Тази статия бе отпечатана в сп. “Търновски епархийски вести” бр. 7. 2002 година.
У в о д
Началото на християнството в Русия отнасят към апостолските времена. Според сказанията на руския летопис, Св. Ап. Андрей Първозвани, проповядвайки Евангелието, достигна до днепровските възвишения, където сега е разположен град Киев, благословя ги и предсказа, че над тях ще възсияе Божията благодат, че на това място ще се построи голям град и че Господ ще въздигне в него много църкви.
За разпространението на християнството в южните предели на Русия, където се намирали древни колонии и където можели да разпространят християнството разни лица: търговци, държавни чиновници, мисионери. Известно е, че в устието на р. Дунав в III в. се е намирала Скитската епархия. В Крим имало християни още от времето на Св. Климент Римски, който е изпратен от Рим, там на заточение през 94 г. От IV век се споменават Херсонска и Босфорска епархия. Между Дон и Днестър съществувала Готска епархия и нейния епископ участвувал на I Вселенски събор.
През 864 г. киевските князе Асколд и Дир нападнали Цариград. След това те приемат християнството от пребиваващия в Киев гръцки епископ. На гроба на Асколд била построена църква “Св. Николай”.
През 944 г. при княз Игор Русия вече се разделя на покръстена и непокръстена. При сключването на договора с гърците, князът се заклева в Киевската съборна църква “Св. Илия”.
Вдовицата на княз Игор, княгиня Олга през 957 г. приема Св. Кръщение, което било извършено от патриарх Полиевк. Възприемник при нейното кръщение е бил император Константин Багрянородни.
Нейният син, обаче, бидейки груб войник, отказва да се покръсти, “за да не му се смее дружината” и след смъртта на майка си започнал гонение против християните.
1. П о к р ъ с т в а н е н а К и е в с к а Р у с и я.
След смъртта на по-старите си братя Ярополк и Олег, Владимир, се възкачва на бащинския престол. Първоначално той ревностно защитава езичеството и води разгулен живот, а след това става един от най-ревностните християни и просветители на руския народ. Обрат във възгледите на Владимир довежда проповедта на гръцки мисионер за изкуплението и бъдещия живот и по-специално показаната му картина на Страшния Съд. След това по съветите на своята дружина и на градските старейшини, изпраща десет мъдри мъже да изучават на място в различни страни юдейската, мохамеданската, католическата и източно-православната вяра. Пратениците разказват, че присъствайки се на богослужение в цариградската църква “Св. София”, те не знаели къде се намират – на земята или на небето. А болярите веднага му казали, че: “Ако източно-православната вяра не е най-добрата, то баба ти, княгиня Олга, най-мъдра от всички хора не би приела тази вяра”.
През следващата 988 г. Отправяйки се на поход срещу гърците, княз Владимир обсажда с войската си град Корсун, при което дава обет, че ако превземе града, ще се покръсти. Когато превзема града, той иска от гръцките императори Василий и Константин ръката на тяхната сестра Анна. Те му отговорят, че могат да дадат своята сестра само на християнин.Тогава той се съгласява да приеме кръщението. По същото време той се разболява тежко с очите. Царицата, която приближава Корсун, го убеждава по-бързо да се покръсти. И наистина, щом корсунския епископ го кръщава, той, подобно на Св. Ап. Павел възвръща зрението си. Вземайки след това със себе си корсунските и пристигналите от Гърция свещеници, свещени съседи, християнски икони и книги, княз. Владимир бърза да замине за Киев.
Там той най-напред унищожава идолите. Най-главният от тях – Перун е завързан за опашката на един кон и с поругание хвърлен в река Днепър. След това князът покръства своите синове и част от болярите, като започна да подготвя целия народ за кръщение. Самият той, също като духовниците проповядва в града. Накрая е определен ден за покръстване на киевските граждани в река Днепър. На следващия ден се състои общо кръщение.
Заедно с разпространението на християнската вяра в Русия се разпространява и просвещението. Също така княз Владимир започна да отваря в Киев и в други градове училища и да принуждава жителите да изпращат на учение своите деца.
Първите ръководители на тези училища са епископи и учители-свещеници. Синът на княз Владимир Ярослав (1016-1054) открива към киевската църквата “Св. София” библиотека, като получава книги от България и Гърция. Въобще, както в този, така и в следващите периоди цялата руска писменост има религиозен характер. А книгите – богослужебни, от вероучителен и нравствен характер, са изпращани предимно от България.
Колко бързо се разпространявало християнството в Русия може да се види от това, че в средата на XIII в., освен Киевска са създадени още 15 епархии.
Тъй като Русия приема християнството от гърците, то естествено Русия остава в зависима от цариградския патриарх, което продължава до XV в.
Трябва обаче да се каже, че тази зависимост е повече формална, отколкото реална. Руската Църква е смятана за една от митрополиите на цариградския патриарх, при което са й предадени права на екзархат. Патриархът назначава руските митрополити, но в руските църковни дела, с редки изключения, не се намесва. Митрополитът е начело на Руската Църква. Той свиква събори, ръкополага епископи, осъжда епископи със събор и издава общи разпореждания, отнасящи се до цялата църква. Отначало митрополитската катедра е в Киев, а след това през 1299 г. е пренесена в гр. Владимир, а оттам при митрополит Петър в началото на XIV в., в Москва.
2. М о н г о л с к и п е р и о д
Около 1237-1240 г. монголците нахлуват на руска земя и превземат южните и централните области на Русия.(1) През 1299 г. центърът на митрополията се премества на север, в град Владимир. А в началото на XIV в., когато започва да се строи Москва, московският княз Иван Калита убеждава митрополит Петър да се премести от град Владимир в Москва, която от 1325 г. се превръща в църковен, а по-късно и политически център на Русия.(2)
3. С л е д м о н г о л с к и п е р и о д
През 1480 г. монголското владичество е премахнато от великия Московски княз Йоан III. Цялата източна Русия се намира под властта на полско-литовското княжество.
Московската митрополия успешно разширява своите предели и развива голяма просветна дейност. В края на XVI в. тя се издигал до степен на самостоятелен патриархат.
Западно-руската Киевска митрополия подложена през цялото време на най-силен натиск от страна католицизма, не намира защита в подчиненото на Рим полско-литовско правителство и търпи всевъзможни притеснения и насилия, бе потискана, експлоатирана от правителството и от пановете (владетелите), понякога заемащи епископските катедри. Особено пострадала от йезуитите, които успяват, насаждайки унията, да откъснат една значителна част от нейната област.
През 1654 г. Малорусия (така онова време се наричала Украйна) се присъединила към Русия, а заедно с това и Киевската митрополия влязла в състава на Московския патриархат.
Страданията на останалите под полска власт, православните привлекли вниманието на руската императрица Екатерина II. Нейното застъпничество довело до три последователни деления на Полша през 1773, 1793 и 1795 г. Всеруските области, освен Галиция, преминали към Русия. Днес това е обраст в Украйна) Започнало обратно движение от унията към Православието – към прародителската вяра. Към края на царуването й към Православието се присъединили около 2 млн. души.
През периода 1883-1889 г., с усилията на архиепископ Йосиф Семашко и неговите сподвижнци – епископи Василий Лужински и Антоний Зубко, били присъединени от Литовска и Белоруска епархия към Руската Православна Църква повече от 1,5 млн. души униати. А през 1875 г., около 50 хил. души се присъединили към Православната Църква от Холмската епархия. След това в руската земя не останали униати.
4. М о с к о в с к о п а т р и а р ш е с т в о
(1584-1700 г.)
След премахване на монголското владичество, московското княжество в края на XVI в. станало могъща държава. С издигането на руската държава се вдигнал, естествено, и престижът на първойерарха на Руската Църква. Липсвало му само званието патриарх. При царуването на цар Теодор Иванович през 1589 г., със съгласието на източните патриарси, тази титла била дадена и на руския патриаршески престол бил избран московският митрополит Йов. Новото звание не довело до съществени промени в правата на първосветителя на Руската Църква, но възвисило неговото положение. Той бил приравнен с източните патриарси и със своето звание стоял по-горе от другите йерарси на Руската църква, като получил и особени външни отличия – особена калимавка и мантия, право да причестява архиереите и др. Вместо отделни доверени лица, които му помагали да води църковните дела, сега се образували цели учреждения. С една дума, авторитетът на Московския патриарх след всичко това се издигнал в очите и на царя, и на народа, и на целия православен свят. Но московските патриарси, както и техните предшественици – московските митрополити, не се възползвали от своето високо положение за постигане на някакви властолюбиви цели, а изключително за благото на Църквата и поверения им за духовно попечение народ.
Началото на патриаршеството съвпаднало със създаване на смут сред обществото, когато големи сътресения заплашвали руската държава, а Православната Църква била застрашена от йезуити и поляци, които се възползвали от смута, за да насаждат католицизма в Русия. Руските патриарси се явили в ролята на строги пазители на православната вяра, самоотвержени борци за народни права и порядък.
Освен патриарх Йов, могат да се отбележат следните руски патриарси в периода московската патриаршия през 1584-1700 г.: патриарх Хермоген (+1612 г.), патриарх Филарет (+1633 г.), патриарх Никон (1609-1681).
През патриаршеския период пределите на Руската Църква продължили да се разширяват. Християнството успешно се разпространявало в Сибир, където през 1620 г. била открита Тоболската епархия; били построени много манастири – в Кавказ, в Казанския край, между мордовците и татарите в Рязанския и Томбовския край.
Духовното просвещение по време на патриаршеския период отишло много напред. През 1649 г. боляринът Тодор Ртищев, с разрешението на царя и патриарха, през 1649 г. открил недалеко от Москва Андреевския манастир, поканил около 30 южноруски монаси и съставил от тях учено братство, (тоест, братство от високообразовани монаси). По-късно към него се присъединил повиканите от Киев учени, между които особено известни били Епифаний Словеницкий и Семион Полоцки. Учените се занимавали с преводи, писали нови книги, участвували в изправянето на богослужебните книги, настойчиво внушавали необходимостта от училищно дело. Тяхното влияние върху развитието на образованието в Московска Русия било голямо. През 1685 г. с царски указ била открита при Заиконоскаския манастир Московска Духовна Академия. Първи ръководители на Академията били учените-братя Йоаникий и Софроний Лихуди, които дошли от Гърция.
5. С и н о д а л е н п е р и о д
(1700-1917 г.)
След смъртта на 100-годишния патриарх Андриян (1700 г.), император Петър I назначил на неговото място Рязанския митрополит Стефан Яворски, който останал местоблюстител на патриаршеския престол до 1721 г. През тази година бил свикан събор на руски епископи, на който била призната необходимостта да се замени едноличната патриаршеска форма на управление със синодална, т. е. съборна. Според реформа съборната власт трябвало да бъде по-авторитетна и по-независима от външни влияния, отколкото едноличната. А в действителност съборът изпълнил желанието на Петър I, който се боял да не срещне противник на своите реформи в лицето на патриарха. Източните патриарси одобрили решението на събора и признали Синода за свой брат, който има равна власт и еднаква йерархическа степен с тях.
Руската държава през този период достигнала големи размери, заемайки 1/7 част от цялото земно кълбо; едновременно с това се разширявала и Руската Църква, разпръсвайки светлината на Христовото учение сред народите, които влизат в състава на империята.
В това време православната руска мисия успешно работела между друговерците в Поволжския край и в Сибир. На изток дейността на православната мисия дори прескочила пределите на руските владения – в Китай, Корея, Япония и Америка. Също така през този период се воювало за присъединяването на повече от три и половина милиона западно-руски униати към Православната Църква. За новопокръстените общности се строили храмове и училища, превеждали се на техен език богослужебни и свещени книги.
От най-бележитите мисионери през това време се отнасят: Иркутския епископ Инокентий (1727-1731 г.), който бил канонизиран, архимандрит Макарий Глухарев (1830-1844 г.), архиепископ Николай, също канонизиран, който от 1860 до 1902 г. е бил православен мисионер в Япония.
През 1898 г. била присъединена към Православието част от Урмирйските несториани - асиро-халдейци в Персия, начело с епископ Иоан.
Много било направено през синодалния период и за духовното просвещение.
През XIX в. се открили две нови духовни академии – Петербургската (през 1809 г.) и Казанската (през 1842 г.), към които впоследствие били присъединени мисионерски курсове.
Към края на XIX в. в Русия имало 4 духовни академии (с 1000 учащи се), 58 духовни семинарии (с 200 000 учащи се), 185 духовни училища (с 32 000 учащи се), 69 женски духовни училища (с 6 000 учащи се) и едно синодално училище в Москва. През 1884 г. на духовенството било предоставено да открива църковно-енорийски училища. В края на разглеждания период почти във всяка енория имало такива училища, а в някои енории и по няколко духовни училища. При това се появили и църковно-педагогически училища.
Руската Църква през този период имала наистина достойни светители – Ростовски митрополит Димитрий, който е състовил книгата Чети Минея през 1709 година; протоиерей Йоан Кронщадски (Сергиев), Тамбовски еп. Теофан и др; подвижници и учени-богослови, от които някои получили световна известност, например А. В. Горски – ректор на Московската духовна академия (+1875), професорите В. В. Болотов (+1900) – историк, еп. Силвестър – догматик и ректор на Киевската духовна академия, еп. М. Голубински – историк, Н. Н. Глубоковски и много други.
Също така и монашеството дало много истински подвижници, както и редица старци от Оптинската пустиня, която се намирало в Калужката губерния (област) и Саровската обител, начело с преп. Серафим (+1833).
Към края на революционната епоха РПЦ наброявала повече от 110 милиона вярващи. Тя имала 65 епархии (в това число една в САЩ) със 40 викарства и 2 ведомства: протопрезвитери – придворни и военно-морски. В Русия имало 52 хил. катедрални църкви; повече от 20 хил. параклиса и молитвени домове; повече от 58 хил. протойереи и свещеници; 58 хил. дякона и псалти; 522 мъжки манастира (с около 10 хил. монаси и 8 хил. послушници), 401 женски манастира (с около 13 хил. монахини и повече от 40 хил. послушници.
6. В ъ з с т а н о в я в а н е н а п а т р и а р ш е с т в о т о
През март 1917 г. в Русия се започва революцията. А на 28.VIII същата година в Москва със съгласието на правителството, се открива всеруският поместен събор, който продължава до 21.IX.1918 г. Като най-важно дело на този събор се счита възстановяването на патриаршеството и избирането на патриарх. През откомври 1917 г. за патриарх е избран Московския митрополит Тихон (в обикновения живот – Василий Балавин, завършил Санкт Петерберската духована академия) и е организирано патриаршеско управление. На 7.XI.1917 г. се осъществява болшевишкия преврат. Поставяйки си за цел да се борят против религията и Църквата, болшевиките подлагат Православната Църква и нейните служители на нечувани репресии. Църковните капитали и имущества са отнети. Много храмове са затворени или обърнати в киносалони, клубове или музеи. Такава участ постига и трите знаменити лаври: “Св. Александър Невски” в Санкт Петербург, Троицко-Сергиевата и Киево-Печерската лаври, много катедрали, като Исаевската в Санкт Петербург. Величественият храм на Христос Спасител, както Иверския параклис, и Симоновия манастир са разрушени; Соловецкия манастир е првърнат в тъмничен затвор и т. н.
По време на революцията мъченически са убити 30 архиереи и хиляди свещеници. Много архиереи и свещеници били изпратени да вършат тежка работа. Самият патриарх на няколко пъти бил затварян в тъмница и изтощен издъхва в деня на Благовещение – 7. IV. 1925 г. От това време Църквата се управлявала от местоблюстители на патриаршеския престол,(3) а по-точно Руската Църква е управлявана от Крутицкия митрополит Петър, който отказа да декларира вярност към държавната власт и затова е отстранен. Неговият заместник митропилит Сергий полага усилия да подобри отношенията между Църквата и държавата. Изхождайки от християнския възглед, че “няма власт, която не е от Бога” (Римл. 13:1), той признава съветската власт за законна с послание от 29.VII. 1927 г. и образува Синод постепенно води Църквата към сближение с държавата.
През 1936 г. в СССР е издадена нова конституция, която потвърждава дадената по-рано свобода на религиозния култ и на противорелигиозна пропаганда. “Демократизирайки” избирателната система (с “всеобщо, равно и пряко избирателно право, проявено с тайно гласуване”), тази конституция “закрепва” равноправието на съветските граждани и “установява” по-голяма веротърпимост от страна на атеистичните среди.(4)
7. Ц ъ р к в а т а о т 1 9 4 1 г. д о н а ш е в р е м е
Най-страшният катаклизъм на ХХ в. – Втората световна война, спасява Руската Църква от пълно ликвидиране. Тя е единствената общонародна институция, която реагира веднага на нападението срещу СССР и подкрепя всячески борбата срещу фашистките нашественици. След войната положението се подобрява не поради разкаяние на бившия семинарист Сталин, а поради пригодността й за целите на съветската външна политика. През 1943 г. е избран нов патриарх за първи път след кончината на патриарх Тихон през 1925 г. Участието на почти всички епископи и в по-малка степен свещеници в пропагандните кампании на властите е необходим откуп за безпрепятственото развитие на Църквата.
Хрушчов, който започна съветската космическа програма и мечтае да изгради комунизъм в СССР за срок от 20 години след идването си на власт подновява атаките срещу Църквата главно чрез закриване на храмове. По негово време много свещеници се отказват от сан и стават автори на атеистични брошури. Скоро след падението на Хрушчов през 1964 г., съветските професионални атеисти започват внимателна преоценка на петте години преследвания. Общото мнение е, че терорът не предизвиква желания резултат, а довежда до отслабване на гражданската и политическата лоялност на голяма част от вярващите. Освен това, нападките срещу Църквата привличат симпатиите и на хора, останали извън религиозната сфера. Затова при управлението на Брежнев явните преследвания се прекратени.
По времето на Андропов, репресиите спрямо другомислещите временно набират скорост, но отношението към официалната Църква се подобрява. По-рязък към Църквата е краткосрочният режим на Черненко, продължен през 1985 г. от Горбачов. Границата между 1986-1987 г. се смята повратна в отношението към Църквата и вярващите. Новият климат на “преустройство” принуждава властите да гласуват през 1990 г. “Закон за свободата и съвестта”. Съборът за избор на новия патр. Алексий II се състоя от 7 до 12.XII.1990 г., и е първият действително свободен събор след 1917-1918 г.
След рухването на Съветския съюз през 1991 г., Църквата постепенно заема централно място в руското общество, а през септември 1997 г. бившият руски президент Борис Елцин подписва закон, според който Руската Православна църква придобива статус на традиционна религия, заедно с исляма, юдаизма и будизма. От 1 януари 2000 г., когато президентът на Русия става Владимир Владивирович Путин, Руската Православна Църква продължава да развива обширна духовна дейност. През 2006 г. бе въведено вероучението във всичките руските училища, като задължителен учебен предмет.
Църквата трябва да се заеме и с вътрешните си проблеми, като засили изборното начало, съборното устройство, децентрализацията и се освободи от вродения си клерикализъм и протекционизъм. Трябва да се направи всичко възможно за преодоляване на съществуващите разколи и намиране на баланс между плурализма и авторитаризма. РПЦ има възможността да стане действително демократична и да се превърне в могъща сила, която обединява нацията в нейния порив напред.(5)
-----------------------------------------------------------------------------------------------
БЕЛЕЖКИ
1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 90-95.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990, с. 193.
3. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994, с. 97-114.
4. Снегаров, И., проф., “Кратка история на съвременните православни църкви”, 2 том, София, 1996, с. 252.
5. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997, с. 140-147.
-------------------------------------------------------------------------------------
ЛИТЕРАТУРА
1. Малицки, П., “История на християнската Църква”, София, 1994.
2. Боссинов, М. Н., “Православие в наши дни”, Москва, 1990.
3. Снегаров, И., проф. “Кратка история на съвременните православни църкви”, II том, София, 1996.
4. Стефанов, П, йеромонах, “История на Руската Православна Църква през ХХ век”, 1997.
Конец! И слава Богу.
