Copyright ©
Интервю с протойерей Павел Гърбов
Визитна картичка: Протойерей Павел Гърбов роден е на 30 януари 1974 година в гр. Велико Търново. Там получи и средното си образовение, завърши през 1991 година Природоматематическата гимназия „Васил Друмев”. По-късно, през 2002 година и висше образование – в Православния Богословски факултет при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Член на Православната църква е от 1992 година, когато заедно с брат си приема Св. Кръщение в гр. Смолян. През 1996 година е бил постриган за иподякон при храма „Св. Марина” в родния си град, а през 2002 година е ръкоположен първо за дякон, а след това и за свещеник от Великотърновския метрополит Григорий в същия храм.
От лятото на 2003 година е на служение в Сливенската епархия, в гр. Карнобат .
Семеен, има 4 деца.
- Отче, миналия път си говорихме с Вас, дали е редно един православен християнин да се причастява без пост и изповед? Днес ще продължим разговора ни в това направление, като разгледаме темата: кога и къде възникнаха богословските идеи за приемането на Св. Причастие, без подобаваща за това подготовка?
- Ако говорим за България, то мисля че тези идеи проникнаха едва в края на 90-те години на XX век, най-напред чрез отделни преподаватели – академици, които лично аз съм слушал.
- Преди да проникнат в нашата страна, бихте ли казали кога се зародиха и споменахте от Вас богословски идеи?
- Що се отнася в световен мащаб – не бих се наел да посоча с абсолютна точност. Но от това, което до този момент ми е известно, тези идеи започват да се зараждат сред част от руската интелигенция на Запад, след революцията от 1917 година, за което като очевидец пише Светителят Иоан архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски: „Значителната част от отпътувалата в чужбина руснаци... принадлежейки към числото на чедата на Православната Църква и определяйки себе си като православни... значително се отклонили от Православието”.
По-нататък светителят споменава за „пренебрежителното отношение към постите” и изобщо стремежа на тази част на интелигенцията да съгласува „правилата и учението на Православната Църква със своите привички и желания”, вместо точно обратното – да формира своя християнски мироглед според вековните традиции на Църквата. Св. Йоан не пропусна да отбележи и малко по-късния на духовния подем и възвръщането на интелигенцията към Църквата, но в много отношения първоначалните „изкривявания” не са били преодолени поради простата причина, че „горделивият ум не могъл да се съгласи с това, че досега той е стоял на лъжлив път” /Виж: „Слова иже Святых Отец нашего Иоанна, Архиепископа Шанхайского и Сан-Франциского Чудотворца”, Москва, 1998, с. 252-254/.
- Къде е „родилния” дом на тези нови православни богословски идеи?
- Желаейки тези новоправославни стремежи да се разгърнат и получат по-голяма авторетентност, през 1923 година в Париж се създава богословския институт „Св. Сергий Радонежски”, където „процъфтяват всички „най-безстрашни” богословски мнения..., препоръчани като последна дума на богословските „търсения” и на „догматическото” творчество” /Виж: Перепьолкина Л., „Икуменизмът – път водещ към погибил”, София, 1993, с. 19/. Там преподават богослови като протопрезвитер Александър Шмеман, протойерей Йоан Майендорф, протойерей Николай Афанасиев и пр., които на Запад минават уви ли не за „нови апостоли” на Православието в своя стремеж да дадат на Запада „автентичното”, „светоотеческото”, но и по-удобно възприемането православно учение, според мен, вместо да „изпишат вежди извадиха очи”. Тъй като, обаче, техните книги се издават в огромни тиражи, те набързо създават „мода” и дори бих казал „идеология” в съвременното православно богословие и сред част от вярващите.
- Отче, с какво име бихте нарекли създатели и днешните богослови които поддържат или „проповядват” тези модерни теологични идеи?
- Борбата против благочестивия обичай /завещан ни от Св. Отци от последните векове/ за пост и изповед преди Св. Причастие е един от главните пунктове в така наречената „евхаристийна еклисиология”, която пък по думите на М. Ставру е едно от „откритията” на „православните” интелектуалци”, съставляващи неформалното движение „на обновление”, наречено от самия него „неоортодоксия”, тоест „неоправославие” /Виж: Янарас Хр., „Вера Церкви”, Москва, 1992, с. 7/. Тук трябва да отбележим, че М. Ставру използва този термин съвсем не в негативна светлина и той самият се чувства един от тези „чиито позиции и начин на мислене съществено се отличават от тези на традиционионалистки настроените християни” /Виж: Пак там, с. 7/. Затова и аз без всякакви скрупули използвам този термин както по отношение на богословите, така и на техните „открития”, за разлика от други, при това авторитетни и уважавани от мен автори като йеромонах Серафим /Роуз/ и архимандрит Рафаил /Карелин/, които употребяват в тези случаи думите „обновленчество”, „модернизъм” и т. н, разбира се, със същото значение.
