важни църковни събития в историята на БПЦ, които са проведени в Българската Екзархия?
- Ще отбележа няколко важни събития от историческо значение. През 1871 г. в старата Екзархия се състоял първият църковно-народен събор, на който бил избран за екзарх Антим I. Също така, на този събор е бил утвърден съставеният през 1870 г. Устав, по който била ръководена Българската Екзархия. По-късно, но вече в квартал „Шишли”, се събирал българския Св. Синод, до момента на неговото преместване в София. Тук, под неговото мъдро ръководство са били възстановени множествено български храмове. Днес къщата на екзарха е запазена, такава каквато е била в онова далечно време.


- Разкажете, ако обичате, по-подробно за тази къща.
- Влизайки в къщата на екзарха, поклонникът се пренася в епохата от началото на XX в.


На първия етаж се намира кабинета на българския духовен глава. Всичките мебели тук са от преди близо един век, в това число и бюрото на екзарха, на който подписвал важни църковни документи. В противоположният ъгъл, отдясно на входната врата на кабинета, се намира старинна каса.
Тя е интересна с това, че е с четири ключалки. Четиримата църковни настоятели са разполагали с по ключ от касата. Трябвало да се съберат и четиримата настоятели за да може да се отключи екзархийската каса. На обозримо място е закачен един много важен за Българската Православна Църква документ. Това е ферманът на султана Абдул Азис, с който той признава българите като отделна народност и дава на нашата Църква самостоятелен статут и признава българския екзарх за неин духовен глава. До историческия кабинет на екзарха се намира и кабинетът на сегашния председател на църковното настоятелство. Тук всяка седмица се събират всичките членове на настоятелството и решават текущите въпроси на енорията. На втория етаж е разположена голяма стая за приеми. В приемния салон една част от мебелите са автентични, а другата част от мебелите са реставрирани. Тук се открояват изрисувания таван и красивата камина от началото на миналия век. Окачените по стените портрети и снимки на прочутите духовни лица и радетелите от епохата на българското Възраждане допълват интериора в приемната стая. На третия етаж се помещава параклиса „Св. княз Борис-Михаил.


- Отче, освен параклиса и екзархийската къща, на територията на съвременната екзархия какво може да види един православен поклонник?
- Тук се намира и наскоро направеният музей, който се състои от две стаи и където се съхраняват църковни вещи и утвар. Цялата територия на екзархията е от шест декара. Има два басейна, в които до преди две години имаше декоративни рибки. Заради нападението на чайки рибките умряха. Не мога да не спомена и камбаната, която има историческа стойност. Тя е окачена в двора на Екзархията и днес известява на енориашите за започването на богослуженията в параклиса „Св. Иван Рилски”.


- Защо тази камбана е историческа?
- Защото тя е специално отлята през 1872 г. по повод учредяването на българската екзархия. След като през 1907 г. къщата на духовния глава била преместена на това място, от Екзархия тук била докарана и камбаната.


- Бихте ли разказали за някои предмети, които се намират в този музей?
- В музея има неща, които са събирани в течение на години от българи в Истанбул, от други градове на Турция и от други страни. И всеки, който е донесъл със себе си някакъв църковен предмет, след време го оставил тук. Тук има хоругви /църковни знамена/, които са били използвани от самата екзархия, икони, каси за събиране на дарения, архиерейски мантии, които са от по ново време и с нова изработка и др.


-Наскоро Екзархията купувала ли е имоти?
- Не, защото тя няма пари да го стори. Днес Екзархията получава субсидии от Дирекция по вероизповеданията, за да поддържа тези имоти, да се направи ремонт, ако е необходимо или да се поправи нещо, да се заплаща на градинарите, тъй като екзархията има четири декара градина и градинарите я поддържат. Също така от България се предоставят средства и за заплати на свещениците, които служат тук, в Турция.

Конец! И Слава Богу.